ПРОЗА

 

     

МЪЛЧАНИЕТО

     

     Не се плашете от мълчанието, то дълъг път е към познанието. Насочено в правилната посока, то ще роди най-сладки плодове. Ако се съсредоточим добре в него, ще доловим изящната хармония на музиката му, ще чуем песента на непознати гласове на екзотични птици, звън от небесните камбани. Можем да се поучим за него от мъдростта на дърветата – с търпение те мълчаливо извличат с корените си сила от земята и ѝ придават форма с изящните корони на клони и листа.
     Само на струните на мълчанието и тишината, вятърът свири своите изтънчени мелодии.
     Мълчанието не познава ехото, надеждно пътищата им се разминават.
     И думите не го харесват, страхуват се от него, постоянно му обръщат гръб.
    Мълчанието е добър приятел, който никога не ще ни предаде. По-добре е човек да не казва нищо, отколкото да казва безсмислени неща. То рядко може да ни създава грижи.
     Мълчанието е дар, но може да бъде и проклятие. Само мъдрите хора могат да го употребяват далновидно, с успех във всяка ситуация.

САМОТНА КЪЩА В ПЛАНИНАТА

     Една самотна къща в планината се белее в далечината сред кипналата пролетна зеленина. В долния край на голямата ливада, сякаш напъдена от града, сякаш недопусната в царството на буковата гора над нея. Самотна бяла къща, слънчев отблясък в зеницата на планината. Гледам я и се питам кой ли се е опитал да избяга чак там от суетата на града, от проблемите на света, или може би от себе си самия? Там, в тишината и красотата на природата. Но можеш ли да избягаш наистина от света и от себе си? Светът ще те намери където и да си, а раницата с радостите и тегобите неизменно ще виси на гърба ти.
     За да потвърди думите ми един реактивен самолет е проточил дългата нишка на своето намерение в бистрото небе над хребета и с шума на двигателя си се е насочил право към нея. Къде ще избягаш, къде можеш да се скриеш в днешно време? Животът винаги ще те намери.
     Под червения покрив на къщата червенее навярно нажежената амбиция на един самотник, на един отшелник, и в огнището му гори все пак огънят на надеждата, че нещо ще се промени и ще доведе нещата до един по-добър край.
Къщата – пулсираща топлина в шепата на планината, отхвръкнала искрица от огъня на живота в пустошта, за да я насели с емоции и очакване. Тя сякаш иска да напомни, че където и да отидеш, никога няма да бъдеш сам, че винаги ще се намери, дори и в най-забутаните кътчета на света, кой да ти помогне, да ти подаде ръка в момент на изпитание.
     Къщата – крепостта на неутолената жажда към красотата, към непознатото, към още неизпитаното, и неизживяното, към предизвикателство да надскочиш себе си, да откриеш кой си всъщност и колко струваш, разчитайки единствено на себе си, да превъзмогнеш неудобствата и обстоятелствата, за да се почувстваш горд със себе си от това, че го можеш, че си го направил…
     Ненатрапчиво тая върви с мен по стръмната пътека, и макар от разстояние е моят спътник в изкачването. И е моя упорна точка.
     И докато я гледам си мисля за това, че и самият аз съм тук като една отдалечена къщичка в планината, приютила под покрива си вярата и надеждата за едно по-щастливо и красиво бъдеще, покрив и подслон за страстите в душата, за неспокойната ми мисъл, която ме е довела в този дивен кът на родната природа.

УТРО
     

     Над планината крачи утрото и крачката му толкова е бодра. А устремът му в новия ден сега така е напорист, че размества розовеещите облаци в небето. Дърветата с повдигнати ръце приветстват слънцето. И тази сутрин те закусват с тишината, приготвена от планината. Меката им зеленина е топлата възглавница на моята мисъл. Но в такава ярка светлина нима е време за лежане и за сън?
     Пътят ред мен се вие нагоре, запътен към височината в която пулсира сърцето на планината. Нагънатата снага на насрещния хребет оформя стъпалата на стълбицата по която въображението ми може да се качи и да достигне нови хоризонти. Тъмните издължени сенки на дърветата в ливадата са спиците на колелото на живота, което се върти в една посока – единствено напред. И кой е колоездачът завъртял педалите, денят ли, слънцето или пък аз на погледа си с тихия невидим натиск!?
     До мен в една съборена ограда стърчат като последни зъби в устата на ливадата ненужни изкривени колове. Със своята проядена от времето усмивка ми показват те, че е безсмислено да се опитваш да заградиш живота, да спреш на времето мерака да проникне зад всякоя ограда, да се присмее над стремежа на човека да го спре, да задържи единствено за себе си каквото да било. На единия от коловете е окачена отдавна оставена връхна дреха – забравена ли ненужна вече, или нарочно оставена, за да плаши гладните врабци и спира набезите, а също и да ни внушава, че тук все още има кой да стопанисва този кът. Не е ли тя един избелял флаг на отдавна загубена цел и надежда с който вятърът си играе и разучава нови звуци за свирнята си!? Или в джобовете й крие своите съкровища събрани в дългото му скитане? Черна врана кацнала на кола на деня в зелената усмивка на избуялата коприва в сянката на тишината.
     Утро като всяко друго, но не съвсем. Дали и аз не съм за някого такова бодро утро и усмихнато сред не до там оптимистичните му мисли и стремежи!? Утрото е нашата нова възможност и една разлистена надежда.

КОМАРИ

     Откъм гората полъхваше прохлада и се разнасяше дъх на влага. Седнал на пейката пред дома си, бай Иван правеше равносметка на изминалия ден. Беше свършил всичко запланувано и сега можеше да се отдаде на спокойствието и тишината на привечерния час. В небето се издигаха накълбени купести облаци, ярко осветени от залязлото вече слънце и от жълтеникавобелите им планини падаше върху земята силен светлинен рефлекс. Беше час в който селото допиваше вечерната си напитка.

     В този момент един комар се завъртя около ухото на стареца и заплашително забръмча. Човекът замахна с ръка да го пропъди. За секунди нападателят се загуби, за да се появи след това отново. После усети силно ужилване по ръката. С другата той го плясна силно и го размаза върху кожата си. Остана голямо кърваво петно. „Това дали е моята кръв или е кръвта на комара? Може и на двама ни да е – помисли си бай Иван, докато с плюнка чистеше петното. – Ама че готованец! Не вземе да си приготви сам храна, ами тича на готово, обработена да си я изсмуче, нахалникът му с нахалник!“

     В това време на улицата се появи синът на съседа. Вървеше гордо, с високо вдигната глава. Стъпваше така, сякаш селото беше негово. Видя го, че стои на пейката, но не го удостои с никакво внимание, а само му хвърли един бегъл, пренебрежителен поглед.

     „Какво фалшиво самочувствие! – рече си по негов адрес бай Иван. – Като те знам колко пари струваш, защо ли ми се толкова надуваш?“

     Младежът изкара от гаража чисто новия си луксозен автомобил и с форсиране отпраши към площада, обгръщайки в прах поседналия на въздух старец.

     „Всичко дължи на родителите си. Сам не е способен да постигне нищо. Ама ето го, наприщил се, сякаш знае и може всичко.“

      Друг комар забръмча в лицето на възрастния мъж. Това го накара да направи сравнението. „И той е един готованец, като тези комари. Не се е потил за нищо сам да си го постигне. Знаят само да пият сиромашка кръв.“

     Сега покрай него премина с автомобила си синът да другия му съсед. „Това момче е друго нещо. Няколко години работи усилено и пести пари да си купи тази кола. Вярно, че не е нова, но той така я поддържа, че прилича на такава.“

     Над селото бавно се спускаше здрач. Облачните планини бяха вече угасили блясъка на снеговете си. Комарът отново се разбръмча около човека. Видя го да каца на бедрото му с намерението да го парне през анцуга. Но преди това да се случи, плесницата на бай Иван го размаза върху плата.

     „Всеки досаден готованец в крайна сметка, бива размазан в един момент върху тялото на съдбата от непоколебимата ѝ десница. Поне така ми се иска да бъде и се надявам да е така.“

     Но на мястото на убитите комари се появиха нови. „Колкото и да ги биеш, край нямат!“ Тази мисъл принуди стареца да се вдигне от пейката и да повлече крака към къщи.

 СЕНКИ

      Кой грабва нощем сянката на нашето дърво? Изпиват корените на копнежите ни хладния ѝ дъх. Прибира се тя в скута на нощта. А нощите от пазвата си сънища недосънувани  изваждат. И кръглата луна окачват те в небето си, за да поемат пак на път изтритите дълбоки сенки.     Кой там сред шепота на мрака ридае безутешно и краде от тишината на съседа си? Далеч зад хълма глъхнат крачките на миналите дни – там сенките не са им нужни вече. И в сянка сянката потъва, огъват се пространствата от тежестта им.

     Без сянка, без котва остава дървото и вятърът може да го издуха където си иска от нашата пърхаща радост. Дървото без сянка, остава без сили. Тя е безмълвното ехо от песента му с което приспива щурците си нашето лято – файтонът зелен  в който дървото самотно пътува. Постой, не си отивай ти дом голям на птиците и на мечтите ни! Това което другаде ще търсиш, е тук, край тебе недокоснато, не го ли виждаш? Там сянката ти ще е същата, леглото й ще бъде само друго. Чуй, там на края на ливадата на сенките по черните клавиши се учи вятърът да свири, тъй както аз с търпение се уча на смирение под слънцето. Но пак ще изпълзи нощта от тишината на овразите и инструмента от ръцете му ще грабне, търпението ми ще вземе и в треската на розови мечти ще потопи и тялото ми и духа ми. Стремежите са розовите сенки  на мечтите – мечтите сенки на копнежите, копнежите са слънце за душите. А пък човек е сянка на съдбата си. 

   СЪСЕДКАТА

    Тази сутрин микробусът на съседа се разбръмча рано. Събуди го точно когато най-много му се спеше.  Надникна през пердето да види какво става навън. Явно заминаваше пак за няколко дни по търговия, защото беше добре натоварен със стока. Жена му, младата и хубава съседка, го изпращаше на път. Преди шофьорът да се качи и да тръгне съпрузите се прегърнаха и нежно се целунаха.

     Завидя му в този момент, че е млад, че има толкова красива и оправна, толкова любяща жена. Не веднъж я беше наблюдавал скришом, когато минаваше край дома му с пълни пазарски чанти. Тогава най-силно изпъкваше напред сочният ѝ едър бюст. Походката ѝ беше плавна и лека, дори някак мелодична. Струваше му се, че ако имаше възможност би наблюдавал хубавицата с часове и би се наслаждавал на красотата ѝ безмерно. Когато вържеше дългата си коса на конска опашка или я навиеше на кок, тогава откриваше дългата си лебедова шия и бялото ѝ лице цяло засияваше, поруменяло от силата на младостта в нея. Жена, като видение, мираж, който го караше да забравя грижите и неудачите в трудния му ден. Понякога се питаше дали жената е наистина толкова хубава или на него така му се струваше, защото жена му си отиде от този свят рано и го остави без топлината и нежността на женска ласка, или защото всеки ден я вижда и образът ѝ затова завладяваше така съзнанието му? А може би се дължеше и на това, че човек по-силно желае това, което не притежава, онова, което е по-недостъпно. Загледан след гъвкавата ѝ походка, понякога тежко въздишаше по нея. Въздишаше по отминалата младост, по пропуснатите възможности да хване щастието в капана на сърцето си, по спомена за хубавите дни, които бе имал със своята съпруга. Беше му много трудно да крие възхищението си от младата съседка, страстта която с всеки изминат ден го завладяваше все по-силно, да потиска напиращия мерак по нея. В името на добросъседските отношения старателно се опитваше да скрие тези свои дълбоки вълнения. А и вече бе човек на години, за да си позволи да се задява с толкова млада жена.

     Когато микробусът отпраши по спящата още улица и жената си влезе отново в къщи, той се върна в леглото с намерението да поспи още малко. Опита се да мисли за нещо друго, но образът на жената отново и отново изместваше всичко друго от мислите и представите му. Разбра, че няма да може повече да заспи и стана.

      Зарадвани от свежото утро, потопени в прохладата му, птиците сякаш искаха да изпълнят репертоара си от песни, преди слънцето да е изгряло, преди горещината да възцари навред и да прогони всичко живо да потърси спасение от нея на сянка. Очертаваше се един ден без планове, ден в който щеше да има много място за сладкото мечтание по  хубавата съседка. Дори леко се усмихна, защото го изби на поезия, нещо което никога не бе забелязвал в себе си, като си рече: „Каква красива гледка, е моята съседка!“ И си даде сметка, защо най-често поети стават хората с влюбени сърца. За да избегне подобни мисли се залови с по-прозаични неща – хвана се да поработи в градината пред къщи. Така си мислеше, че ще премине неговият ден.

     Привечер, тъкмо беше си влязъл да си почива, когато на вратата му се позвъни. Голяма беше изненадата му, като видя в рамките на вратата съпругата на съседа.

     – Изгоряха ми бушоните и искам да те помоля да ми помогнеш.

     Той стоеше объркан в изненадата си и в първия момент не можеше да отговори нищо. Тя затова запълни неловкото мълчание:

     – Аз се страхувам от токовете. С тези неща се занимава само мъжът ми.

     – Разбира се. Сега ще ги поправя – най-после проговори той.

     За него не представляваше никаква трудност. Можеше много бързо да се справи, но нарочно не бързаше. Искаше му се да остане колкото се може по-дълго в компанията на очарователната съседка. Но колкото и излишно да се мотаеше, работата беше свършена. Помогна му тя.

     – Ще направя по едно кафенце, нали ще пийнеш?

     – Няма да откажа, да.

     С кафето, тя предложи и някакво вносно спиртно питие, и като пийнаха, той се поотпусна. Разговорът им потръгна.

     Жената седеше предизвикателно срещу него. Показваше без свян красотата на дългите си стройни бедра. Това го смути, защото не знаеше как да реагира. За да го улесни, тя разпусна косата си и разкопча блузата си. Освободени от теснотата на дрехата, стегнатите ѝ гърди изскочиха напред, търсещи ласката на топлите му длани. В изненадата си той стоеше безмълвен, с невярващо отправен поглед в съблазнителното тяло на своята прелъстителка. Тя се опита да го  извади от вцепенението му с думите:

     – Ела, знам, че ме желаеш.

     – Как така? Откъде?...

     – Такова нещо не може да остане скрито от жена, която е обект на нечий мерак.

      – Но ти си омъжена!? Имаш млад и хубав съпруг. А аз…   

      – Не мисли за това, сега. Ела! Млад и хубав е, но е безсилен в това отношение, за голямо мое съжаление.

     Не успя да се въздържи и се поддаде, впуснаха се в любовната игра. На пук на всичко, може би заради голямото му желание, нещата така и не успяха да се получат. Оказа се, че и той е безсилен. Разочарованието се бе изписало по лицата и на двамата. Все пак, жената прояви такт и му рече:

     – Не се притеснявай! Такива неща се случват. Следващия път ще стане както трябва.

     Въпреки успокоителните ѝ думи, той не се надяваше, че ще има следващ път. Разделиха се с уговорката, че ще си дадат нов шанс да изживеят радостта от сливането си.

     Но предположенията му се оказаха правилни – следващ път нямаше. След като съпругът и съседът се оказаха слаби любовници, в града имаше достатъчно млади мъже с буйна кръв и големи възможности.

     След този провал, някак от само себе си, постепенно мислите по хубавата съседка го напускаха, за да  избягат един ден напълно от него.

  

   

НАБОРИ

     
  Бе времето когато осенът цъфтеше и птиците се самозабравяха в най-кръшните си звучни песни. Гората в насрещния хребет на Буковец беше цялата в зеленикави и резидави петна, сред които плуваха големи облаци от цвят. Носеха се ухания на цъфнала акация. Нетърпеливото слънце се въздигаше над гората на хълма Къпинчо, за да се порадва на утринната хубост на планината, и да се опие от бликащите отвсякъде аромати. Ливадите блестяха окъпани в роса, огрени от първите слънчеви лъчи. В такова време нямаше как да си оставам в къщи и поемах бодро към мястото, където играя утринната си гимнастика. При тези ми излизания сутрин понякога срещах Иван Пенов, бивш спортен и туристически деятел, с когото сме набори и се познаваме отдавна. Прехвърлили шейсетте, очаквахме в скоро време да се пенсионираме. Той често дружески ме подкачаше. Случваше се да мине с колата запътен към туристическия дом и да ме види като играя гимнастика. Правеше му впечатление, че упражненията ми са леки и току ме подкачаше:
– Много сложни упражнения правиш! Къде ги научи?
Обича да се шегува с другите, макар самият той да не носи много на майтап.
– Не съм на състезание, нито на тренировка с натоварване. Правя ги за раздвижване и са от най-популярните – отвръщам на закачката му. – Някои от тях сам си ги измислям.
Друг път ме засичаше докато бягам. Бягането ми е леко, със същата цел, а той отново ме взема на подбив и ми подвиква:
– Имаш много специална техника на бягане. Не вдигай толкова високо крак, че ще си избиеш зъбите с коляното.
– Я си гледай работата – не му обръщам внимание аз.
– Като си тръгнал да бягаш, бягай като хората, какво се влачиш едва-едва. Имитираш само, че бягаш.
– А ти и толкова не правиш. Само с колата излизаш тук – отвръщам с упрек в гласа.
Една сутрин го виждам, че ме е преварил да излезе на хълма. Беше започнал да коси ливадата около беседката на върха. Един самотен косач, загубен под чистото безбрежно небе над върха. Привързал косата си с кърпа, както правеха някога косачите, за да не пада тя на челото, и за да попива потта от него, замахваше ритмично с косата. При всеки негов мах дебел откос трева полягаше в нозете му. Беше се постарал видът му да е както трябва, но физиката му подсказваше, че макар да имаше опит в косенето, то вече е твърде трудна работа за него. Когато приближих, ме лъхна миризмата на сено, отдавна позабравена. И ме върна назад в детството, когато обичах да легна в добре изсушеното сено и да потъна в сладък сън, упоен от мириса на треви и билки.
– Помага бог, косачо! – подвиквам му.
Той спира да размахва косата, изправя кръст и избърсва потта от челото си, преди да ми отговори:
– Дал бог добро!
Става ми топло на душата при тези поздрави. Може би ние с набора сме последното поколение, което ги използва. Това са думите на един забравен и загърбен свят. Свят който ние с косача сме запазили жив и още го носим в себе си.
– Много си подранил тази заран.
– Напротив, бих казал, че съм закъснял. Помня, че дядо ми, когато косеше някога, по това време вече правеше първата си почивка.
Да, рано започваха косачите и късно свършваха, че не можеха да смогнат с работата. От различни посоки се носеше пеещият звън на косите при клепането и заточването с брусовете.
– Нямаш ли косачка, ами се трепеш да косиш на ръка?
– Имам, но са й много сайбиите и все е повредена. 
Пожелавам му спорна работа и се захващам с упражненията. Гимнастическият ми комплекс не е труден, но е продължителен. Както виждам, нито на косача му приляга косенето, нито на мене гимнастиката, но упорстваме и двамата. По едно време той спира за почивка. Отива под ябълката, в чиято сянка е оставил шишето с водата и жадно пие на едри глътки. Тънка струйка се стича по и без това мократа му от пот риза и оставя дълга следа. Той оставя бутилката, завива я с връхната си дреха, за да не се стопли бързо водата му, избърсва с опакото на ръката си уста и поглежда към мен. По лицето му пробягва иронична усмивка, която е знак, че отново ще се заяде за нещо с мен.
– Прави още по-плавно упражненията да не вземеш да се скършиш и да ми отвориш работа да те събирам тук по ливадата.
– Като виждам, че си тук съм спокоен, защото знам, че и да стане белята има на кого да разчитам да помогне.
Той разбира, че не се докачам от думите му, и променя посоката им:
– Хубаво е, че си си създал този полезен навик да идваш всяка сутрин на гимнастика тук. Не го губи!
Подхващаме приказка за живота, който се налага да живеем, въпреки несъгласието с повечето неща, които ни налага. А тя такава приказка край няма. Затова спираме и всеки се захваща отново с делата си.
След два дни го засичам отново сутринта с косата на рамо. 
– Утре тук ли ще си? – питам го.
– Да. Защо?
– Ами да си нося лист и молив със себе си. Ще ми обясниш подробно да си запиша колко високо да вдигам коляното като бягам, колко широка да ми бъде крачката, колко дълбоко дишането и с какви обороти да въртя ръцете при упражненията.
Наборът се засмива с глас, и ме потупва дружески по рамото с думите:
– Не искаш да си ми длъжник, нали!?
– Разбира се, че няма да допусна да ти остана длъжник.
След това отново дружески си поговорихме и се разделихме с пожелание за хубав и спорен ден. Планината ни взема в топлата си прегръдка и ни превръща в частица от себе си.

 В ОБЛАКА НА ИЛЮЗИИТЕ

     Седи си той на масичката пред заведението и си похапва от изкамарената в купичката мелба, претрупана от украси с различни плодове и бисквити. След отминаващия горещ летен ден, сладоледът му идва точно на място. В засенчената вече улица от зеленината на тротоарните дървета идва приятна прохлада. По оживената улица е шумно, пъстро и интересно. Доставя му удоволствие да наблюдава минувачите. Сред тях вниманието му привличат най вече младите жени. „Откъде се вземат толкова много красиви жени? – питаше се мъжът докато ги наблюдаваше. – По времето на моята младост, сякаш нямаше чак толкова хубавици. И толкова красиви и разнообразни облекла нямаше. Да не говорим за козметика. Сега прическите им прически, роклите им рокли, парфюмите им парфюми, лакове, гримове, специалисти за всичко има в града и ето ти го резултата – сякаш ще се явяват на конкурс за манекенки. Богат избор за младежите! Ех, да бях малко по-млад. Ама и малко по-богат, че то като си спомня каква младост карах – вечно в недоимък. Тези наконтени жени сигурно са претенциозни и не е лесно да удовлетворяваш желанията и капризите им.“
Лек ветрец сякаш изневиделица се спусна от планината и събори непокорен кичур от посивялата му коса върху челото. Един бял косъм падна от нея върху цветната покривка на масичката. Той сякаш бе паднал да му напомни, че младостта си е отишла завинаги от него и тези мисли не му подхождат. „ Млад или стар – мъжът си е мъж и меракът не го напуска никога – си рече. – Докато е жив, писано е на мъжа да се вълнува от женската хубост. То иначе, защо ще се нарича мъж?“
В това време към заведението се запъти една от дефилиращите по улицата хубавици. Тя свали слънчевите си очила и огледа масите, за да си избере място. Седна на съседната маса срещу него. Сервитьорката, като никой друг път, дойде веднага да я обслужи. Докато чакаше да изпълнят поръчката й, жената кръстоса крак върху крак и го погледна. Лъсна примамливо голотата на дългите й стройни бедра и му стана трудно да премести поглед от тях. „Каква прелест! Какви изразителни очи! – помисли си той. Колко нежност излъчва това създание! Лицето й е бяло, гладко, чисто, с кадифено мека кожа. Какво ли удоволствие бих изпитал да можех да докосна с устни, меките й плътни устни? Поне с длан да можех да погаля тази нежна хубост.“
А загледаната в мъжа срещу нея жена се запита: „ Дали този мъж се чувства толкова самотен, колкото мен? Ако съдя по това как ме гледа, май отдавна жена не е радвала с присъствието си леглото му. Въпреки годините му има нещо привлекателно в него. Има нещо което е запазил в себе си от младостта. Но какво е то? Може би тази дискретна, едва доловима усмивка с ъгълчетата на устните, може би се крие в жизнения му, изпълнен с любопитство поглед!? Може би с тези непокорни кичури коса, покриващи челото му, макар и посивели!? Напомня ми на някого, но на кого?“
Една нахална оса, изглежда подмамена от аромата на плодовете в мелбата се завъртя около него и той размаха ръка да я пропъди.
„Да, този жест ми напомня за баща ми – си каза дамата, докато го наблюдаваше. – И не само жестът, начинът по който седи на стола, по вида на облеклото. Господи! Та той наистина прилича на баща ми. Сякаш след толкова години от кончината му се е върнал да ме види. Откога не съм се сещала за него, откога не съм поставяла цвете на гроба му? Може би не случайно се отбих точно тук да си изпия кафето. Може би съдбата иска да ми даде някакъв знак с присъствието на този интересен мъж тук? Само ако знаеш, колко ми липсваш, татенце, колко си ми нужен сега! Ако знаеш, колко съм самотна, отчаяна и объркана, след като се разделихме с мъжа ми!“
Той забеляза, че жената също го гледа по някакъв особен начин. Да, разбираше, че нещо ставаше при тази случайна среща. Тази жена връщаше младостта в гърдите му, променяше с поглед погледа му и караше сърцето му да бие учестено. Събуждаше заспали мисли и желания в него. С жена си той се разбираше добре. Многото години от съвместния им живот бяха угасили огъня на страстта в тях, но бяха запазили уважението си един към друг, живееха живота си тихо и мирно, дните им минаваха в разбирателство. „Но изглежда всичко това не ми е достатъчно. Изглежда имам нужда някой да раздвижи кръвта в жилите ми, да събуди мечтите, да отвори нови хоризонти пред дните ми. А това може да направи само една такава, млада и красива жена. Тя може да ме накара да се почувствам отново мъж.“
Докато се гледаха с интерес, двамата се усмихнаха. Като не успя да измисли нищо друго, той повика сервитьорката и поръча една мелба и за нея. В следващия момент те седяха един до друг и подхванаха разговор, който от банален, се превръщаше бавно в задушевен.
После, в настъпилата вечер те излязоха заедно от заведението и тръгнаха един до друг. Тя беше развълнувана, не можеше да се освободи от усещането, че върви, както някога с баща си, че той може да направи всичко за нея и да я предпази от всичко. Разбираше, че това е едно бледо подобие, една илюзия, но й беше толкова приятно и красиво да се носи в розовия й облак, да се почувства макар и за миг отново онова безгрижно, изпълнено с вяра и надежда момиченце, което може при нужда, веднага да се опре на бащиното рамо.
Той вървеше широко усмихнат до нея. Походката му беше добила онази лекота, с която някога вървеше и караше жените да се обръщат след него. Сякаш до него крачеше не една непозната до този момент жена, а любовта и младостта, добили нейния образ. Виждаше завистливите погледи които му отправяха младите мъже, които срещаха.
И двамата вървяха подвластни на илюзията си, че могат да спрат времето в един неочаквано щастлив миг. 
Колко може да трае той – съдбата решава това.

 ПРЕГРАДАТА

     Мотоциклетът се носеше по гладката настилка с висока скорост. Въздушната струя свистеше и разхлаждаше тялото му в горещия летен ден. Нивите от двете страни на пътя жълтееха, посевът беше готов за жътва. Изпитваше истинско удоволствие от пътуването. От далече забеляза на една от отбивките млада жена, която вдигна ръка да го стопира. „Май ще си имам компания“ – усмихна се в каската мотоциклетистът. Закова машината до нея.
– За града ли сте? – попита.
– Да – отвърна кратко и й подаде каска да си я сложи на главата.
Беше ходил да изпрати приятелката си на курсове до областния град и имаше сега свободна.
– Не се ли страхувате да пътувате с мотоциклет?
– Малко се плаша, но знаете ли колко много автомобили минаха и никой не пожела да ме вземе.
„Щом нея, толкова стройна, млада и хубава, никой не е поискал да качи в колата си, какво остава за някой друг, без такива предимства“ – си каза, докато тя се настаняваше зад гърба му. Нежните й ръце сключиха обръч около кръста му и тя се притисна силно в него, когато мотоциклетът започна бързо да набира скорост. Цял изтръпна от плътния контакт с младото й гъвкаво тяло. Най-напред пътничката не усещаше как да стои на седалката при завоите, когато моторът силно се накланяше, и това му пречеше да управлява с лекота машината. Постепенно обаче, тя почувства как трябва да стои и пътуването отново стана истинско удоволствие за него. Опитаха се да започнат някакъв разговор, но силната въздушна струя и шумът от двигателя гълтаха думите или ги отвяваха зад гърбовете им. Преминаваха край едно от крайпътните заведения и той отби на паркинга.
– Какво има? Защо спряхте?
– За кратка почивка. Освен това искам да Ви почерпя. Бързате ли да стигнете в града?
– Не, но не е нужно да го правите.
– Напротив. Имам днес рожден ден и искам да почерпя.
При тази лъжа сам се изненада от себе си. Явно желанието му да се опознаят и да си поговорят, породено от физическата им близост на машината, беше толкова силно, че не успя да му устои.
– В такъв случай, няма как да откажа – отвърна дамата. – Нямам за съжаление какво да Ви подаря.
– Не го мислете – компанията Ви ми е достатъчен подарък!
Пиха за негово здраве и разговорът неусетно потръгна. Сякаш се познаваха от много време, без да знаят нищо един за друг, без да са имали съвместни преживявания.
Така беше започнало всичко, за да се озоват един ден във вилата му в околностите на града. Беше се подготвил предварително с пищно подредена трапеза, за да прекарат усамотението си добре. Но огънят в сърцата и телата им ги накара да забравят за храната и другите възможни развлечения. Успяха да укротят буйната си страст само в хладните чаршафи на леглото. Изкараха цялата нощ заедно – нощ, която никога нямаше да забравят.
На сутринта, като я откарваше до дома й, на входа на кооперацията я чакаше нейният приятел – широкоплещест едър мъжага. Видът му с който ги посрещна не вещаеше нищо добро. Още не слязла от мотоциклета, момичето получи звънка плесница, последвана от словесната буря на недоволството му. Възседнал машината, той не намери възможност да реагира, а може би и от страх пред внушителната осанка на съперника си, остана безучастен.
Двойката бързо потъна зад входа, а той като нямаше какво да направи, подгони мотоциклета по сънената още улица на града. Докато караше се питаше, как ще понесе това крехко и нежно създание грубостта на този разбеснял се великан? След всичко станало, дали тя щеше да има желание да се срещнат отново, дали той щеше да намери сили в себе си да я потърси. До тук нещата вървяха добре, но ето че всичко много се объркваше и усложняваше.
– Постъпи като страхливец – упрекна го тя, когато след няколко дни се видяха. – Защо не ме защити, ти просто ме предаде, остави ме в ръцете му?
Имаше право да му се сърди. Такава беше истината и нямаше какво да каже. Нищо смислено не му идваше на ум, с което донякъде поне да оправдае постъпката си. „Как можех да помогна? – зададе си за кой ли път въпроса той. – Щях да бъда като Давид срещу Голиат. Нямах никакъв шанс срещу този исполин, щеше да ме смаже като въшка. Човек трябва да преценява реално възможностите си. Щеше да пребие и двама ни.“
След тази случка срещата им не потръгна с обичайния ентусиазъм на другите им срещи. После се видяха още на няколко пъти, но нещо се беше пречупило в отношенията им. Той си мислеше, че ревнивият приятел може всеки момент да се появи отново отнякъде и да ги напердаши и двамата, ако не и да направи нещо още по-лошо. А тя не виждаше до себе си мъжът на който можеше да се опре, който можеше да я защити при всякакви обстоятелства. Така отчуждението издигаше преграда между тях. Преграда, която растеше бързо и надеждно, за да почувстват и двамата един ден, че нямат желание и не могат да я преминат.







РАЗГОВОР ПОД КАЙСИЯТА

     В прохладната сянка на кайсиевото дърво, не се усещаше горещината на летния ден. От зрелите плодове поставени във фруктиерата на малка масичка се носеше из въздуха приятен аромат. Облакътени на масичката две млади дами тихо си говореха за своите преживявания през последните дни.
– Мисля, че си късметлийка със всичко, което ти се случи с този мъж – говореше едната.
– Така изглежда, погледнато отстрани. По-скоро за мене си беше едно голямо изпитание. Съдбата ме хвърли в този огън, който едва не ме изпепели.
– За разлика от на мене, поне ти се случи нещо вълнуващо. Би ли ми казала как започна всичко?
– Как, по най-баналния начин. Спря с колата до мен и ме попита как да стигне до манастира. Аз положих всички усилия да го упътя добре, но по изражението на лицето му разбрах, че не съм се справила. Имах свободно време и се чудех как да го оползотворя. Помислих си, че мога да отида с него, ако няма нищо против и да си направя една разходка. Отдавна не бях ходила там. И без много да му мисля, рекох:
– Ако желаете мога да дойда с Вас и ще ви упътвам накъде да карате.
– Наистина ли ще го направите? – изненада се той.
– Да. Малко разнообразие в деня, няма да ми дойде в повече.
– Ще ми бъде приятно и много ще ме улесните. Качвайте се тогава в колата и да вървим.
Така се започна.
– Интересно. И какво стана после?
– После заедно посетихме манастира и се разходихме в околностите.
– Ама ти си била много смела да го направиш с непознат мъж?!
– Не е нужна кой знае каква смелост. Човекът излъчваше доброта и прецених, че мога да му имам доверие. Така и излезе. Разговаряхме дълго, допаднахме си, опознавахме се бързо. След това се върнахме в града. Каза ми, че не познава никого и ще се радва ако се съглася да вечерям с него. От няколко дни бил в нашия град, в който щял да живее занапред.
– Нататък ми е ясно. Само се питам още същата нощ ли изкарахте заедно?
– Не. Имахме още няколко срещи и после нещата задълбаха. Влязохме в интимни отношения след един излет в планината. В този ден вселенският часовник спря и всичко потъна във вълшебството на мига. Миг който исках да бъде безкраен.
– Колко романтично е било всичко!
– Романтично, да. Беше романтично докато след два месеца не пристигна жена му с двете им деца.
– Бил е женен!? Така ли?
– Така се оказа.
Ама, че си и ти – не го ли попита дали не е семеен, преди да му подариш сърцето си?
– Повярвай ми, бях толкова щастлива, че дори не се сетих за това. мислех си, че щом ни е толкова хубаво, щом сме толкова щастливи, всичко е както трябва да бъде.
– И какво стана после?
– Стига си ме разпитвала, ами си вземи от
от кайсиите. Много са вкусни.
Увлечени в разговора си те не усещат кога слънцето се е преместило и сянката е избягала от тях. Но горещината ги подсеща, че е дошло време да преместят масичката по-навътре под дървото, където сянката е по- дебела и по-прохладна. Захапват по една от сочните, току-що откъснати кайсии.
– После, колкото и да искахме да крием връзката си, нямаше как да успеем. Не мина много време и жена му узна за нашата любов. Последва сериозен семеен скандал. Той стана причина тя да изчезне отново от града, заедно с децата. А аз се почувствах толкова объркана и не на мястото си. Не ти пожелавам да изпаднеш в моята ситуация.
–Да пази бог, наистина!
– На една от срещите ни ми каза, че напуска хубавата си работа, заради която се беше преместил тук, и се връща в предишния си живот. Попитах го ще може ли да го направи, след всичко, което се случи помежду ни.
– А Какво ще стане с мен, като те обичам? Как ще живея сега? Помисли ли за това?
– И аз те обичам. Знам, че няма да е лесно и на двама ни. Не съм искал всичко това да се случи. Но какво да направя? Мога ли ей така, с един замах да изтрия миналото си, да загърбя съпругата си с която години наред съм делил радости и скърби, да зарежа децата си, които толкова обичам? Не съм сигурен, че това е най-правилното решение, но трябва да направя нещо. И в момента си мисля, че това най-справедливото и доброто. Ти си силна жена, ще се справиш, сигурен съм в тебе.
След малка пауза, тя продължи:
– Сигурен бил! Душа ми знае какво ми коства…Така се разделихме, за да не се срещнем никога повече. Останалото го знаеш. Виждаш колко ми е трудно да се отърся от спомените си и да заживея с настоящето и с мисълта за бъдещето.
– Знаеш ли аз искрено се радвах на любовта и щастието ти и едва сега се замислям за това, че монетата има две страни – виждах само едната, само хубавото.
– Докато човек не преживее едно нещо сам, вижда онова, което иска да види. Едва когато минеш през ситното сито на живота, разбираш точно как стоят нещата.
Слънцето се е търкулнало зад високия хълм над градината. Откъм реката изпълзява прохлада. Домакинята разчиства костилките от кайсиите и двете жени се надигат от местата си. Дошло е време всяка да остане сама със себе си и да се потопи в непредсказуемите течения във водите на битието си.





ПОЕТЕСАТА

     Жената допиваше кафето си, когато при нея спряха двама младежи. От разговора им разбра, че тя е местна поетеса и младежите искаха да си купят стихосбирката й, а също и да получат автограф. Едва тогава обърна внимание на няколкото книжки лежащи пред нея върху масата до чашата й с кафе. Лицето на авторката засия от оказаното й внимание. В този миг обхваналото я щастие изглежда преобрази лицето й и то му се видя особено красиво, озарено от някаква вътрешна светлина. Младежите благодариха и си тръгнаха доволни от заведението.
Той не обичаше особено много поезията, но авторката го завладя освен с красотата си и със загадъчността, която витаеше около нея. Беше му любопитно и интересно, прииска му се да надникне в духовния свят на една жена, която пише стихове. „Колко такива жени има в този град? – запита се. – Вероятно се броят на пръстите на едната ми ръка. И ако ги има, то от колко от тях биха поискали на площада автограф?“ Трябваше да й се представи сега, да се запознаят, защото не се знаеше кога би му се отдал отново сгоден случай. Надигна се бързо от мястото си и преди младата авторка да стане отиде при нея. Извини се за безпокойството и пожела да си купи книгата. Помоли и за автограф с послание. Може би заради интереса към стиховете й, може би от скука или от задоволство, че е успяла да продаде набързо няколко стихосбирки, тя предложи да го почерпи и така разговорът им потръгна.
– Какво работите? – попита го.
– Лекар съм. И аз лекувам като Вас – отвърна той.
– Не, аз не съм лечителка. По професия съм учителка по литература.
– Няма значение. Аз лекувам човешкото тяло, а вие чрез поезията си лекувате човешката душа.
– Да смятам ли, че като си купихте стихосбирката ми, вашата е болна и се нуждае от лечение?
– Може и така да се каже.
– Дано стиховете помогнат.
– Много се надявам. Ако не я излекуват, то поне да облекчат страданието й.
– Ако не стане с това лекарство, ще го заменим с друго. Подготвям нова книга. Ако и то не помогне ще измислим трето.
При думите за третото лекарство вложи нотка, която придаде подтекст. Стана ясно от няколкото разменени изречения, че изпитват взаимна симпатия.
– Като я прочетете – посочи книжката с очи, – ще се радвам да се срещнем отново и да ми кажете какви са Ви впечатленията, как се отразява лечението върху Вашата душа.
– Непременно – отвърна и й подаде визитката си.
След няколко срещи, между тях се появи близост, и в тази близост те неусетно потънаха в дебрите на непреживявано още щастие.
Но както се казва, много хубаво не е на хубаво. На следващия ден трябваше да се срещнат на любимото си място. Беше й купил красив букет цветя. Толкова се вълнуваше, сякаш щеше да е първата им среща. Обхванат от нетърпение, чакаше с поглед отправен към ъгъла от който трябваше да се появи. Вече минаваше уговореното време и той започваше да се безпокои, защото се беше убедил, че тя винаги е много точна. Четвърт час бе изминал, а нея все я нямаше. „Ще почакам още малко. Нещо важно я е забавило. Сигурно е тръгнала и на път нещо я е забавило. Иначе тя щеше да ми се обади по телефона – си рече той.“ И в този момент, сякаш прочел мислите му, телефонът иззвъня. Най-напред се зарадва, че чува гласа й, но после ръката която държеше букета изведнъж отмаля и едва не го изпусна. Малко преди да му се обади била получила съобщение, че баща й, който живееше в далечно село през две области, е получил тежък инсулт и се налагало веднага да тръгне за там.
Когато затвори телефона се почувства много нещастен. Проваляха се всичките им планове за близките дни. Но нямаше какво да се прави – животът не се състои единствено от хубави преживявания. Само за няколко минути от най-щастливия човек, се превърна в най-нещастния.
Усети се безцелно да прехвърля красивия огромен букет от едната ръка в другата. Чудеше се какво да прави с него. Първата му мисъл беше да го хвърли в близката кофа за смет. После си каза, че с такава красота не бива да се постъпва по този начин. „По-добре да зарадвам някоя дама с него.“
Точно като по поръчка в този момент насреща му се зададе млада, красива жена с елегантна походка. Букетът на всичко отгоре много щеше да подхожда на тоалета й. Когато й го поднесе с галантен жест, тя възмутено се отдръпна от него и го сряза:
– Я си вървете по пътя! Не се хващам на такива старомодни свалки.
Беше толкова изненадан от реакцията й, че не успя да каже нищо. Едва когато отмина, рече след нея:
– Исках само да Ви зарадвам.
– Съжалявам, не сте първият и единственият, който иска да го направи.
Стана му още по криво и болно на душата. „Накъде върви животът, господи!? Хората съвсем са загубили доверие в ближния и са подозрителни към всичко.“
Като повървя още известно време с цветята видя да идва към него възрастна беловласа госпожа, с приведени от годините рамене и реши, че може би тя ще е човекът, който би приел подаръка му без никакви подозрения. Жената много се изненада и силно се зарадва на неочаквания подарък.
– Но защо? С какво съм го заслужила!? – питаше тя в недоумението си.
– Просто така. Много исках да зарадвам любимата, но всичко се провали и вече не ми е нужен. А вие вероятно сте една добра майка и заслужавате да получите тези цветя.
– Благодаря за букета и за хубавите думи. Отдавна не са ми поднасяли цветя. Бях вече забравила какво е. Вие ми връщате настроението и самочувствието с този жест. Пожелавам Ви щастието отново да ви споходи!
– Бъдете здрава и щастлива и Вие. Хубава вечер!
Когато изненаданата дама се отдалечи, освободил се от букета, той с облекчение въздъхна и тръгна безцелно по оживената в тази част на деня улица.
В последствие бе станало така, че се бе наложило поетесата да заживее при баща си на село, за да се грижи за него. А времето, нали не знаеше почивка си течеше неумолимо. Пък народът мъдро е казал, че очи които дълго не се виждат се забравят.

РИЗАТА

      Времето вече се беше достатъчно затоплило, за да тръгне облечен в риза с къси ръкави. Но старите му бяха поотеснели след зимните месеци на обездвижване, пък и сметна, че е дошло време да обнови тоалета си. Трябваше да изглежда добре, за да разчита, че ще може да се хареса на някоя жена. Мина през няколко магазина и все не намираше подходяща, такава, каквато да му хареса като размер, кройка и десен. Когато влезе в последния от заплануваните, вече беше започнал да се отчайва, че няма да успее да купи.
Посрещна го млада и засмяна продавачка. Там се оказа, че има ризи колкото ще, което го затрудни да предпочете някоя. Започна да пробва, тези измежду които възнамеряваше да направи избора си. И колкото повече мереше, събличаше и обличаше, толкова повече се засилваше колебанието му коя да бъде предпочетена.
Освен, че беше красива, продавачката се оказа и много любезна. Търпеливо му показваше стоката и обясняваше, коя от каква материя е, как се пере, как се глади. Беше се натъкнала на подходящия човек, пред когото можеше да покаже познанията си и да изложи опита си. И имаше защо, защото той си беше пълен невежа по тези въпроси. Но при всичките тези обяснения, вместо да му помогне, тя го обърка още повече, защото една от ризите се переше при определени условия и температура на водата, при друга трябваше да се внимава с гладенето, някои от материите при изпиране се свивали, други много се мачкали и т. н. „Бре, дяволите да го вземат! Не съм допускал, че да си купиш хубава риза е толкова сложна работа“ – помисли си той и ситни капчици пот избиха по челото му от притеснение. До този момент приятелката му се грижеше за тези неща, но откакто се разделиха, трябваше сам да се справя. Неженените му приятелите го убеждаваха, че нямат такива проблеми, като казваха:
– Няма какво да се чудиш какво да избереш. Вземаш най-скъпото и ще имаш най-хубавото.
Но той знаеше, че не всичко опира до цената. Трябваше да се носят дрехи, подбрани с вкус – такива, които да подхождат на фигурата му, да подчертават предимствата й и да прикриват недостатъците. А за да имаш поглед върху тези неща се иска опит и наблюдение. Знаеше, че изобщо тези неща не са за подценяване и не са за всекиго.
В магазина влязоха и други клиенти и продавачката преди да се упъти към тях му рече:
– Не се притеснявайте, спокойно. Пробвайте ги пак.
За разлика от него, новодошлите клиенти изобщо не се суетиха, купиха каквото искаха и си тръгнаха. Завидя им на решителността. Останаха отново сами в магазина.
– Избрахте ли? – попита тя.
– Още се чудя. Не мога да преценя, коя ми стои най добре.
– Искате ли да Ви помогна?
При този въпрос, отмести погледа си от красивото й лице върху облеклото й. Личеше си от пръв поглед, че тоалетът й е подбран с много вкус.
– Да. Ще съм Ви благодарен. Вие отстрани по-добре можете да прецените с коя изглеждам най-добре.
Магазинерката отстрани няколко от ризите с думите:
– Определено не са подходящи за Вас. Ще пробваме от тези двете, коя да бъде.
След като ги пробва поред, тя категорично отсече:
– Препоръчвам тази. По актуален модел и с по-добра материя е и най-важното Ви отива. С нея изглеждате още по елегантен.
– Добре, нека бъде тази. Доверявам се на вашия вкус.
– Чудесно! Жените ще се обръщат след Вас.
– Дай боже. Точно това ми трябва! – смее се той докато плаща покупката си.
Когато излезе от магазина, въздъхна облекчено и тръгна доволен по търговската улица в града.
След няколко дни се случи да мине отново край магазина, облечен в новата си риза. Продавачката точно затваряше и си тръгваше. Позна го и му се усмихна. После задържа за дълго погледа си върху него. Той се смути, от този поглед, спря се и попита:
– Нещо не е наред ли?
– Не, всичко е наред. Изглеждате много добре. Нали Ви казах, че всички жени ще се заглеждат във вас, когато носите тази риза. Аз не правя изключение.
Засмяха се.
– Благодаря, че ми помогнахте. Всички я харесват наистина.
Стояха изправени един до друг. Настъпи малко неловка пауза. Тогава той каза:
– Ако не бързате, имам желание и настоявам да дойдете да Ви почерпя, заради помощта, която ми оказахте.
– Мога ли да откажа на предложението на един изискан кавалер, облечен в такава красива риза.
– Тогава да вървим!
Това беше първата от последвалите им срещи. А тези срещи ги отведоха впоследствие и до олтара. Освен с хубава риза, така той се беше сдобил и с млада и красива жена.

ОКЪПАНИ В ЛЯТО

     Не му се пътуваше до съседното градче, но трябваше да го направи. Беше обещал. Негов приятел боледуваше тежко и се нуждаеше от лечение с рядко срещана билка. Сети се тогава за свой познат билкар от градчето и каза, че ще
направи опит да му намери билката. Чуха се по телефона и за голяма радост, човекът можеше да го снабди с лечебното растение.
Денят личеше от сутринта, че ще бъде горещ. На автобусната спирка имаше малко пътници, които още в тези ранни часове търсеха сенките на тротоарните дървета. Недалече от спирката спря лек автомобил и от него слезе жена на средна възраст. Все още с гъвкавостта и лекотата на момиче, тя се запъти до лавката за закуски срещу спирката. Когато минаваше край него, той разпозна в нея бивша своя съученичка и подвикна:
– Димке, здравей!
Не бяха се виждали с години. Тя спря, взря се внимателно в лицето му и рече зарадвано:
– Веселине, ти ли си?
– Аз ами, кой друг може да бъде. Гледай ти! Не си се променила изобщо. Изглеждаш много добре.
– Не ме лъжи. Знам каква бях и каква съм сега.
– Сериозно. Станала си дори още по-хубава.
– Ласкател. По-скоро бих казала това за тебе. Къде отиваш?
– Отивам по работа в Априлци.
– Така ли!? – изненада се тя. – Ами и аз отивам там. Мога да те закарам. Тъкмо ще си поговорим.
– Добре. Ще бъде чудесно.
– Закусвал ли си? Да ти взема нещо?
– Не, благодаря. Вече направих това преди малко.
– Изчакай ме тогава, след минутка се връщам и тръгваме. Бързаш ли?
– Спокойно, за никъде не бързам.
В автомобила докато пътуваха разказаха всеки за себе си как върви животът му.
– Аз ще си свърша работата до обяд и се връщам. Ако ме изчакаш, можем да пътуваме отново заедно.
– Мога, да. Ще се поразходя из градчето докато те чакам.
В уговорения час се срещнаха на площада и тръгнаха обратно към Троян. Когато стигнаха до Скандалото той й каза:
– Мисля да сляза тук.
– Тук ли? И какво ще правиш тук?
– Наблизо знам хубав вир в реката. В тази жега ми се прииска да се изкъпя.
– Ти знаеш ли, че е добра идея. Ще може ли да дойда с теб, не бързам да се прибирам?
– Ще ми бъде приятно да си имам компания. Само, че нямам бански.
– Нищо. И аз нямам.
– Да вървим тогава, че ще загинем в този мор.
Паркираха колата в сянката на една висока къща и тръгнаха към реката. Там се оказа, че доста хора, предимно младежи, бяха потърсили спасение от жегата и се къпеха в прохладните води.
– Не очаквах, такова стълпотворение. Това не ми харесва.
– Защо да не се поразходим по-надолу. Ще си намерим усамотено местенце – погледна го тя с лукави пламъчета в очите.
Той видя в образа й първообраза на съблазнителката Ева и си даде сметка, че нещата могат да потръгнат в неочаквана посока. Но ако искаха да се изкъпят, то нямаше как това да не се случи, освен да се усамотят.
Горещината ставаше все по-силна и ги караше да стават нетърпеливи. Провираха се под върбите през избуялите буренаци. Накрая намерих вир, който беше дост по малък, но достатъчно дълбок, за да могат да се потопят в него. Нямаше и толкова удобни камъни, достатъчно големи, за да могат да се излегнат на тях под лъчите на лятното слънце, но хубавото беше, че щяха да са сами и нямаше кой да ги безпокои. Той се питаше нямаше ли да изпитат неудобство, като нямаха бански, но тя не го остави дълго да се пита – съблече се първа чисто гола и нагази в прохладните води на вира. Не му оставаше нищо друго, освен да последва примера й, макар да се чувстваше неловко.
Водата веднага охлади сгорещените им тела и се почувстваха добре. Съученичката беше много жизнена и палава, скоро започна да лудува във вира и да го пръска, той отвърна. Взеха да се боричкат. От докосванията им запрескачаха искри и изведнъж се видяха прегърнати и укротени. Последва целувка, после втора. Всичко ставаше толкова бързо и така неочаквано, че не им остана време да разберат какво и защо се случваше помежду им. Не усетиха кога денят преваля и едва когато тежките сенки на върбите покриха вира се усетиха, че е време да се прибират.
В автомобила влязоха съвсем подмладени мъж и жена, окъпани в лятото, в реката и във водите на новородените им чувства.

 ГОРЕЩИНИ

     Студената бира в горещото време му идва много добре. Под чадъра на заведението е прохладно, в сравнение с напечения площад, отразяващ лъчите на слънцето и заслепяващ очите, излъчващ топлина от силно нагрятата настилка. В лятната жега, той изглежда доста безлюден, в сравнение с друг път. Дори и музиката от заведението се носи някак лениво и без желание в нетрепващия горещ въздух. Мелодията навява скука и малко печал. Малцина клиенти сме се приютили под спасителните сенки на чадърите в горещината.
На съседната маса красива дългокоса и късопола млада жена довършваше почерпката си и от време на време, изглежда от скука, поглеждаше към него през слънчевите си очила. Те бяха с достатъчно светли стъкла, за да вижда кога го гледа. Да беше малко по-млад, би могъл да намери начин да влезе в контакт с нея. Но сега, в състоянието на духа, в което се намираше, го правеше равнодушен към тази привлекателна хубост. „Хубостта си е хубост, възрастта си е възраст – помисли си докато я наблюдаваше. Имам други, по-важни неща за вършене.“ И за да прогони тези мисли отпи от бирата. В горещината тя бързо беше започнала да се стопля и да губи вкус. После си рече: „ По важни!? Че какво по-важно има в живота на мъжа от жената?“ И при тази мисъл леко се усмихна. Момичето насреща погрешно изтълкува усмивката му и също се усмихна. „Много често така започват нещата, с една усмивка.“ За да подскаже на красавицата, че не се интересува от нея извади лист и химикал от чантата си, и започна да си драска. Разбрала намека му, хубавицата повика с жест сервитьорката да си плати сметката. Но колкото и да ровеше в дамската си чантичка, не намираше това, което търсеше и на лицето и се изписа смут. Бузите й пламнаха от притеснение. Сервитьорката търпеливо чакаше изправена до нея.
– Много се извинявам, забравила съм си парите в къщи. Ще дойда следобед да ви платя.
– Не с тези номера, моля ви се. Вече ме връзваха два три пъти с този номер.
– Какво да направя? Така е, не лъжа.
Явно, че съдбата беше решила друго. Той допи бирата си, прибра листа и химикалката си и викна на сервитьорката:
– Елате тук, аз ще платя сметката на дамата.
Плати каквото трябва и се надигна да си ходи. Младата жена дойде при него и каза развълнувано:
– Благодаря, избавихте ме от голямо неудобство.
– Няма нищо. За мене беше удоволствие да почерпя една красива непозната дама.
– Как да ви намеря, да ви върна жеста?
– Не е нужно да го правите. Казах, че черпя.
– Обичате ли театъра? – смени изведнъж темата тя.
– Да. Понякога ходя на театър.
– Тогава ви каня довечера. Щяхме да ходим с моя приятелка, но преди малко ми се обади, че е възпрепятствана. Така, че можете да дойдете с мене, ако пожелаете.
Той се замисли за миг, после отвърна:
– Защо пък не? Ще ми бъде приятно.
Така съдбата се намеси, за да се запознаят. След представлението седнаха в близкото заведение да се почерпят и за да споделят впечатлението си от пиесата.
След тази среща последваха още няколко. Предстоеше му няколкодневна командировка до морето и той някак си между другото й спомена, че може, ако има желание, да му прави компания. Тя каза, че няма да има проблем да се освободи от задълженията си и да го придружи.
– Ще се радвам, да прекараме няколко дни двамата, далече от нашия град – така й рече, когато тя прие предложението му.
Какво се случи на морето, за никого не е трудно да си представи. Почувстваха се щастливи и отнесоха от там незабравими спомени. Но колко може да трае едно откраднато щастие? Медът му винаги е вгорчен от куп лъжи и усложнения. Трябваше да сложат край на всичко, преди да е станало късно.
Завръщането към предишния начин на живот беше голямо изпитание и за двамата. Те добре разбираха, че връзката им няма бъдеще и взаимно решиха да не се виждат повече. Когато решението е взето и от двете страни, все пак е по-лесно и по-сигурно.
А времето успешно изтрива не само всяка болка, но и всяка радост от мислите и чувствата на човека, за да отстъпят мястото на нови – очаквани и непознати.




СУТРЕШНИ РАЗМИСЛИ 18

     Прекрасно септемврийско утро. Слънцето плува в малките островчета небесна синева, които облаците са му оставили. Въпреки това светлината му е щедра и силно ме радва. Доскоро, натрапчивата топлина на слънцето ме притесняваше и я избягвах, а сега, какво голямо удоволствие изпитвам, като се подлагам на лъчите му в прохладната сутрин. Гледам планината в далечината, гледам първите цветни петна в листата на дърветата, накълбените над главата ми облаци и си мисля за голямото разнообразие, с което Бог е сътворил света.
      В това време към пейката на която съм седнал на припек приближава баща, водещ момченцето си по алеята. Като приближават се заслушвам в разговора им.
      – Тате, как Господ е създал човека?
Бащата спира и го поглежда изненадан от въпроса. Замисля се. Явно не му се провежда религиозна беседа или е неподготвен за нея. Махва с ръка и казва:
      – Откъде ти хрумна точно сега да ме питаш за това?
      – Кажи ми де – настоява синът.
      Бащата не знае какво да отговори и затова отвръща:
    – Друг път ще ти кажа. Сега да вървим, че да не закъснеем.
     Срещу тях крачеше възрастна дама, която бе чула въпроса на детето. По лицето й се изписа възмущение и недоволство, че таткото не взема отношение по един толкова важен въпрос и си позволява да отговори вместо него:
      – Господ е създал човека, чедо, по свой образ и подобие.
      Момченцето с благодарност я поглежда, но когато дамата отминава, пита:
      – Така ли е, тате?
Този разговор не е много по вкуса на мъжа и той отвръща:
      – Така трябва да е, защото всички така казват.
    Двамата се отдалечават и повече не мога да проследя разговора им. Поглеждам слънцето над мен, което като голямо божие око благосклонно ме гали с благия си поглед. В резултат на чутия разговор си помислих: „Бог създал човека по свой образ и подобие, но и човекът създава бога също по свой образ и подобие“…





СУТРЕШНИ РАЗМИСЛИ 17

        Нашите спомени са нашата история. Те са ни учител да не повтаряме веднъж допуснатите грешки. Но също така могат да ни помогнат и да повторим успехите си, да ни подскажат по какъв начин можем да отидем по-далече, по-високо, да направим преживяванията си още по ярки, по впечатляващи и запомнящи се. Хубавите спомени са мощен помощник в борбата за съвършенство. А лошите ни правят песимисти, дърпат ни назад, надолу и могат за дълго или завинаги да ни травмират. В този смисъл те са наш дар и наказание от бога.
      Хубавите спомени са другар в трудни дни, рамо на приятел, рамо на което да се опрем, да поплачем, глътка надежда в безизходицата, а лошите са и червената лампичка в моментите на радост, които трябва в еуфорията да ни напомнят и предупреждават, че доброто и лошото вървят ръка за ръка, че всичко е преходно и е само едно моментно състояние.
      Спомените ни връхлитат в минутите на самота, или тогава, когато искаме да сме сами със себе си, когато предстои да вземем някакво решение – да се опрем на житейския си опит, за да постъпим правилно. Спомените идват, за да запълнят празнотата в нас, когато сме пасивни, или когато трябва да действаме са ориентир за постъпките ни. Те са проекция на миналото в бъдещето ни.
Понякога идват при нас търсени, понякога непозовани.
Не са ли спомените жалоните по които крачат поведението и постъпките ни?
         Спомените са поглед назад през увеличителната лупа на времето. Те деформират реалната преценка на случилите се събития, като преувеличават тяхното значение. Подсилват хубавите, но подсилват и лошите преживявания. Хубавите често ги съживяваме, като ги извикваме в паметта си, опресняваме ги и се стремим да изглеждат все така бляскави, а и още по-значими. Лошите потискаме, но често пъти колкото и да искаме да ги забравим, те, провокирани от настоящето или от това което предстои да се случи, натрапчиво изплуват в съзнанието. Добре е все пак, че Създателят ни е дал способността по различни начини да ги изключваме частично или за определени моменти напълно. Спомените могат да ни възродят, но могат и да ни убият. Лошите ни затормозяват, но имат и превантивно значение.
        Спомените са пътеките, които водят в нашия ад и в нашия рай. И са това, което ни определя като човеци…

СЛЕД ДЪЖДА

     Аз с отразена светлина на слънцето от локвите дъждовни сега ви пиша тези редове. Отмина онзи предпотопен дъжд от който подгизна цялата земя и ставите, измъчени от неговата хладна влага, проскърцваха болезнено с познати ревматични звуци. Дъждът отмина, но още чувам хриптенето на облачната гръд и виждам още езици огнени небето да разкъсват. Да можеше дъждът натрупаната шлака и в душите да измие и негативите от битието ни… Да можеше, ама не може.
      Успяваме все още някак света с очите си и в тях да го преобразяваме, но ми се иска с делата и постъпките си да го правим. Дъждовни локви покрай мен, блестят на слънцето като монети сребърни в напуканите черни длани на бедняк, сдобил се някак неочаквано и изведнъж с надежди и мечти.
Подвластен на илюзиите си и на видения в следобедните изпарения аз крача бавно под оцеждащите се от капките дървета и слънце на надеждата блести от хоризонта чист и нов в очите ми. Вървя по дирята провлачена на дните. Те вече окъсяват, в настъпващата есен, но аз не съм забравил, че те за гладните дваж по-дълги стават.
      Дъждът е благослов и наказание – измива той, но също може и добре да цапа и оплесква всичко над което пада – познавам двойствената му дълбока същност. Дъждът е благослов, но мярката загубил се превръща в бедствие жестоко, водата му обезумяла в лудостта си и живот отнема, събаря къщи и прегради всякакви, без покрив хора вече не веднъж и дваж остави.
      Но аз сега ви пиша с уловена светлина от слънцето с писалка златна по гладката повърхност на водата и съм изпълнен с оптимизъм. Дъждът отмина. Дали да го запомним с лошото или с доброто!?...

БИВОЛИТЕ НА ЗДРАЧА

     Разпрегнатите биволи на здрача полягат кротко в сенките прохладни на онова подхълмие,в което детството остана. Остана да играе пак под крушата дивачка, но без мене. Аз виждам на върха как слънцето с лъжица златна забърква кашата на следващия ден в казана врящ на залеза червен. Земята диша уморено от нашите желания и мисли, преминали през нея и впили корените си дълбоко.
      Преживят кротко биволите черни и ме гледат с очите си сълзящи. Какво ли мога да им дам!? Какво ли мога да направя аз за тях и те за мене? А на рогата им кърви раненото ми време. Не беше лек деня ми, а не вярвам и нощта да е различна. Не бързат биволите, за къде да бързат? – това, което има да се случва ще се случи. С остена остър на съдбата и тях нощта ще ги подкара скоро, към топлата кошара звездна и месецът с извития си рог след тях, проскърцващата порта ще затвори. До сутринта сънят им ще е сладък и спокоен, защото знаят, че тревата няма да се свърши и в утрото ще бъде свежа.
      Не знаят те, че там напред, в мъглата розова на бъдещите дни, там някой вече е приготвил ножа си за тях и върху нокът изпробва остротата му.
      Животът не е само в бяло или черно и радостта е неизбежно вързана надеждно за скръбта.



В ПОЛЕТО

     Поле, забравено от хората, забравено от бога, забравено от мен. Дъхът ти станал ми е вече чужд и песента на птиците ти е на непознат език. Отвикнал съм от тебе и от пътеките ти прашни, а слънцето в небето ти ме гледа вече отчуждено. И затова юмрукът слънчев ме удари бързо –удари грубо, но аз не му се сърдя.
    Присъствието ми не ти говори нищо, макар все по-навътре в тебе да навлизам. Нима не чуваш вече на сърцето вика безмълвен как ехти в ухото ти!?
      Пред мен са пак тополите край пътя – писалките с които пишех поезията си по синята тетрадка на небето ти и облачните градове с високите си бели кули, където са затворени все още и до днес мечтите ми.
       Макар и изоставено, все още раждаш плодове. Защо и за кого? Навярно, най-вече заради самото себе си, за да се чувстваш живо и да осмислиш съществуването си. Разбирам те, по същите причини, нали и аз запълвам белите си листи с думи, разсявам чувствата и мислите си. Но без грижовните ръце, очи на някого, какви са плодовете ни? Тръпчиви, дребни и маносани от дъждовете киселинни на безразличието.
      Изсъхнали са чудесата по стъблата ти и светлината влиза в тебе по запрашеното стъкло на случая безсилна и мъглява. В оскъдието й не различавам вече кое добро е и кое е злото.
      Поле, вълнясало от плевели и бурени, покрито с прах, в ластуните бодливи на къпините ти се спъва времето забързано на дните ми. И по-добре, че докато притиска обелените колене и лакти на ръцете си да преосмисли своя бяг и осъзнае, че няма за къде и за какво да бърза.
      Полето в мен и аз в полето…

ЛИСИЦАТА И ГАРВАНЪТ – 22

     Прекрасно утро с ведро небе и ярко слънце. Цялата долина в ниското под ореха тънеше в тънка утринна мъглица и никакъв шум не смущаваше тишината. Стиснал здраво в човка вкусно парче храна, гарванът се канеше да закуси, когато видя, че лисицата се промъква с леки стъпки към неговото дърво. А той очакваше този миг с нетърпение защото й беше приготвил изненада.
      Най-напред хитрушата бе намислила да го стресне със силния си глас и извика:
      – Хей, ти пак ли си тук?
      Надяваше птицата да трепне и да изпусне хапката си. Но гарванът я беше забелязал навреме и въобще не се впечатли от вика й. Спокойно я наблюдаваше стиснал здраво човка.
      Кума Лиса не мислеше да се предава лесно. Имаше резервен план и веднага пристъпи към него. Тя отново беше намислила да поласкае гарвана и да го накара да проговори. Затова рече:
      – Вчера намерих сутринта на брега една риба и я излапах, а вечерта още една. Не щеш ли, тази сутрин ми провървя и намерих още две за закуска. Сега съм сита и доволна, но друго ме измъчва?
      На това място от разказа й очакваше гарванът да попита какво?
      Но той си стоеше мълчаливо на клона и пристъпваше от крак на крак, стиснал здраво храната в клюна си.
      „Захитрял е много, пустият – каза си лисицата. – Няма да мога толкова лесно да го излъжа. Това я принуди да приложи майсторството си на голям ласкател, което беше и последното й оръжие:
      – Блъскам си главата вече колко време и не мога да пресметна колко риби съм изяла вчера и днес. Не, че това е толкова важно, но искам да знам. Но нещо се обърках и не мога да пресметна. Надявам се, ти гарване, най-мъдрият измежду птиците, по-мъдър дори от стария бухал, ще можеш да пресметнеш това което мене толкова ме мъчи.
      – Разбира се, че мога. Четири риби, Лисано.
      При тези думи хапката падна от човката и лисицата зяпна да я хване още във въздуха. Но така и остана с празни уста. Храната я нямаше.
      – Какво по дяволита става тук? – промърмори тя.
   Предният ден гарванът беше намерил една тънка прозрачна мрежа и беше я опънал на по ниския клон, та сега храната беше паднала в нея. Той се спусна на този клон и рече на изумената лисица:
      – Това могат да го пресметнат дори и децата, които още не ходят на училище.
      И след тези думи започна да кълве от вкусната си храна, а лисицата, която се беше престорила на глупава, сега наистина се почувства такава и трябваше да си тръгне гладна, с подвита опашка.
      Тя само изсумтя и тръгна ядосана към гората. А гарванът я изпрати с насмешка и продължи сладко да си похапва. Благодарение на своята досетливост, от днес нататък той можеше да говори спокойно с лисицата, без да се страхува, че ще му отмъква закуските които намира.
      По всичко личеше, че денят на гарвана ще бъде сит и хубав, а и не само този…

ЛИСИЦАТА И ГАРВАНЪТ – 21

        Колко много се зарадва лисицата, като завари гарвана с голямо парче кашкавал в човката. „Пак ще си похапна хубаво!“ – си рече тя. Като застана под сухия клон на ореха, погледна към гарвана и му рече:
      – Знаеш ли как ми омръзна да ям само кокоше месо и риба? Сега не е лошо да попостя малко. Твоето парче кашкавал, ще ми дойде много на място и на време.
      Гарванът мълчаливо я слушаше и си мислеше: „Няма отръвка от тази нахалница и няма. Как ли не се опитвах да я прогоня, но не би. Дано сега ми провърви.“
      – Добре правиш, като отвреме-навреме преминаваш на вегетарианска храна. Знаеш ти как трябва да се храниш.
      Птицата разбираше, че цялото това многословие цели да го забаламоса и да го прилъже да проговори, за да му отнеме хитрушата яденето. Затова мълчеше и му беше любопитна на къде ще завърти приказката лисицата, че да постигне своето. И тъй като не отвръщаше нищо на думите й, Лисана продължи да нарежда:
      – Мисля си, премъдри гарване, че е крайно наложително вече да изнесеш една лекция пред горските животни за ползата от вегетарианството. Аз ще организирам събитието, ти само се съгласи. Всички ще искат да те чуят.
    Гарванът многозначително мълчеше. А лисицата започваше да губи търпение и затова рече:
         – Е, какво ще кажеш? Съгласен ли си?
       – Защо пък не!? – отвърна гарванът, при което парчето кашкавал полетя към лисините уста.
           И в следващия миг хитрушата изпищя:
           – Ох! Но какво е това? Какво стана?
      – Стана това, което трябва. Стана това, което заслужаваш.
       Ето какво точно се беше случило. Гарванът прелиташе над крайречното пространство, когато отведнъж вниманието му беше привлечено от голямо парче кашкавал. Спусна се той веднага да го грабне, но вместо клюнът му да захапе кашкавал, удари на твърдо. Оказа се, че това е камъче, с форма и цвят приличащи на кашкавал. „Май съм започнал да остарявам и очите ми да отслабват, щом можах така да се заблудя“ – помисли си той със съжаление. После му хрумна, че може да опита да заблуди с него и лисицата. И точно това се случи – вместо парче кашкавал, той нарочно изпусна от човката си камъка.
        – Олеле, майчице! Счупи ми единия от кучешките зъби. Как ще се храня сега – проплака тя.
Като се превиваше от смях, гарванът отвърна:
        – Не съжалявай, Лисано. Този зъб вече няма да ти бъде толкова нужен. Нали ще ставаме вегетарианци…
     А измамената лисица, като плюеше кръв се отдалечаваше от дървото ужасена. След насмешливите думи на гарвана, тя се обърна и му рече:
     – Ще те науча аз тебе. Ще те накарам много да съжаляваш за това, което направи.
        Сигурен в способността си да се защити, гарванът не се смути изобщо от отправената към него закана.
 


ЛИСИЦАТА И ГАРВАНЪТ – 20

     Този път гарванът беше останал много доволен от себе си. Беше намислил как да си отмъсти на лисицата и това го изпълваше с радост и гордост от самия себе си. Може би затова денят му се струваше толкова прекрасен. Нямаше търпение да види как лисицата се промъква под стария орех. И когато това станеше, щеше да настъпи неговия час.
В човката си държеше пазарска торбичка торбичка, небрежно захвърлена в тревата. Най напред той се ядоса, че някой така безотговорно замърсяваше родната му гора. Взе я с намерение да я хвърли там където трябва, но после се сети нещо и се отказа. Хрумна му да я използва, вместо да я изхвърля. Сега стоеше на клона с нея и в торбичката се поклащаше нещо, което доста понатежаваше и едва го държеше. Слава богу, лисицата не го остави дълго да се мъчи. Скоро лъскавата й рижа козина проблесна по излъсканата от ходене горска пътека. Преструваше се тя, че изобщо не я интересува, дали гарванът е на клона или не, но той долови скритите погледи, които хитрушата хвърляше към него. А Кума Лиса едва сдържаше възторга си, като виждаше обемистата плячка да виси от клюна му.
      Щом стигна под дървото, лисицата занарежда:
      – Господи, такъв изкусен ловец не съм виждала в цялата гора! Не, няма друг като тебе. Какво си намерил днес, несравними гарване?
      „Мисли си пак лесно да ме надхитри, но няма да стане – каза си птицата. – Този път няма да стане. Този път аз ще ти гледам сеира!“
      Преди да проговори обаче, гарванът стисна с нокти торбичката върху клона и тогава отвърна:
      -– Някой си е забравил на една пейка в градинката торбичката с наденицата, която е купил от магазина и аз я намерих.
      – Ау! Какъв късмет! – каза Лисана и се облиза, а си помисли като видя какво направи. „Захитрял е. Не се лъже лесно.“
         – Късмет, ама не мога да я извадя. Откога чакам да видя дали ще наминеш и днес насам, та да ми помогнеш. Има и за двама ни.
       – Че как няма да ти помогна. Ти си ми като брат. Пусни торбичката и ела да си я поделим – каза лисицата гласно, а на ум си рече: „Все пак, глупавият си остава глупав! Това дори е върха на глупостта му. Пусни наденицата ти при мен, пък после има да чакаш да ти дам.“
        – Дръж тогава. Пускам я.
    Лисицата отвори уста и зачака със затворени очи, предвкусвайки сладостта на прясната наденица.
       В следващия миг се чу острият й писък. После гарванът я видя панически да бяга към гората.
      Като взе торбичката от тревата той си спомни, че не далече от нея бе видял един таралеж. Сети се, че може да го сложи в торбата и да го пусне на лисичата муцуна, вместо месото което тя щеше да очаква да глътне. Точно това направи и както мислеше, така и стана. Сега проследи лисичия бяг до гората със радостни сълзи на очите. Така от сърце не беше се смял от много време насам.
 

ЛИСИЦАТА И ГАРВАНЪТ – 19

     Къси ставаха дните. Есенни пожари от цветове обхващаха гората. Но те не радваха лисицата с пъстротата си, защото с напредването на есента, въобще не ставаше по-лесно да си намира храна. От полето стопаните прибраха гроздето и другата реколта, нищо не се намираше вече. Добре, че в гората живееше глупавият гарван, та спасяваше често положението. Иначе би гладувала още повече. От дърветата капеха пожълтелите листа, като сълзи по отминалото топло лятно време. Те застилаха със златен килим обгорената, изпита от жегата земя, като с тихия си шепот поглъщаха аромати и криеха следи. Даже горският поток, с отънели води лениво се влачеше покрай горската поляна и песента му бе загубила звънливостта и екливостта си. Над полето и гората се спускаше дълбока предзимна тишина и тя вещаеше още по-трудни дни за Кума Лиса.
      Друг път Лисана обичаше шумулкането на листата в краката си, докато вървеше по горската пътека, но сега, когато стомахът свиреше от глад, то я дразнеше.
Сега, сред оголяващите дървета и шумоленето на листата, плячката която дебнеше я виждаше и чуваше още отдалече и трудно успяваше в лова.
      Докато се оглеждаше и ослушваше, и мечтаеше за топло време, и вкусна храна, Лиса така и не усети кога краката сами я отнесоха до стария орех в края на гората. За зла участ гарванът го нямаше там и гладът още по-настойчиво напомни за себе си. Нямаше никаква идея как да му отмъкне поредната хапка, която се надяваше скоро да донесе. И както газеше в накапалата шума от клоните на ореха изведнъж се сети нещо и очите й заблестяха изпълнени с лукави пламъчета и надежда, че и този път ще успее да го прилъже.
Тя набързо събра голяма купчина с капнали листа и се зарови в нея. Остави само опашката си да стърчи навън. После притихна и зачака. Само пред очите си бе оставила тънък пласт шума, между която да може да наблюдава кога ще долети глупавата птица. Разчиташе на това, че освен глупава, тя е и много любопитна.
      Гарванът без храна рядко кацаше на старото дърво. И този път той долетя с апетитна мръвка в човката си. Като видя това лисицата много се зарадва. Според плана си тя веднага затупа силно с опашка в листата. Гарванът нямаше как да не забележи това и насочи вниманието си към нея. Първо помисли, че в това се крие поредната хитрина на Лисана и затова внимателно се огледа наоколо. Но от нея нямаше и следа, а онова нещо продължаваше да подскача и шуми в листата. „ Какво може да е пък това!?“ – питаше се птицата. – Може да става за ядене. Ще ида да видя, пък каквото ще да става!“ – реши тя. И заслепена от любопитството си, забравила всякаква предпазливост подхвръкна и кацна съвсем близо до купчината с листата.
      Скрита добре, лисицата наблюдаваше какво става. Щом гарванът кацна до камарата, тя си помисли: „Ела, ела, глупако. Приближи се още малко, та да те лапна заедно с месото в човката ти!“ И завъртя отново опашка. Но щом я завъртя, гарванът леко отстъпи назад и за да не изпусне и него, и мръвката, тя мигом пъргаво подскочи и пръсна настрана шумата от себе си.
      – Оле, майчице! – изпищя гарванът в уплахата си и изтървал месото, излетя току изпод лапите на лисицата.
        – Изпуснах те проклетнико, но някой ден ще те хвана! – закани се тя.
      – Мечтай си! Ще ме хванеш на кукуво лято – отвърна гарванът кацнал отново на клона, почувствал се на сигурно място.
      – Е, може и да не те хвана, но и това ми стига – посочи месото в муцуната си дългоопашатата хитруша.
И загубила интерес да се наддумва с гарвана, с отмъкнатото от него месо, заби в оределия листак на гората.

ЛИСИЦАТА И ГАРВАНЪТ – 18

     Дали лисицата беше подранила много или гарванът нещо се бавеше, но вече доста време тя напразно чакаше появата му. Започваше да й се схваща врата от гледане все нагоре към сухия орехов клон. Но какво да се прави – колкото и късметлия да беше гарванът и на него не винаги му вървеше по мед и масло. И той понякога трудно намираше храна, а се случваше и да остане дълго време гладен.
      „Щастливец! – мислеше си дългоопашатата хитруша за него. – Рее се той високо в небето, навсякъде всичко вижда, претърсва огромни пространства, недостъпни за мене. А аз, горката, трябва да се завирам из треволяци и гъсталаци, за да открия с триста зора нещо за похапване.“
      Чакаше лисицата търпеливо, а проклетникът още го нямаше и нямаше. Отдавна беше минало времето за закуска, обед наближаваше, а проклетникът още се бавеше. От толкова чакане, тя отдавна беше измислила, как да отнеме храната му. Планът й беше безупречен и затова не се съмняваше в успеха си. Оставаше само да издържи и да го дочака, защото беше задушно в тревата, отегчително, а и на всичко отгоре комарите налитаха и правеха опити да я ухапят. Докато ги пропъждаше с дългата си опашка, тя си мислеше: „Какво ли бих правила без нея!?“ Но ето че един много упорит комар кацна на муцуната й и се приготви да я жилне с острото си хоботче. Преди това да се случи, Лисана завъртя опашка и го притисна.
      – Моля ти се, Лиске, пощади ме! – проплака комарът.
   – Защо да го правя? За да дойдеш после пак да ми досаждаш ли?
     – Обещавам, че повече няма да те нападам. Заклевам се и ти давам честната си комарска дума.
    Лисицата не вярваше на дадени честни думи, още по-малко на комарски, ала в главата и веднага се появи нов план. „Готовият ще ми остане за друг път“ – си каза тя и лукаво се усмихна.
      – Добре, няма да те убивам. Нещо повече – ще те оставя да ме жилнеш довечера, но при условие, че ще изпълниш една мое поръчение.
      Комарът не можеше да повярва, че ще се освободи от лисичата опашка, а освен това му обещаваха и вечеря. На такава щедрост той не можеше дори да се надява. Затова побърза да каже:
      – Ще направя всичко, което искаш, само ме пусни, че се задушавам.
      – Не е кой знае какво. Няма да ти коства нищо. Искам като кацне след малко гарванът на сухия клон над главата ми силно да го ухапеш.
      – Само това ли?
      – Само това.
      – С удоволствие ще го направя! – отвърна комарът.
    Най-после птицата долетя с огромно парче кашкавал в човката, при вида на което от лисичите уста потече слюнка.
Тогава тя пусна комара и зачака да види дали той ще изпълни обещанието си.
      Гарванът тъкмо се канеше да клъвне от кашкавала, когато усети силно парване по босия си крак от което чак извика:
      – Ох, че ме заболя!
От отворената му човка, парчето полетя надолу и падна право в лисичите уста. Тя го глътна бързо и хукна към гъстите близки храсти.
      Гарванът настървено се чешеше по крака на ухапаното място, а полетелият комар след лисицата напразно викаше след нея:
      – Лисано, къде да те намеря довечера, че да ми дадеш да си смукна от кръвчицата ти?
      Преди да се мушне в храстите, Кума Лиса се обърна, погледна го сърдито и му рече:
      – Не ти ли стига това, че остана жив. Бягай далече от мене, защото ако се появиш още веднъж, ще те размажа.
      В следващия миг гарванът и комарът видяха само как лисичата опашка се люшна между храсталаците и я загубиха от очи.

ЛИСИЦАТА И ГАРВАНЪТ – 17

     Утрото беше доста прохладно и затова, когато слънцето се вдигна високо в небето и набра сила, стана приятно да се стои под косите му лъчи. Може би това беше причина за доброто настроени на Кума Лиса. Тя въртеше безгрижно опашка сред тревите и са радваше на красотата на пейзажа. Имаше и още една причина, за да бъде толкова доволна. Беше си намерила храна на ранина и не се наложи да ходи под стария орех при гарвана. Това я караше да се чувства щастлива и горда от себе си. „Няма нищо по хубаво на света от това да си красива и сита и денят ти да е слънчев и приятно топъл! – си каза тя, докато пресичаше горската поляна.
      В самодоволството си тя така и не забеляза, кога краката й по инерция я отведоха до стария орех. Още отдалече видя с изненада, че грванът, макар да наближаваше вече обед, още седеше на мястото си на сухия клон. Това можеше да се случи изключително рядко, при особени обстоятелства. По това време обикновено птицата стоеше кацнала върху високата близка скала и наблюдаваше от мястото си долината под нея. Като примижа срещу слънцето и се вгледа внимателно, Лисана забеляза каква е причината за необичайното поведение на гарвана. В човката му имаше за кой ли поред път голямо парче месо.
      „Сега съм сита, но няма да мине много време и пак ще огладнея – каза си тя. – Не е излишно да си имам храна в запас.“
     От хубавото й настроение, от хубавия ден ли, но чувстваше и мисълта си гъвкава и подвижна, както чувстваше тялото си. Този път без никакво усилие веднага й хрумна как да подмами глупавата птица.
Когато се изправи под клона на гарвана, тя усети апетитната силна миризма на прясното месо и като се облиза, заговори гарвана:
       – Гледам лъскавите пера на крилата ти и не мога да им се нарадвам. Иска се голямо старание и желание да ги поддържаш в този вид, нали?
      Гарванът, не веднъж измамван от сладките приказки на хитрушата, подготвен за тях оставаше равнодушен към ласкателствата й. Беше ги слушал и друг път. Знаеше, какво цели с тях Лисана.
      – Но ти сам знаеш, колко си красив с тези лъскави черни пера. Не за това съм дошла аз, да възхвалявам красотата ти, а за друго.
      При тези думи очакваше да попита за какво е дошла, ала гарванът продължаваше да мълчи и да стиска здраво месото в човката си.
    Тогава лисицата продължи коварния си замисъл със следните думи:
   – Дошла съм за съвет при тебе. Кажи ми с какво ги излъскваш толкова хубаво? Искам и моята козина да изглежда толкова добре, че утре чакам гости. Откакто ловецът стреля в опашката ми, видът ми е в доста окаяно състояние. Като те гледам, такъв гиздав и напет, си викам: – Ако някой може да ми каже какво трябва да направя, то това е само гарванът.
      Не всеки ден може да се чуе такова нещо: хитрият да моли глупавия за съвет. Гарванът се почевства щастлив и поласкан, че за пръв път някой се допитва до него по такъв важен въпрос и каза важно:
      – Ще ти кажа, Лиске…
     При тези му думи месото падна от човката му. А лисицата, недочакала отговора на въпроса си към гарвана, го грабна и побягна към гората, преди да усети ударите на клюна му по гърбината, което често се случваше, когато му отнемаше храната.

ЛИСИЦАТА И ГАРВАНЪТ – 16

     Няма как и няма как Лисана да се справи с неустоимия си глад. Постоянно е гладна, а в днешно време храна никак не е лесно да се намери. И тази нощ тя не затвори очи да поспи, защото празният стомах се бунтуваше и не й даваше покой. Ще не ще, налагаше се пак да стои под ореха и да чака гарвана да донесе нещо. Но как да го прилъжи, като вече бе използвала толкова много хитрини? Колкото и да беше глуповат и наивен, гарванът два пъти нямаше да се хване на една и съща въдица. „Мисли, Лисано, мисли! Напъни се да измислиш нещо, за да не умреш от глад“ – казваше си тя, ала колкото и да си блъскаше главата, нищо не й идваше на ум. Чувстваше се безнадеждно изчерпана, но проклетият стомах не искаше да знае за това, въртеше на празно и болеше. В такова състояние за сън изобщо не може да се мисли. Постоянно й се привиждаха от онези тлъсти шарени кокошчици, които неотдавна беше яла в курника на една от крайните къщи на селото. Видения сладки и толкова болезнени.
      Накрая разбра, че в дупката си няма да може да измисли нищо и едва дочакала зазоряването изскочи навън отчаяна и обезверена. Надяваше се, като излезе на чист въздух, да се ободри и да я осени спасителната мисъл. Но колкото и да се разхождаше, нищо свястно не раждаше мисълта й. Това я вбесяваше и тя в яда си натопи глава в реката, за да я освежи и подтикне към мисъл. Това също не даде никакъв резултат.
      Последното нещо на което можеше да се надява беше да отиде под стария орех и като види гарвана на клона, апетитната храна в човката му да предизвика съответната реакция и да намери решение за изход от трудното й положение.
      Щом спря под дървото, гарванът на часа долетя с вкусно парче сирене в човката. Беше омръзнало на Лисана да се взира жадно в тази човка, но пак от нея щеше да чака спасение за ненаситния си глад.
      Повдигна глава нагоре, почеса се безпомощно по празната си от идеи глава, завъртя се няколко пъти около дебелия ствол на дървото, ала пак нищо не можа да измисли.
      Гарванът я наблюдава известно време с ироничен поглед и после сладко-сладко си изяде сиренцето. Остана озадачен от мълчанието на лисицата, дори я заподозря, че в това дълбоко мълчание има някаква уловка. Уловка обаче нямаше, в своята безпомощност лисицата тръгна с бавни крачки към гората. Затова гарванът и подвикна:
      – Кума Лисо, тази сутрин нищо не каза. Защо не се опита да ми вземеш хапката?
      – Тази сутрин съм сита, гарване. Ще ми се пръсне коремът от преяждане – излъга лисицата. – Ти да не си мислиш, че живея само от твоята глупост?
      И след тези думи се отдалечи с подвита опашка към гората, но не с подут, а със залепнал корем.
      Не можеше лесно да се примири с поражението си. Какво да се прави – все някога идва ден в който и най-големият хитрец, остава без хитрини, остава безсилен и гладен.

ЛИСИЦАТА И ГАРВАНЪТ – 15

     Сякаш няма да имат край лисичите хитрини, прилагани за отнемане храната на гарвана. И тази сутрин, на ранина, щом видя вълка да идва насреща, веднага й хрумна как да го използва за своите цели. „Ето още един глупак – си каза тя. – Нека никога повече да не ме нарекат „хитруша“, ако не съумея да се възползвам от срещата с него.“
      – Здравей, Вълчо! Накъде си се запътил? И тебе ли те мъчи глад?
      – Глад мене, Кума Лисо, изобщо не ме мъчи. Снощи изядох цяло агне, та още съм сит.
        – Блазе ти. Аз от два дни нищо не съм хапвала. Ами защо си така окумен?
      – Не ме питай. Не съм за завиждане аз. Тъкмо нощес дояждах агънцето когато ме спипаха двамата овчари на стадото, та като ме запраха с криваците, едва отървах кожата си. Сега гърбът ми е в синини и не съм мигвал цяла нощ от болки. Направо място не мога да си намеря.
      Лисицата слушаше оплакванията да вълка, но си мислеше за това, че наближаваше времето в което гарванът ще се появи на клона на стария орех с някое вкусно парче храна. Затова тя му каза:
      – Това да ти е грижата. Аз знам как да ти помогна.
      – Как!? Казвай по-бързо, че умирам…
    – Тук наблизо, под онзи стар орех расте една билка, с която ако наложиш раните си, веднага ще ти минат всички болки.
      – Тогава да вървим веднага – рече нетърпеливо вълкът.
   – Добре. Да побързаме, защото най-помага билката набрана малко преди изгрев слънце. Тогава лечебните й свойства са най-силни.
      – Тъкмо навреме! – зарадва се нещастникът.
      „Глупакът си е глупак. Колко е лесно да го манипулираш! – каза си хитрушата и поведа охкащия си спътник към старото дърво.
      Когато стигнаха там, за нейна радост, гарванът още го нямаше. Тя си нямаше никакво понятие от билки и затова се чудеше какво да измисли. Тъкмо се канеше да нарочи някоя широколистна трева за лековитата билка, когато гарванът долетя. Той и този път донесе в човката си голямо парче месо. А Кумчо Вълчо чакаше Лисана да му посочи кое е лековитото растение.
      – Знаеш ли, вчера като минавах оттук я имаше много, но явно някой после я е обрал и сега не я виждам.
      Разочарование се изписа по лицето на пострадалия.
      – Нито едно листенце ли няма, Кума Лиске?
      – Няма, но нищо. Ще те заведа на едно друго място, дето я има много.
      – Далече ли е?
      – Не. Близко е.
Лисицата хвърли крадешком поглед на кацналия на клона гарван. Той не бързаше да кълве, заинтригуван от разговора им.
      – Тръгваме, защото виждаш ли този гарван, кацнал над главите ни?
      Вълкът едва сега погледна нагоре и забеляза птицата.
      – Вчера знаеш ли какво чух да си говорят две сойки в гората за него?
      – Какво?
    – Че всички птици се канят да го прогонят, защото бил болен от птичи грип.
      Като чу това, гарванът побесня на клона. Подскочи от възмущение и закрещя:
    – Лъжа! Лъжа! Подла лъжа! Напълно съм здрав! – при което изпусна месото от клюна си.
      Лисицата само това и чакаше. Грабна го, хукна към гората и бързо се скри в гъстака.
    Като нямаше какво да направи, в яда си, гарванът се спусна и закълва вълка по главата. Вместо да излекува раните си, той получаваше нови.
      А ситата лисица ги наблюдаваше от прикритието си и от сърце се смееше на глупостта и на двамата.

                                                                                                                                                                                  



ЛИСИЦАТА И ГАРВАНЪТ – 14

     Със забележителния си нюх да открива храна и тази сутрин гарванът бе намерил своята вкусна закуска. Знаеше той кога и къде да прелети, за да не остане с празен стомах.
     За разлика от него лисицата, въпреки хитрината с която се славеше, често оставаше гладна и се налагаше да измисля какво ли не, само и само да може да отмъкне намерената от гарвана храна и да залъже с нея ненаситния си глад.
      Обикаляше тя под дървото и само си повтаряше тихо на ум: „ Дано дойде по-скоро и да донесе нещо апетитно“.
    Сякаш прочел мислите й, гарванът веднага долетя с прилично голямо парче месо в човката. Като забеляза дебнещата под дървото лисица, той нарочно прилетя ниско над нея, за да усети хитрушата хубаво миризмата на прясното месце. Тази миризма накара Лисана да пощурее от нетърпение и глад. Гарванът не бързаше, искаше му се повече време да я подразни преди да си хапне закуската. Постави я внимателно на клона, прихвана я здраво с нокти и откъсна сочно парче с острия си силен клюн. В плановете на Кума Лиса влизаше първо хубаво да го ядоса. Затова тя започна с думите:
      – Гарване, птицо проклета…
      И в този момент откъм близките храсти отекна силен гръм. Един ловец беше забелязал лисичите дири около дървото и от няколко дни дебнеше с пушка в ръце да я убие.
Подскочи Лисана като ужилена, защото сачмите улучиха опашката й и тя през глава хукна към укритието си в гората. След нея се спусна голямо ловджийско куче.
      Гарванът също се сепна от неочаквания гърмеж, като си помисли, че стрелят по него и изпусна месото. После видя разхвърчалата се козина от Лисана, но за по-сигурно побърза да отлети колкото се може по-далече. Прелетя лисицата покрай месото без да го дори и забележи, хукнала да спасява живота си. „Беж, Лиске да бягаме! По-добре гладна, но жива, отколкото сита, но мъртва“ – казваше си тя, докато се носеше с бясна скорост между дебелите стволове на дърветата.
      Ловджийското куче, разбрало че няма да успее да хване лисицата стигна до месото и на мига го излапа.

Така тази сутрин ловецът остана без лисича кожа, гарванът и лисицата останаха гладни, а доволно беше единствено кучето, което сладко похапна от гарвановата закуска.

ЛИСИЦАТА И ГАРВАНЪТ – 13

     Провървяло беше на лисицата днешния ден. Докато преминаваше през горската поляна в съседство с дупката й, откри в тревата едно пострадало малко гарванче. Беше със счупено крило и не можеше да излети. Не представляваше трудност в това му състояние лисицата бързо да го хване.
Захапа го здраво тя и го помъкна към мястото, където ядеше плячката си. „ Тази нощ няма да си легна гладна“ – помисли хитрушата.
      Но ето че в този момент по тревата се плъзна бързо сянка от прелитаща птица и Кума Лиса повдигна глава нагоре. Беше гарванът с голямо парче месо, толкова тежко, че видимо затрудняваше полета му. Радостта й мигом се изпари. „Значи докато аз ровя муцуна в перата на тази мършава птица, гарванът ще пирува с деликатеси. А, няма да я оставя аз тази работа така“ – закани се тя и бързо състави план за действие.
      Захапала нещастното гарванче здраво, хитрушата се промъкна към стария орех и видя отдалече щастливия гарван да се готви да си хапне от намерената вкусотия. Приближи до дървото и стисна силно с остри зъби плячката си, която неистова закрещя:
      – Помощ! Помогнете!
      Като чу отчаяният зов за помощ, гарванът видя лисицата в тревата и се спусна към нея.
      – Дръж се! Идвам! Сега ще я накълва по главата.
      При тези думи на гарвана, месото тупна от човката му в тревата. Лисана пусна гарванчето и мигом с пъргавината си го докопа. Докато гарванът разбере какво става, тя вече се беше скрила в дълбоките сенки на храстите в гората.
Така добре, с вкусна храна, Лиса отдавна не беше се хранила. Сита и пресита излезе на поляната, и блажено се изтегна в меката некосена трева. Топлината на слънчевите лъчи й подейства отпускащо и тя потъна в сладък сън. Сън, в който за пръв път нямаше да сънува, че е в курник и яде тлъсти кокошки.
      А гарванът остана доволен, че успя да спаси малкото гарванче от острите й зъби, но отново щеше да преживее деня си гладен.

ЛИСИЦАТА И ГАРВАНЪТ – 12

     Макар и много рядко, имаше и такива дни, в които се случваше и гарванът да остане гладен. Беше прелетял над всички места на които не веднъж откриваше вкусни неща за похапване, но тази сутрин късметът му изневери. Колкото и да кръжеше над познатите и непознати места, усилията му отидоха напразно. Не му оставаше нищо друго освен да кацне с празен стомах на сухия клон на ореха и да се опита да забрави глада, да се примири и да сподели нещастието си с това на лисицата, която едва ли щеше да пропусне да го навести и в това, иначе прекрасно слънчево утро. Присвиването на стомаха не позволяваше на птицата да се потопи в магията на красивата гледка, да се възхити на изгревните багри, обхванали ясното небе почти открай докрай. Друг път оставаше с часове в нямо съзерцание на природните хубости, но днес денят беше започнал лошо и това го правеше нещастен.
      Както и очакваше, лисицата не закъсня да се появи под стария орех. Докато приближаваше той прочете в очите й надежда за успех, но и нейните очаквания нямаше да се осъществят.
      Останал гладен, гарванът реши да се позабавлява с неканената си гостенка. Когато тя пристигна под дървото, той се провикна:
      – Този път закъсня много, Лисано. Вече си излапах закуската. Само ако знаеш какво голямо и вкусно парче с кокоше месо изядох. Голяма вкусотия беше. Тлъсто месце, с препечена кожичка. Дойде ми в повече. Чудех се дали да не ти оставя малко и ти да опиташ от тази благинка. Ама си рекох, тя Лиска отдавна вече е закусила, няма да чака глупавия гарван да я нахрани.
      При думите на гарвана, празният стомах на хитрушата съвсем се разбунтува, от устата й потече слюнка и тя мечтателно се облиза.
      – Как можах да го допусна!? – изскимтя отчаяно лисицата.
И като нямаше какво друго да направи побесня от яд, заудря главата си с лапи и заскуба козина от главата си:
      – О, нещастната аз!…Клетата, пак ще бродя гладна из гората…
      И като продължаваше да оплаква съдбата си, бавно се отдалечаваше от стария орех от който ехтеше самодоволно смехът на птицата. Този смях удряше по-лошо от острия гарванов клюн, набиваше се в чувствителния слух на лисицата, кълвеше стомаха и всичките й вътрешности. Но тя беше безсилна да промени нещо.
      Точно това пък караше гарвана да забрави за глада поне за малко, докато наблюдаваше лисичите терзания. И той беше гладен, но поне, за разлика от лисицата, беше доволен от себе си.

 ЛИСИЦАТА И ГАРВАНЪТ – 10
       
  Това от което лисицата беше най-много недоволна в живота беше честото усещане на глад. Но макар и с отчайващо празен стомах, тази сутрин тя дочака разсъмването доста обнадеждена, надяваше се този път денят й да тръгне добре. Привечер, докато се разхождаше отново гладна по брега на реката, където денем клечаха с часове рибарите с въдици в ръце и се случваше, макар и рядко, да намери някоя риба в тревата, заплете крака в една захвърлена корда. Това предизвика проклятието й, обаче след като все пак се освободи от капана й, изведнъж я осени идея как може да използва тази корда. Грабна я и я понесе зарадвана към къщи.
      Докато гладния стомах я присвиваше, тя състави своя план на действие. И много рано, едва дочакала зазоряването, се измъкна от дупката си, за да се подготви, преди гарванът да кацне на любимото си място.
      Тя застана под сухия клон на стария орех и направи примка , за да хване в нея клона. Преметна я ловко и като успя да се справи с тази задача, изпита сигурността й, като опъна силно и подръпна кордата. Клонът силно се залюля, което предизвика възторга й. После стиснала края на опънатата корда се скри в близкия храст и търпеливо зачака появата на птицата.
      „Само дано и тази сутрин този глупак е успял да намери нещо за похапване“ – си помисли хитрушата.
      Чакането и в крайна сметка се оказа оправдано – с появата на първия слънчев лъч довтаса и гарванът с обичайното парче сирене в човката. Той кацна на своя клон и се приготви да се наслади на гледката на изгрева и на сладостта на закуската си.
      Тъкмо клонът спря да се полюшва от кацането, когато лисицата така силно го разлюля с кордата, че изненаданият гарван едва не падна на земята, при което отвори човка и изпусна сиренето. Лисицата с кикот се спусна и гробна парчето, преди още птицата да разбере какво всъщност става.
      Доволна, лисицата побягна към гората, а гарванът, отново измамен, в яда си отскубна две пера от опашката си и като нямаше какво друго да направи, преряза с клюн проклетата корда, която го лиши от закуска, за да не може хитрата лисица отново да си послужи с нея. Не му оставаше нищо друго, освен да се впусне в търсене на нещо друго за похапване.


 В ЖЕГАТА
     
     Защо ли днес е много силно слънцето? Каква е тази яркост ослепителна? И в не планираната тежка жега, какви са плановете на горещината!? А може би там някой иска да се снима с лятото за спомен и му е нужна много светлина!?
      Опалено от слънчевия пламък, зеленото край мене изрусява. Дори и от дълбоките подземия на жаркия сезон сега не лъха хлад, а топъл, спарен въздух. Безсилна е и планината да ме дари с прохлада в августовския обжарен ден. Заспал е вятърът на сянка нейде и огнени вълни край мене се разплискват. Трепери маранята в транс неистов край омърлушените сред ливадата купи сено, с полите си развети тя запалва дори и укъселите им сини сенки. И тук, сред грубата и неприятна миризма на пот, погалва ноздрите ми фин, уханен аромат от спукан пъпеш. Не е ли и самото слънце над пожълтялото поле един презрял и спукан пъпеш сред небето, от който сокове горещи се разливат по земята?
      В опалената пещ на лятото се изпариха песните на птиците и голямата му жажда изпи бълбукащия глас на близките поточета.
Поглеждам към цветята полски край пътеката, където тези нежни дъхави творения глави молитвено са свели за пощада. Но пощада можеш да измолиш единствено от пощадените.
      По прашните крака с напукани пети на лятото, бръмчат комарите на изгладнели часова за отдих сред прохлада. Край мен гората е застинала в дълбокия си размисъл и през ум не й минава ветрилото си да размаха. И вместо да подскачат във водата жабите, там сред пресъхналата локва, те тежко дишат, и едва се влачат в сгъстяващата се все повече тиня.
      По сламения път на лятото пристъпвам аз със сгорещени ходила към онзи склон, където след завоя се намира градината на другия сезон. А в него знам, че няма жега и може да се диша по-свободно в избистрения въздух на окъсели цветни дни.





ЛИСИЦАТА И ГАРВАНЪТ – 9
     
   Погледна се лисицата в огледалото, което не отдавна беше намерила край пътя в гората и възкликна:
    – Колко съм хубава! Толкова съм хубава, колкото съм и хитра!
Остави го самодоволно настрана и после добави:
    – Ако бях и сита, колкото съм хубава и хитра, щеше да е чудесно. Но не е така. Хубостта ми не пълни стомаха.
    После се почеса многозначително по главата и си рече:
    – Хубостта ми не може да ме нахрани, но хитростта може. Гарванът вероятно пак е намерил нещо за похапване, а като гледам слънцето къде е, мисля, че това е времето за неговата закуска. Но как да го надхитря, как!?
    Погледът й попадна отново на изправеното до нея огледало и в този миг, тя лукаво се усмихна. После го грабна и нетърпеливо изхвърча навън.
Не беше се излъгала, гарванът наистина бе кацнал на любимото си място върху сухия клон на стария орех в края на гората с голямо парче наденица в човката и блажено прежумяваше срещу ярките лъчи на утринното слънце, предвкусвайки удоволствието от обилната закуска, която му предстоеше.
    Лисицата въздъхна облекчено – не беше закъсняла. Тя спря на възвишението и завъртя припряно огледалото в лапите си. Насочи го към слънцето и проследи отражението на лъчите попаднали върху близкия храст. После внимателно нагласи огледалото така, че отражението на слънцето да заблести в очите на гарвана.
    Гарванът на мига бе заслепен и силно се уплаши:
     – Какво по дяволите става тук! – сепна се и изпусна парчето наденица в тревата.
    Лисицата спокойно се запъти към него, без да бърза, защото знаеше, че докато гарванът е заслепен, ще е напълно безпомощен. После му викна:
    – Появи се второ слънце, приятелю. Бягай да бягаме, че лошо ни се пише.
    Тя си взе изпуснатата в тревата закуска и си я излапа сладко, докато гарванът напразно се мъчеше да предпази очи с разперените си крила. После се престори на много уплашена и побягна, като викна:
    – Бързо да се скрием в храстите!
    Огледалото вече не блестеше в очите на птицата и тя, отново останала измамена и гладна, с мощен грак полетя след лисицата, за да потърси убежище в гората.

ЛИСИЦАТА И ГАРВАНЪТ – 11

     
     Закусил добре, гарванът с лекота летеше над крайните селски къщи. Беше му провървяло да намери обилна храна в насипно състояние, която нямаше как да занесе в човка на любимото си място. Дори беше преял, не му се и помисляше повече за ядене. Но край кофите с боклук зоркият му поглед бе забелязал голямо парче наденица и той се спусна веднага при него, като си помисли: „Сега съм сит, но и утре е ден и ще трябва пак да се яде, ако има какво, разбира се. Ще си го скрия някъде и когато много изгладнея, ще си похапна хубаво.“
      Обаче като кацна до него, от наденицата го лъхна остра задушлива миризма на развалено месо. Дори за непридирчивия гарванов вкус, беше прекалено развалено.
       – Жалко! – каза си птицата, но преди да излети се сети нещо и го понесе в човка, въпреки силно неприятната миризма.
      Беше решил да изненада с него лисицата, която едва ли щеше да пропусне възможността и тази сутрин да се опита да му отмъкне плячката.
      Щом кацна на ореха, лисицата мигом се появи и се спусна от височината с тихи стъпки. Като видя огромното парче наденица, очите й лакомо засвяткаха и гарванът разбра, че отново не е яла нищичко няколко дни. Престори се, че не я забелязва. Когато тя се изправи с вдигната към него муцуна, трепна и извика:
      – Ох, че ме уплаши, Лисано!
      Парчето наденица изпадна от човката и полетя направо в зиналата паст на лисицата. Преди да разбере какво всъщност е изпуснал гарванът, тя вече го беше глътнала и през смях побягна към гората, помислила, че и този път е измамила птицата.
      Гарванът се спусна след нея. Днес нямаше да я изпусне от очи, надяваше се добре да се позабавлява с лакомията на хитрушата.
      Тя блажено се изтегна на близката поляна под приятните лъчи на слънцето и задряма. А гарванът от върха на високия дъб на който бе кацнал я наблюдаваше и търпеливо чакаше да види какво ще се случи.
      Не беше минал и час, когато лисицата почувства силни болки в стомаха придружени с гадене и започна да повръща. После с разтреперани крака се скри зад един къпинов храст, защото я беше хванало такова разстройство, каквото не помнеше да е имала до този момент.
      Когато тя за пети пореден път трябваше да прикляква зад храстите, гарванът долетя до нея и подвикна:
      – Е, как си, Лиске!? Хареса ли ти закуската, която ми отмъкна?
      – Знаел си, проклетнико!? Значи нарочно го направи. Само да ми се оправи стомахът, ще те науча аз тебе! – закани се потърпевшата.
      Гарванът не отговори нищо, а само развеселен и доволен от себе си отлетя към високата скала, на която често кацаше, за да наблюдава как тече животът под него.

ГАРВАНЪТ И ЛИСИЦАТА – 8

    Лисицата се събуди рано от силно присвиване в стомаха. Гладът така и не я оставяше да се наспи както трябва. В краткия си сън и тази нощ бе сънувала, че е влязла в курника на крайната къща в селото и бе яла кокошки до насита. Но това си беше само един кратък измамен сън, а действителността бе съвсем друга. Вече няколко дни не беше слагала нищо в уста и стомахът неистово й напомняше за това. Затова, още на разсъмване тя тръгна към мястото където знаеше, че може да намери глупавия, според нея, гарван и ако има малко късмет да успее да го надхитри и да му отмъкне закуската.
      „Как завиждам на тази глуповата птица – помисли си тя, докато изкачваше височината. – Има си крила, лети навсякъде, вижда всичко и все намира нещо за похапване. А, аз горката, мога да разчитам единствено на хитростта си.“
      Щом се изкачи на хълмчето, тя огледа с трескав поглед близките дървета в ниското. Но за нейно съжаление, тази сутрин гарванът го нямаше на любимото му място. Тъкмо се канеше да отправи проклятието си по негов адрес, когато го забеляза да се полюшва на клонкката на едно по-ниско тънкостволо дръвче. За нейна радост забеляза, че държеше в човката си голямо парче кашкавал.
      „Пак е успял рано-рано да се вреди със закуска, пустият му гарван!“ – помисли си тя. Беше го измамвала не веднъж с хитрините си и сега не й се вярваше да успее повторно с някоя от тях. Но гладът стържеше в стомаха и не я оставяше да бездейства. Затова тя се провикна:
     – Гарванчо, знам колко си милостив към нещастието на другите – започна мазно да го ласкае хитрушата. – Всички говорят за това в гората. Затова съм сигурна, че ще покажеш своята щедрост, като споделиш закуската си с една изгладняла, изпаднала в немилост лисица.
      Гарванът не веднъж беше слушал ласкателствата й и равнодушно посрещна думите й, като силно стискаше в човка парчето кашкавал.
      Като изчерпи сладкодумието и търпението си, лисицата разбра, че няма да успее да го придума и си каза: „ Явно така няма да стане. Трябва да измисля нещо друго.“
          В това време първият слънчев лъч проблесна в зеленината на короните на старите дървета и с него сякаш просветна в главата й какво трябва да направи. Тя лукаво се усмихна, сви се на кълбо и се търкулна от височината към дървото на което беше кацнал гарванът. Когато удари гърба си в ствола, дървото се разтресе и изненаданият гарван силно се залюля, загуби равновесие, гракна силно , изпусна кашкавала от човката и подхвръкна. Лисицата това и чакаше, скочи пъргаво и грабна падналото в тревата парче кашкавал, глътна го бързо и побягна надалече в гората. Вярно че гърбината малко я наболяваше от удара в дървото, но поне за известно време стомахът щеше да я остави на мира.
        Така клетият гарван остана и тази сутрин без закуска.

   ХОРИЗОНТЪТ

    

     В размитите от трепкащата мараня контури на хоризонта се разводняват погледът и нашите представи за далечината, а също и за устойчивостта на формите и техните багрените стойности. Загледан в неговата люшкаща се в маранята линия се питам аз дали небето се стреми да слезе при земята или земята търси начин да се прелее в неговата необятност? Танцуващата линия на хоризонта, която се явява като границата на духовното и материалното начало на нещата, е линия от която се влива и изтича животът на битието ни. Изтича до кога и накъде!? И в тази линия навярно се крие лятото и слънчевото му начало, неговият багрен край в цветната душа на нетърпеливо чакащата есен. Но в неговите слънчеви подземия все още бликат свежи сили и слънцето сега не мисли за предстоящата анемия на дните си. Все още хоризонтът е далечен, макар че някъде напред в пространството широко е отворил вратите си рудникът на залеза пореден.

     Ще дойде времето в което хоризонтът кротко ще заспи под звездния воал на мрака и в своя сън ще преоткрие своята звезда пътеводителка, посока нова ще намери, но не сега. Сега е час за къпане на маранята в синьожълтата й пяна. Сега на него имат среща нереалното с реалното и в него пак, за кой ли път, реалността с надеждите се разминава.

 ГОРЯНИНЪТ

     Той вървеше през гората и си подсвиркваше с уста. Гората, вечно млада и красива, изпълнена с омайните песни на безброй птички – гласовитите и талантливи нейни обитатели. Спокойствието й, в едно със свежия въздух, навлизаше надълбоко в него и завладяваше мислите и душата му. Крачеше бодро и не чувстваше тежестта от раницата на годините. Гората, вечна като живота, полегнала кротко в младостта на планината, с пещите води на близкото поточе, които се надпяваха с гласовитите пойни птички, негов неизменен другар и приятел. Заболял от младост в младостта на природата наоколо, горянинът виждаше и знаеше това, което пролетта не знае и не може да го види.
      Беше излязъл рано, още когато изгревът опасе тревата на нощта. Тогава далнината го повика бързо в прохладния си скут, където пеещи гугутки вече облепваха с омайни песни тишината. Той чува как изящните им гласове се носят и как висят по клоните на цъфнали дървета недоизпетите им песни – дървета вплели в клоните си надеждите на миналите и на бъдещите дни.
      В мълчанието облачно така е тихо, че само песента на влюбените птици, брои жужащите пчели в цветчетата. А ароматът на цъфтежа с полъха от пеперудени криле се носи в синкавината на прозрачния кристален въздух.
   Прозявката на свежото планинско утро докосва плахо разширените му ноздри. С разлистена усмивка той, горянинът, върви напряко през унесения сън на гъвкави треви и бистрата роса се стича по краката боси на деня му, а благият му поглед гали всеки стрък и всяко новопрогледало листенце. И с тези звуци пеещи и бликащи отвред, той чувства как събужда светлината в себе си…

 МЕЛОДИЯТА

     Росно, свежо пролетно утро гази босо в гънките на планината. Огласяно от хора на ранобудните птички, то сякаш носи слънцето в големите си топли длани в дар на земята. В далечината, последните преспи сняг по билото на Балкана са накацали като ято бели гълъби. И е леко на душата, изпълнена с мечтание. Мечтание, в което красотата властва и доброто кълни от всяка клетка на природата.
      Изведнъж една игрива мелодия подскочи пъргаво от прикътаната сред старите горски дървета ливада. Поде я стреснатото ехо, затропа то кръшната си ръченица по огрените от утринното слънце обли гърбове на насрещните хребети. Отвориха очи цветята да видят чудото което буди тишината. Някой свиреше на кавал, изливаше потока на душата си в омайните звуци на мелодията. И уж весела мелодия звучеше, а някаква дълбока болка се долавяше в игривите напеви. Кой така умело съчетаваше и вплиташе тъгата си в игривата свирня се питаха дърветата и храстите приклекнали до тях на припек? Чия душа в омарата на утрото търсеше успокоение за скритата си болка? Една тъга сред блясъка на утрото. Тъга по роден дом, по бащин край ли е това? По загуба на близък и приятел, по загуба на младост или по отлетяла от сърцето му любов? За отлетялата не се скърби така дълбоко, а само по несподелената.
      Една мелодия се разпилява по ливадата, като буйно разпусната коса по раменете на девойка. Една мелодия разкъсала нишките на тишината, която иска да сплете отново изтърваните звуци от кавала в гъста и дебела плитка. Една мелодия залутана в зеленината, в усмивката на пролетта, която търси своя адресант. Една мелодия, която сбира пепелта от паднали звезди в изминалата майска нощ; едно мечтание и зов, отправен към природата, към планината, към цялата земя и към вселената. Това е тя, погалила цветята, целунала листенцата, подгонила в тревата пеперудите и вятъра събудила, повдигнала го от усоето за ново пътешествие. Това е тя, на моето сърце мелодията нежна, на моята душа копнежът, по твоята омайна красота, по ясния ти взор и очарователната ти усмивка. Това е моят зов за близост, пътека слънчева към нови хоризонти, послание към новия ти ден в съня на вечността, където с радост да се срещнем. Мелодията нежна, с която те целувам и търся път към твоето сърце.







 СТЪКЛОПИСИТЕ НА ДУШАТА

      През цветните стъкълца на сънищата на стъклописите на душата те гледам. И хубава, аз двойно по-хубава така те виждам. И денят ми, обагрен от тях, върви към теб с походка лека на изплашена сърничка. Отблясъците цветни от тези фантастични стъклописи трепкат по лицето ти. Към мен вървиш, родена в приказката на мечтата ми, самата ти несътворена още приказка и пеперудата на моето събудено въображение с любов чертите ти рисува в прозрачността на утринния въздух; кръжи тя волно покрай теб, докосва те, целува ти косата – потекъл водопад по белите ти рамене.
      През стъклописите красиви на моите горещи чувства, дали ме виждаш ти, божествено създание на моя блян? Дали усещаш моето присъствие в минутите на радостта си, в сгъстеното пространство на влюбените в тебе мъжки погледи?
В очите ми блестят със стъклописен блясък сълзи на умиление, докоснало ме с полъха на твоята усмивка. А в твоите се къпе веселият свят, празнуващ славата на своето величие. И виждам аз как от разтворените длани на ръцете ти излитат пеещите птици на душата ти, как всичко хубаво цъфти край мен, ухае и радва всяко живо същество с това, което в този миг се случва.
      В любовната си сладост, светът се свива в тебе целият, като в ядрото на свръхнова приказна звезда, преди да пръсне без посока живот и светлина в поредната си радост от новото си пресъздаване. И в миг един, пред смаяният поглед на галактиката на душата ще засияят сглобените отново стъкълца на новия прекрасен стъклопис на цялата любов космична – ще засияят те за теб, за мен, за всички влюбени в творящия живот, преследващ страстно съвършенството си. Но нека ти, в метаморфозите на красотата, останеш същата, защото аз такава те обичам – красива, влюбена в света и себе си, и в приказните стъклописи на живота. Да, ще си останеш ти такава, същата, горещо влюбена в какво ли не, но само не и в мене…






КАКВО МИ КАЗА ПЛАНИНАТА

     Вървя по меката пътека през тревата към онзи връх на планината, на който жаждата по тебе неизменно всеки ден ме води. Там планината носи твоя образ и с твои думи ми говори. И пътешественици облаци с очите ти ме гледат от небето на мечтата. Там всичко е проникнато от тебе. И то без да те има. Какво ли би било ако си с мене в този райски кът, създаден да поема радостта ни и да я вдъхновява!? От всеки храст към мен копнежът ми по теб наднича. И всяка мъничка тревичка пред чувството ми се прекланя. От любовта какво е по-достойно? Под стъпките ми цялата земя потрепва и с всяка своя клетка, тя иска да помогне да открия щастието си сред планината, макар добре да знае, че в този миг без теб това е невъзможно.
В наболата по клонката зеленина на първите недоразвили се листенца кацва пъстра птичка. И заизвива с нежен глас най-хубавата песен на която е способна, тъй както търся аз най-хубавите свои думи, за да възпея красотата ти. Отеква песента в усоето, оглася целия простор, до облаците се издига чак и със себе си ме взема в синевата. Дано от тази висина, духът ми с третото око отвъд невидимото да те открие и успокои страстта която го изгаря.
А планината ми нашепва:
– Не виждаш ли, това е тя? За тебе пее в утринта.
– За всички пее птичката красива – с въздишка й отвръщам.
– Но ще я чуе само който я обича.
А слънцето облива птичката с лъчите си гальовни и казва вместо мен:
– И аз я любя и милувам. Така красиви са перата й изящни.
– Но ти не чуваш песента й – отвръща бързо планината.
Излиза лек ветрец и клонката разклаща. С дъха си гали пеещото пиле.
– И аз я любя, нежно я прегръщам – прошепва бродещият скитник.
– Но ти не чуваш песента й – пак казва строго планината.
Пътеката издърпва тя изпод краката ми, към пеещата птичка ме повежда. И тихо, тихо ми нашепва:
– За тебе пее тя, за теб перцата й пъстреят.
В сърцето право влиза песента й. Разпалва пламъци в душата.
– Виж Космосът за теб е слязъл в мене – говори ми отново планината. – А аз пък влизам цяла в твоята любима. Чрез мен тя в птичката прониква и космосът потъва в песента й. Чрез песента душата ти изпълва, прониква той във всяка твоя клетка.
И аз, изправен в топлото сърце на мирозданието, с любов приемам песента му. Разбирам в този миг, че накъдето да погледна, ще виждам само теб, каквото и да чуя, ще чуя само теб чрез всеки звук със който земята покрай мене диша, и с който, вселената през мен минава.

В ЗАЛЕЗА
четиридесет и осми разговор с Ведрина

Залязващото слънце гали лицето ми с косите си лъчи. От високия хълм на който съм седнал виждам как градът диша под мен с прашни гърди. Отива си и този ден – гасне с онази неотменност, с която си отиде и вчерашният. А аз се вглеждам в отминалите му часове, прехвърлям в мисълта си какво успях и какво не да свърша. Иска ми се да го запомня с нещо, но не откривам такова.
– Пусни го да си върви, не жали за него – присяда до мен в тревата с недоловимото си присъствие Ведрина.
– Не жаля за деня, а за себе си – отвръщам. – Исках да го превърна в незабравим.
– А какво би станало, ако всяко наше желание се изпълняваше, замислял ли си се?
– Сигурно на земята би настъпил пълен хаос.
– Точно така. Който вечно желае, прекарва живота си в очакване и не може да му се наслади истински.
Много силна мисъл ми внушава, тези думи малко ме стряскат. За да намаля въздействието им, казвам:
– А който няма желания, очаква смъртта.
Сега пък Ведрина няма какво да отговори. Замълчава. Погледът ми спира на връхчето на високата тревичка пред мен, запалена от червената светлина на залязващото слънце.
– Поучи се от нея – казва събеседничката ми. – Тя няма желания. Просто съществува.
– Има, но не може да ги изкаже. А ние не сме тревички, ние сме хора. Това, което е достатъчно за една тревичка, не може да е достатъчно за един човек – оборвам я аз. – Да лишиш сърцето си от желания е все едно да лишиш тази тревичка от корени.
– Аз пък си мисля, че който ограничи желанията си до минимум е истински богат – не се предава приятелката ми. – Всяко ново е зачатък на нова нужда, трябва да влагаме нови сили да го удовлетворим.
– Но желанията са необходими, за да тласкат живота ни напред.
– Всяко едно води след себе си дълга верига от последващи го други. По-лесно е да удовлетвориш първото, отколкото идващите подире му. И как според тебе можем да се отърсим от бремето им? – поглежда ме Ведрина с любопитство.
– Чрез пресищане с тях.
– Не ти ли се е случвало удовлетворяването на най-горещото ти желание, да ти донесе после най-големите скърби?
– Случвало ми се е и то не веднъж. Има го и този момент в живота – казвам с тежка въздишка.
После продължавам:
– Желанията са изворът на нашите мисли. Добрите раждат добрите мисли, защото не винаги имаме само такива. Да ни пази господ от лошите. Освен това доброто желание и доброто намерение оправдават лошото изпълнение. Там накъдето ни води желанието, скъпа ми приятелко, на там и краката вървят по-бързо.
– Ще се съгласиш ли с мене, че извънредно силното желание, не се съобразява с благоразумието? – гледа ме дяволито Ведрина през връхчето на полюшваната от тихия вечерник тревичка.
– Не мога да не се съглася. Но докато те слушам си спомних една сръбска поговорка.
– И какво гласи тя?
– Гласи, че който не иска, когато може, не може, когато иска.
– Хубава поговорка – смее се събеседничката ми. – И все пак, преди да си тръгна, защото вече ми е време, ще ти кажа и аз една: „Желанието е врата на грижите.“
След тези думи тя внезапно се оттегли, както се беше и появила. Слънцето вече бе слязло в покоите си под хоризонта и сенките със синьо виолетови оттенъци пълзяха откъм низината към челото на хълма на който съм седнал. Стомахът ми подсказва с присвиване, че е дошло време за вечеря и аз тръгвам да удовлетворя желанието му.

ДА СИ ПРИЗНАЕШ ЧЕ НЕ ЗНАЕШ
четиридесет и седми разговор с Ведрина

     Утрото е прекрасно – младо слънце грее сред пролетните аромати и малки пухкави облачета пръскат радостта си във ведрината на синьото небе. Цялата долина сияе окъпана от ярките слънчеви лъчи. Но не мога да се насладя сега на тази красота, защото ми предстои среща с мой познат, който очаква ясен отговор от мене по един важен за него въпрос.
– Пак си се умислил още на ранина – побутва ме с невидимото си присъствие по лакътя Ведрина.
– И има защо. На знам как да постъпя – отвръщам. – Не мога да направя нищо за това за което ме помолиха.
– Не можеш, защото наистина не знаеш – впуска се във философски изводи веднага тя.
– Напълно си права. Колкото повече знаеш, толкова повече можеш.
– Така е. Човек може толкова, колкото знае – съгласява се с мен Ведрина.
– Страхувам се, че няма да бъда в полза на този мой познат, който очаква от мене аз да реша проблема.
– Човек се страхува само от това, което не познава. Със знанието се побеждава всеки страх.
– Работата е там, че не можем да бъдем всезнайковци.
– Вярно, но винаги можем да отидем при някого, който има опит и знание по даден въпрос, има компетентност да даде правилен отговор.
Това казах и на моя човек, че не съм аз този, който може да бъде полезен в случая.
– А той?
– Той каза, че може и да съм прав, но не познавал другиго, по-вещ от мене. Имам желание да помогна, но само желание не стига. Ще трябва да призная поражението си.
Слънцето влиза в милувката на близкия облак и замълчаваме за миг. После, като проследява погледа ми в небето, Ведрина казва:
– Който не познава тъмнината, не познава и светлината. Бог се е погрижил да има достатъчно светлина за тези, които искат да виждат и достатъчно мрак, за тези, които не искат.
– Не ти ли се струва, приятелко, че понякога научаваме неща, които не разбираме.
– Да знаеш и да разбираш това, което вече знаеш, наистина са различни неща.
– Умът не заменя знанието, но и знанието не заменя ума – казвам аз.
_ Според тебе, как се сдобиваме със знания? – поглежда ме изпод вежди събеседничката ми.
Не бързам да отговоря. Затруднява ме този въпрос. Той не е с еднозначен отговор. Тогава и отвръщам:
– Ще ти отговоря с думите на Конфуций, който казва така: „Три пътя водят към знанието. Пътят на размисъла – той е най-благородният; пътят на подражанието – той е най-лекият; и пътят на опита – той е най горчивият.
– Мъдър отговор. Знанието наистина представлява записан опит.
– Не мислиш ли, Ведрина, че пространството на знанието ни е силно ограничено, в сравнение с пространството на незнанието ни, което е безкрайност?
– Абсолютно си прав.
– Мисля си обаче, че хората които могат чистосърдечно да си признаят, че не знаят са твърде малко.
– И не без основание си го мислиш.
– По-често допускаме грешки в живота си не защото не знаем, а защото си мислим, че знаем.
– Има такава закономерност. Съгласна съм.
Този мислен диалог с Ведрина ме отплесва встрани от проблема който имам, но няма как да ми помогне в случая.
Поглеждам към слънцето, излязло иззад облака и виждам, че трябва да слизам в града, където да се срещнем с моя познат. Ще мога чистосърдечно да му призная, че въпреки очакванията му, не знам как трябва да се постъпи в неговия случай.
 

ЛИСИЦАТА И ГАРВАНЪТ 7

     След като с ласкателството си лисицата вчерашната сутрин измами гарвана и отмъкна закуската му реши че по същия нечин ще успее отново. Изчака тя скрита в храстите с много търпение долитането на гарвана върху сухия клон на стария орех. Измъкна се от прикритието си и тръгна уж с нехайна походка към дървото. Видя изпод око сиренето в човката на гарвана и щом стигна под клона започна пак с тънкия си измамен гласец да ласкае глупавата според нея птица.
– Знаеш ли скъпи съседе, къде мога да си пийна студена изворна водица в гората, след обилната си закуска?
Гарванът нали се беше зарекъл да не говори с хитрушата, нищо не отговори.
– Изворът от който пиех аз пресъхна. Три дни жадна ходя и няма кой да се смили над мене. Накрая си казах, ако някой може, то това е само гарванът. Той единствен лети навсякъде в гората и знае къде какво има и къде какво става. Сигурно ще ми каже, къде мога да отида да утоля жаждата си?
Гарванът продължава да си мълчи, стиснал здраво сиренето в човката си.
– Кокошката която изядох за закуска беше толкова тлъста, че сега направо умирам от жажда. Е, кажи ми де, защо мълчиш? Нали всичко виждаш и всичко знаеш?
Гарванът глътна парчето сирене и едва тогава проговори:
– Лъжецът само първия път може да се радва на лъжата си, защото втори няма да има – гласеше мъдрият му отговор.
Лисицата разбра, че тази сутрин няма да сполучи и като подви опашка, разочарована побърза да се отдалечи с празен стомах от старото дърво.

ЛИСИЦАТА И ГАРВАНЪТ 6

     Тази сутрин бе провървяло много на гарвана. Друг път, едва успяваше да намери изхвърлено парченце вмирисано сирене, а сега изведнъж – кашкавал! Такъв деликатес отдавна не беше му се случвало да вкуси. Това беше причината да не бърза да лапне вкусната си хапка, а да се наслади на сладостния миг на очакване на голямото удоволствие. С времето удоволствията му намаляваха. В старата гора всички знаеха за него всичко, а и той знаеше всичко за всички. И най-лошото или не признаваха таланта му на певец, или бяха свикнали с него и не му обръщаха никакво внимание, колкото и да се стараеше. В отегчителното му ежедневие, дори и усмивката на яркото утринно слънце не му направи никакво впечатление. Не можеше да се зарадва, че денят ще бъде хубав – такъв беше вчерашният, а и завчерашният също. Оставаше му само да се наслади на хубавата закуска.
В това време обаче, хитрата лисица, сякаш прочела мислите му. Появи се тя, застана под сухия клон на който бе кацнал гарванът и като видя кашкавала в човката му, облиза се, и рече:
– Добро утро, пръв между певците!
Патилата не веднъж от хитростта на лисицата птица не отговори нищо.
– Вчера те слушах като пееше и си помислих, колко са несправедливи обитателите на нашата гора към тебе. Ти влагаш всичко от себе си, за да ги зарадваш, а никой не се сеща да те аплодира.
Гарванът само потвърди с кимане на главата, че нещата стоят точно така и повдигна криле, с което искаше да каже: „Така е, но какво да се прави!?“
Лисицата продължава с ласкателен глас:
– Питам се какво ли би станало, ако отидеш в съседната гора и покажеш там на какво си способен? Тук никой не те забелязва, а там ще можеш пред всички да се похвалиш с неоспоримия си талант на певец и хубавец. Как мислиш, дали там ще те посрещнат с истински възторг?
Гарванът, съблазнен от примамливата картина на успеха, която нарисува лисицата за него, не издържа и се провикна:
– Ще ме приветстват бурно!
Парчето кашкавал падна от човката му право в гърлото на лисицата. Тя го глътна и побърза сита, и доволна, да се потули в сенчестите места на гората.
А гарванът в яда си отскубна едно перо от опашката си и вбесен от глупостта си полетя с мощен грак над върховете на смълчаните дървета. Докато летеше се зарече, повече никога да проговаря и думица на хитрата лисица, дори и когато няма парченце кашкавал в човката.
 


СУТРЕШНИ РАЗМИСЛИ 17

     Денят започва с навъсено от сиви дъждовни облаци небе. Всеки момент може да завали. Лек ветрец подухва и насмита захвърлените от небрежните минувачи хартии. Към мен приближават девойка и младеж. Заслушвам се в разговора им.
    – Сгреши като не дойде. Прекарахме си страхотно – упрекваше приятеля си момичето.
     – Не беше грешка. Нямах възможност да дойда. Ще го направя следващия път – усмихва й се влюбено той.
Замислям се за грешките, които всички допускаме в живота си. На човека е присъщо да греши. Лошото е ако се случва често по важни въпроси с голямо значение в живота. Може би една от най-големите грешки е, че често се опитваме да се покажем пред другите, такива каквито не сме: да се представим по-добри и по-приятни, отколкото сме в действителност. Човешко е да се греши, но упорството в грешките вече е признак на неблагоразумие и слабохарактерност. Достойнството на разумния човек се заключава не в това, че не прави грешки, а в това, че не допуска тяхното повторение. Единственото положително нещо в грешките на един човек е, че те са урок за друг. Когато не можем да сложим спирачки на малките грешки, те могат да ни отведат твърде далече – до големите пороци и престъпления. Не е за вярване този, който казва, че не греши. Всички сме хора и допускаме грешки, но разликата на едни от други е тази, че всеки изпитва различна степен на угризение на съвестта след греха.
      Сякаш за да прекъснат потока на тези разбъркани мисли в главата ми, закапаха първите капки на дъжда. Те ме принуждават бързо да разтворя чадъра си и да побързам към мястото накъдето съм тръгнал.

СУТРЕШНИ РАЗМИСЛИ 16

     Двама младежи разговарят.
– Препоръчвам ти да прочетеш тази книга – говори разпалено единият. – Страхотна е. Много се забавлявах, докато я четох.
– Мислиш ли, че и на мен ще ми хареса? – пита другият.
– Няма начин. Страшно забавна е.
След като отминаха и чух това, аз вече нямаше как да не се замисля за книгите. Има хора като мене, които отделят значително време в четене и четенето става важна част от живота им. Затова си заслужава да помислим върху това, какво са за нас книгите, какво ни дават те. Те вземат много от времето ни, но и много ни дават. Замислих се върху думите на момчето, което препоръчваше на другаря си прочетената от него книга. То казваше, че много се забавлявало, докато чело книгата. Това не е много добър комплимент за тази книга. Ако четивото само забавлява и не те кара сериозно да се замислиш върху прочетеното, едва ли си заслужава усилието. В една книга трябва да има и забавни моменти, но тежестта не бива да пада върху тях. Тя трябва още да събужда чувства и емоции, да възпитава и развива художествен вкус, да има в нея много поезия, да дава познания за живота и още толкова много други неща. Само тогава тя би била хубава книга и ще кара читателя да се връща многократно към нея и да я препрочита. Най-добрите книги са тези, които дават най-много храна за размисъл и то на най-различни теми. При четенето на книга, попадаш в определено общество. Хубавата книга, както и доброто общество облагородяват човека, просвещават го и събуждат мечтите му за по-добър, по-справедлив, по-мъдър, и по-красив живот. Но както при хората, така и при книгите, не винаги можеш да попаднеш в хубаво общество – може да се натъкнеш и на недобро.
Докато размишлявам за тези неща, без да се усетя съм стигнал до близката книжарница и съм спрял пред витрината с изложените в нея книги. Сега изборът е мой в какво общество ще попадна…

СУТРЕШНИ РАЗМИСЛИ 15 

      Пием сутрешното си кафе с мой приятел. На съседната маса до нас разговарят момче и момиче. И понеже са толкова близко до нас, чувам момичето да казва с болка в гласа:
      – Не очаквах от тебе това. Ти ме излъга.
      – Защото излъгаха и мен – опита се да се оправдае момчето.
След тези техни реплики атмосферата се нажежи, скараха се и бързо излязоха навън, за да си изясняват нещата.
Думите им предизвикаха отзвук в мен и аз се умълчах.
      – За какво се замисли? – попита приятелят ми.
      – За току що чутото. Замислих се за лъжата.
      – Че какво има толкова да му мислиш? Налага се всички да лъжем понякога.
      – Замислих се за това, че не си даваме сметка, когато лъжем, колко много си усложняваме живота.
      – Не си прав. Понякога го опростяваме с една лъжа, стига тя да хване ред – смее се приятелят ми.
      – Прав съм. Защото после, за да поддържаме първата лъжа, се налага да лъжем още не се знае колко пъти. По този начин попадаме в плен на лъжата.
      – Вярно. А животът в лъжи не е живот. Такъв живот на никого не се нрави – съгласява се с мене той.
      Допиваме кафетата и ставаме, за да не закъснеем за работа и да се наложи да измисляме някоя опашата лъжа за закъснението си пред началника.

СУТРЕШНИ РАЗМИСЛИ 14

     – Ти защо отиде на тази среща, като виждаш, че той изобщо не ти подхожда? – говореше една жена на приятелката си. – Не е мъж за тебе, сама го знаеш и защо трябва и аз сега да ти го казвам?
    – Съдба! Нещо ме тласкаше да отида – повдигна примирително рамене огорчената жена. – Не можеш да избягаш от съдбата си…
     – Колкото по-рано го избиеш от главата си, толкова по-добре – продължава да настоява другата, докато се отдалечават от мен.
      Думата „съдба“ отеква като камбана в мисълта ми. Караме да се замисля върху същността й. Колко често сме склонни да намесваме ролята на съдбата в живота си. Колко често оправдаваме неразумността на постъпките си с нея. Тираничните характери оправдават злодеянията си с нея, а слабите духом я обвиняват за неуспехите си. А човекът по-скоро сам създава, отколкото среща съдбата си. Всъщност хората, които са неуспели и нещастни в живота, те се прекланят пред силата й и признават властта й. Успелите и щастливите, заслепени от благополучието си, стигат до другата крайност и приписват единствено на себе си заслугите за благополучието си, без да намират намесата и на пръста на съдбата. Но все пак едно не можем да отречем, а именно, че съдбата помага на смелите и силните.
      А на мене тя ми е отредила изглежда да се заслушвам в това, което хората си говорят и после да си блъскам главата да размишлявам върху думите и постъпките им…

СУТРЕШНИ РАЗМИСЛИ 13

     Двама възрастни мъже разговарят на висок глас и аз ща не ща ставам чувам разговора им, който ми се натрапва в съзнанието.
– Сополанко. Той ще ми каже на мене. Намери се кой да ми дава акъл.
– Все пак помисли върху думите на сина си. Може да има известно право да ти говори така.
– Пари ми дай, акъл не ми трябва. Каквото съм научил в живота до тук, стига ми. Повече няма за кога и за какво да се уча – горещи се ядосаният от поученията на сина си баща.
Думите му ме карат да се замисля сериозно над ученето в живота. Малко ли знаем, много ли? Стига ли ни това, което вече знаем? Струва ли си усилието да трупаме знания, ако те едва ли ще ни послужат за нещо? Кой има право да ни учи и кой не? Куп въпроси. Човек ако е загубил смисъл да учи нови неща, е загубил смисъла и да живее. Любопитството и образоваността са неща които ни придвижат напред в живота, които ни карат да се развиваме и преосмисляме битието си. Без тях просто не може. Нима всеки един ден, в който не сме попълнили знанията с нещо ново, та макар да било то и мъничко, като грахово зърно добавено знание по някакъв въпрос, нима не е безвъзвратно загубен!? Кой знае. Зависи от целите, които преследва човек в живота си. Всеки сам решава.

 СУТРЕШНИ РАЗМИСЛИ 12

     Пред мен се разминават мъж и жена. Мъжът спира за миг след разменените поздрави и казва на жената:
– Трябва да поговорим за нещо много важно.
– Добре, но друг път. Сега страшно бързам.
Той преминава край мен с изписано разочарование на лицето. А аз се замислям над думите на жената. Бързаме, постоянно бързаме за някъде. От бързане не ни остава време да се огледаме около себе си, да видим болката на хората които срещаме, да видим радостите им, не се опитваме да разберем мотивите за техните постъпки. Човекът искаше да говорят за нещо много важно. Тя не пожела да разбере какво е то. Може би касаеше него, може би нея, може би двамата, може би техните семейства или техни познати? Може да е било жизнено важно? Може би друг път няма да има, защото вече ще е късно!? Но ние все бързаме. Минаваме слепи и глухи край хората, които срещаме, чужди за техните нужди, вгледани дълбоко навътре в своите. А в крайна сметка се оказва най-често, че прекалено сме избързали в бързането си и за такива случаи народът ни има поговорка, че „Бързата кучка, слепи ги ражда“. Или пък колкото и да бързаме, се оказва, че постоянно закъсняваме. В такива случаи, народът казва: „След дъжд, качулка“. Истинско изкуство е да преценим темпото с което трябва да се движим към нещо, за да успеем да пристигнем точно навреме и в подходящия момент. Все бързаме – не ни остава време да разберем самите себе си, а да не говорим пък чак и за другите. Вечно времето не ни достига. И като помислих за времето, си припомних думите на Левски: „Ние сме във времето и времето е в нас“. Да, има имена и личности, които са вечни и толкова ярки, че времето не може да ги заличи. Напротив, с течение на годините и вековете, те засилват своя блясък. Те са като звездите на небето. Когато хората в пустинята на живота загубят вярната посока, определят посоката на пътя си по тези ярки звезди.
Поглеждам часовника си и разбирам, че трябва да побързам, ако искам да стигна навреме за определената среща с мой познат. Да, трябва да побързам, като току що отминалата жена. Какво ще спечеля и какво ще загубя с бързането си, само Господ знае…





 СУТРЕШНИ РАЗМИСЛИ 11

     Седнал съм на пейката пред баничарницата и облят от щедрите лъчи на утринното слънце, сладко закусвам. Баща и син си купуват банички и докато минават край мен, чувам синът да казва на баща си:
– Не си харесвам учителя, татко. Не е добър преподавател. Освен това ме е нарочил, че не ме бива много и повече от четворка никога не ми пише.
Бащата отхапва голям залък от баницата, дъвче настървено и отговаря:
– Добър, лош, това е. Друг няма. Ти се старай, пък каквото излезе.
– Старая се, но той не го оценява – отвръща ученикът.
След малка пауза, бащата продължава:
– Ти да не мислиш, че аз харесвам началника си? И мен той не ме дооценява както трябва, плаща ми не колкото мисля, че заслужавам, но така стоят нещата.
Двамата отминават, а аз дояждам закуската си замислен върху думите на ученика. „Лошо е да не харесваш учителя си. Когато между ученика и учителя нещата не са както трябва, когато няма взаимно доверие между тях, учебният процес няма да бъде ефективен. Наблюденията ми неведнъж са го доказвали. Всеки от двамата трябва да дава максимума от себе си, за да дойдат добрите резултати. Знам това от опит. А опитът е най-добрият учител. Взема твърде скъпо за уроците си, но в замяна на това дава незаменими познания и никой не обучава по-добре от него.“
В това време един от закусващите подхвърля залък от горещата си още баницата на приклекналото до него куче. Кучето, сякаш за да потвърди изводите ми за опита, не бърза да го лапне. Изглежда не веднъж се беше парило в лакомията си и сега търпеливо изчаква хапката да изстине добре, преди да го глътне.
Аз се усмихвам, смачквам омазнената хартия от закуската си, хвърлям я в близкото кошче за боклук и отминавам. Някъде напред в часовете на деня си, където ме очаква нов житейски урок с непознат от мен учител.




СУТРЕШНИ РАЗМИСЛИ 10

     Изгревното слънце озарява върховете на старите дървета в градинката и отразена от тях светлина придава особено настроение в този ранен час на деня. Обагрените в тоновете на горещия изгрев облаци се носят над просветлените покриви на изглеждащия по нов начин град. Наоколо е пълно с хора, но сред всички, вниманието ми привлича един младеж в инвалидна количка, който съсредоточено храни няколко гълъба, навярно със своята закуска. Лицето му е одухотворено, излъчва любов към птиците и възхищение от красотата им. Дожаля ми много, като гледам осакатената младост на това момче. Това става повод да се замисля върху това, че всички ние, уж здравите, сме не по-малко осакатени по различен начин. Виждам пред мен забързани хора, с наведени глави, които не поглеждат дори за миг красотата на утринното небе. Нима не е осакатеност да не забелязваш красотата около себе си? Нима не е осакатеност да минеш край красотата на тези птици с равнодушие, да не им подхвърлиш някоя трошичка, най-малкото да не спреш да ги погледаш? Нима не е осакатеност да не кажеш една добра дума на младежа който ги храни? Нима не е осакатеност да не пуснеш някоя монета в поставената на асфалта шапка на музиканта, който вдъхновено разтяга своя акордеон, в стремежа си да разчувства закоравелите ни сърца? А какво е, когато минеш с безразличие край детето, което за пръв път успява да се задържи на велосипеда си без чужда помощ и очаква нашата похвала? Познавам хора, осакатени и по други начини. Имам съсед живеещ в огромна и богато уредена къща, в която никой, никога не влиза. Познавам хора без приятели. Познавам хора осакатени от страстта си към хазарта и към алкохола и от какви ли още не страсти. Познавам хора с неприятна външност, познавам и такива, подвластни на завистта и злобата. Познавам хора, които никого не са обичали, зная и такива, които никога не са били обичани. Има хора осакатени от пословичен мързел, нехайство, безхарактерност, хора без цел и без амбиции. Хора с талант, впрегнат в погрешна посока, хора с талант, но не намерил почва за развитие. Всички в определена степен сме в нещо инвалиди. Но за душата и сърцата няма инвалидна количка. Тяхната инвалидност не се набива толкова пряко в очите. Нея можеш да усетиш по поведението и в общуването. Понякога е толкова трудно да открием съществуващата инвалидност в себе си, да я почувстваме и да си я признаем.

ЛИСИЦАТА И ГАРВАНЪТ – 5

     Гарванът дълго седя кацнал на любимото си място. Наслаждаваше се той на окъпаната в слънце планина и очакваше появата на лисицата по пътеката по която тя всеки ден вървеше. Понеже на лозницата имаше все още един неизяден грозд, искаше да я подразни, като го види сладко да похапва. Най после дългоопашата хитгруша се измъкна от храсталаците, които криеха дупката й от любопитни погледи и тръгна по познатата пътека. Гарванът това и чакаше. Щом тя приближи лозницата, подхвръкна на нея и започна да кълве от налелите пълната си сладост зърна. Пръски лепкав ароматен сок се разхвърчаха под лозата. Няколко от тях попаднаха върху чувствителния нос на лисицата и тя мигом се облиза. Това направо я подлуди, както беше изгладняла. А гарванът отгоре я заговори предизвикателно:
– Добро утро, Лисано! Де отиваш тъй рано? – направо го изби на поезия от удоволствие, че силно раздразни лисицата.
– Правя утринната си разходка, най-добра птицо измежду птиците. Коя друга птица ще направи като тебе, да сподели закуската си с мен? – подхвана пак с ласкателствата си Лисана.
Но гарванът продължи да си хапва, без да обърне внимание на думите й. За да я ядоса още повече, само каза:
– Да, великодушен съм, това го знаят всички в нашата гора, но от зрънцата няма да ти дам, пък ако ще да стана и за срам.
Лисицата отвърна:
– Аз пък и да ми дадеш, няма да опитам даже. Просто исках да видя как ще постъпиш. Де се е чуло и видяло, лисица грозде да яде? Лисицата се храни само с вкусни зайчета.
– Е, тогава, ще ти отговоря кратко – нека да ти бъде сладко! – отвърна с лукава усмивка гарванът.
Ядосана и от поетичните умения на гарвана, и от това, че пак си тръгва гладна, лисицата се измуши през обраслата с храсти полянка и се скри от погледа му. Но се спря на такова място, от което можеше да наблюдава кога ще се махне от лозницата омразният й гарван.
Той изкълва цялата чепка, изпъчи самодоволно гърди срещу сияещото слънце в утринното неби и като изпляска шумно с крила, излетя с мощен грак към старите самотни дъбове в края на гората, за да храносмила.
Тогава лисицата незабележимо се измъкна от прикритието си и тръгна към лозницата, с надеждата да намери някое отхвръкнало от чепката гроздово зрънце – изпаднала троха от пищната гарванова закуска.

ЛИСИЦАТА И ГАРВАНЪТ - 4

     Гарванът и тази сутрин седеше кацнал на любимия си просъхнал орехов клон. Но в свежестта на утрото, днес той не се радваше на изгряващото слънце, а следеше от високо какво става наоколо. Вече няколко дни лисицата минаваше под една висока лозница и напразно подскачаше с навирена муцуна да достигне едрите чепки с вкусно грозде, нависнали по нея. Но колкото и да опитваше, все не й се отдаваше. И винаги казваше едно и също нещо, което добре знаем:
– Защо ли се старая толкова? Това грозде е ужасно кисело.
И разочарована отминаваше. Гарванът я наблюдаваше и само се усмихваше. Очакваше появата й и днес с нетърпение.
Тя се измъкна предпазливо от храстите. Измъчвана от нетърпим глад, искаше да мине под лозницата без дори да се опита да откъсне от чепките, като знаеше, че няма да ги достигне. Върви Лисана към лозата и си повтаря:
– Това грозде е толкова кисело. Хубаво е на вид, но е много кисело. То затова си и виси там, без някой да пожелае да яде от него.
Ала чепките висят съблазнително над нея, блестят на утринното слънце лъскавите сочни зрънца и е трудно да им се устои, особено на празен стомах. Затова пак започва да подскача лисицата, но както преди безрезултатно – твърде високо са за нея те. Изморена от напразните си опити, накрая се отказва и промърморва:
– Кисело е това грозде. Ама много е кисело.
Гарванът това и чакаше. Прелетя той от клона си и кацна над главата й върху лозницата. Избра най-голямата чепка, с най-сочните зърна и клъвна няколко от тях. После рече на лисицата, която с неприязън гледаше към него:
– Не, Лисано! Съвсем не е кисело това грозде. Напротив, много сладко е даже. Ето пускам ти едно зрънце да опиташ, за да се увериш, а другото ще го изям аз.
– Ти си толкова красив, добър и великодушен! – започна да му се подмазва лисицата. – Няма ли да откъснеш една чепка и за мене, та после да мина аз през цялата гора и да разкажа на всички за твоите качества и добродетели.
– Не! – твърдо отвърна гарванът. – Толкова пъти вече ти ми изяждаше сиренето, а аз само гледах. Този път аз ще ям, а ти ще гледаш. Предпочитам пълния стомах пред ненужната слава.
Лисицата нямаше какво друго да направи, освен да си тръгне, за да не доставя удоволствие на гарвана да го гледа как яде, докато тя, нещастна, само се облизва.
– Няма ли да го опиташ, Лисано? Защо не хапна зрънцето, което ти пуснах? Гроздето е много, много сладко.
Лисицата не каза нищо, а побърза да се отдалечи. Не искаше да раздразни стомаха и апетита си само с едно зрънце от вкусното грозде, а също и да разруши мита създаден от нея, за самата нея, че недостъпното грозде е много кисело. Тази сутрин трябваше да се оттегли гладна.


 ЛИСИЦАТА И ГАРВАНЪТ 3

          Гарванът можеше да бъде доволен и тази сутрин. В дни на дълбока криза, намери се и за него, прегладнелия, вкусно парченце сиренце. Кацна той на любимия си клон, премижа от удоволствие срещу слънцето. Не бързаше да глътне закуската си, искаше по-дълго да й се наслади, да се порадва на апетитната й миризма.
Но ето, че сред горските обитатели и друг надуши сиренето с чувствителния си нос. Това беше хитрата лисица, която никога не пропускаше възможността да се опита да му го отмъкне от човката с всепризнатото си изкуство на ласкателка. Такъв глад я мъчеше, та принуждаваше ума й бързо да измисли поредната хитрина, с която да напълни стомаха си и да направи гарвана за посмешище.
Застана тя под клона и занарежда с меден, подкупващо ласкав глас:
– Добро утро, приятелю. Колко си изискан и красив в черния си официален костюм! Не съм те виждала от доста време. Къде се загуби? Цялата гора се затъжи за тебе. Тъжна и грозна е без твоята красота. А да не говорим за това пък колко много ни липсва твоя чуден глас. Всички с нетърпение чакаме отново да ни попееш.
Гарванът, веднъж излъган по този начин, не се хвана на изтънчените ласкателства на лисицата. Стоеше спокойно и равнодушно слушаше думите й, стиснал здраво сиренето в човката си.
Лисицата разбра, че няма да може да го накара още веднъж да запее и да изпусне парчето, но не се отказва, стомахът празен я присвива и я принуждава да не спира да говори:
– Където и да минех, все едно и също чувах да говорят горските животни: „Няма по-красив и по-изискан от гарвана в нашата гора. Няма!“ Не мислиш ли, че преувеличават?
Гарванът, доволен от това което чуваше, бързо отговори:
– Никак даже не преувеличават. Точно така си е.
При тези думи, сиренето падна от човката му право в устата на лисицата и тя на мига го глътна.
– Добре, че има глупаци като тебе, че иначе да съм умряла досега от глад.
Гарванът много се ядоса на наивността си, но нямаше вече какво да направи. Като помисли малко, той рече:
– Знаеш ли Лисано, познавах твоята баба, която беше много по-хитра и от тебе, но умря. Познавах и твоята майка, която с хитростта си похапна доста сиренце от моята глупост, но и тя умря и вече никой не я помни. Като те гледам и ти вече си много стара, и си на път да ни напуснеш.
– Не разбирам накъде биеш, глупако? – отвърна лисицата.
– На там, че с хитростта си може да ми изяждате често сиренето, но не можете да ме надживеете. Макар и по-глупав и гладен, аз продължих да живея след рода ти, ще продължа и след тебе – отвърна гарванът гордо и с мощен грак подхвръкна от клона.
Като нямаше какво да отговори, лисицата недоволно изсумтя и повлече проскубаната си опашка към близкия храсталак.


 ЛИСИЦАТА И ГАРВАНЪТ - 2

     И тази сутрин беше провървяло на гарвана – беше си намерил вкусно парче сирене, без вредни примеси, което напоследък все по-рядко се случваше. Обичаше той в този ранен час на деня да кацне на любимия си сух клон на ореха, да си хапне и да посрещне сит изгрева на слънцето. Радваха го тези свежи утринни изгревни минути, но и този път удоволствието му бе помрачено от появата на хитрата лисица, която никога не пропускаше да изскочи от прикритието си, щом гарванът се появи с парче сирене в човката си. Знае той какво би могло да се случи и за да го предотврати бързо си изяде вкусната закуска. Лисицата недоволно изсумтя – беше закъсняла с идването си под ореха. Гарванът силно й се присмя и за да я ядоса, и да си отмъсти за това, че заради нея му се носи славата на глупак в гората, й рече важно:
– Е, Лисано, угаси си фенерчето! – с намек за закъснялата й поява.
– Спокойно. Не ти искам вмирисаното менте сирене, че пак да ме боли коремът от него. Тази сутрин с три кокошки съм закусила сладко-сладко! – излъга лисицата, а истината беше, че от три дни нищичко не беше хапвала.
Гарванът не знаеше това, подхвръкна от клона и се спусна към нея.
– Тогава ще ти попея, нали искаше да разбереш, дали гласът ми е красив, като мене самия.
И заграчи с дрезгавия си груб и силен глас в самите й уши. Това беше нетърпимо за лисаниния чувствителен слух и тя се ужаси.
– Спри, за бога! Пощади ме. Можеш направо да ме подлудиш.
Но гарванът още по-силно запя и я принуди да побегне. Той летеше над нея и неистово пееше. И това продължи, докато я застави да се завре дълбоко в дупката си, за да се спаси от гласа му.
Като видя това, много приятно стана на гарвана от тази победа над хитрата лисица и той доволен, и горд от себе си, се върна на любимото си място, за да може необезпокояван да се порадва на изгряващото слънце.

 ОТНОВО ЗА ЛИСИЦАТА И ГАРВАНА

     Гарванът кацна на любимия си сух клон на стария орех надвесен над реката. Чувстваше се сит и доволен. И тази сутрин беше намерил голямо парче сирене, което държеше сега в човката си. Докато гледаше изгряващото над планината слънце, той с вълнение се питаше: „ Дали лисицата ще ме види пак?“
Скрита в гъстия листак, лисицата внимателно следеше какво става наоколо и веднага го забеляза. Видя тя голямото парче сирене в човката му и се облиза. Прималя и – от три дни нищо не беше яла. „Веднъж успях, защо да не успея пак с онзи изтъркан вече лаф за гласа на гарвана? Той е достатъчно глупав да се върже отново на думите ми“ – така си рече Лисана и тихо се измъкна от храстите. Спря се под клона на който беше кацнал гарванът и започна пак да възхвалява красотата му. Стигна до този момент, в който трябваше да го предизвика да запее и да изпусне сиренето от човката си. Вложи всичко в ласкателния си глас.
Гарванът, както се очакваше, запя и сиренето както предния път падна право в устата на хитрата лисица. Тя го глътна бързо и доволно се усмихна. После ехидно рече:
– Глупако, няма ли да ти дойде акъла в главата? Не ти ли омръзна вече да ти вземам храната от устата все по един и същи начин.
Гарванът си беше извадил поука от онази случка, но отвърна:
– Не мога да се противопоставя на хитростта ли, Лисо. Такъв съм си – доверчив по природа.
– Стой си гладен тогава на клона – отвърна лисицата и се шмугна бързо в храстите.
Гарванът не каза нищо. Изпрати я с присмехулен поглед и си рече: „Само с хитрости далече не се стига. Хитростта и умът не са едно и също нещо. Тя не знае, че аз хубавото сиренце си го изядох, а това е менте, с вредни съставки, но твърде скоро, като се почувства зле, ще го усети.“
И доволен от себе си и стореното от него, гарванът полетя към изгряващото слънце, да се порадва на новия ден.

26. 2. 2013 г. - Троян


УРОЦИТЕ НА ЧИЧО БОГДАН - разкази за деца

РАЗДЯЛАТА - двадесет и девети урок

     Променливите ветрове на август разлюляха узрелия и натежал плод на лятото, вече готов да тупне в пожълтялата трева. Окъселите му дни нанизаха по жиците на електропроводите тежки броеници от подготвящите за отлитане ластовици. Ваканцията свършва, наближава да тръгнем отново на училище. Утре се прибирам в града. За последен път се налудувахме с Димчо цял ден, а вечерта приготвих багажа за заминаването. Оставаше да сложа в пътната чанта тетрадките с натрупаните в тях хербарии. Чичо Богдан приседна до мен, взе една от тетрадките, прелисти я и каза:
– Я да видим като цяло лято събираш растения и като ти разказвах толкова неща, какво си изработил.
Започна да чете бележките ми и одобрително да клати глава. Лицето му доби онова сериозно изражение, което приемаше, когато го виждах силно съсредоточен.
– А, тук виждам коноп! – изненада се той. – Къде го намери?
– На Димчо свако му Драган е засял цяла нива.
– Така ли!? Мислех, че в село вече отдавна никой не го отглежда. Какво знаеш за конопа?
– Той е влакнодайно едногодишно растение. Засява се гъсто – започнах с радост да отговарям аз, зарадван от вниманието на чичо към моя скромен труд. Стъблото му е тревисто и може да достигне височина от 0.5 до 5 метра. Листата му са сложни и длановидни. Конопът е двудомно растение. Опрашването става от вятъра. Първи узряват мъжките растения, а след 3 – 4 седмици и женските. Стъблата се изскубват, връзват се на снопчета и се киснат във вода. След известно време се изваждат, изсушават се и очукват, при което остават само влакната. От конопените влакна се изработват груби тъкани, въжета и канап.
– Я гледай ти! Учудваш ме. И откъде научи всичко това?
– От твоите книги – отговарям гордо.
– Браво! От тебе може да излезе добър биолог, ако продължаваш все така. Тук виждам и червена детелина. За нея какво ще ми кажеш?
– Тя е диворастящо многогодишно ливадно растение. Коренът й е вретеновиден. Над земята развива изправено стъбло с многобройни тройни листа. Цветовете й са малки и събрани в съцветие, разположено на върха на стъблото. Червената детелина се опрашва от пчелите. Тя е ценна храна за селскостопанските животни и се засява като културно фуражно растение. Когато подземните части на детелината изгният, те обогатяват почвата с азотни вещества. Затова тя е едно от растенията, които се използват в сеитбообращението за повишаване плодородието на почвата. Заедно с боба, граха, люцерната и фия, принадлежи към бобовите растения, семейство пеперудоцветни.
– Чудесно! – възкликна чичо Богдан. – Добре си научил уроците. Виждам тук, че има и репица.
Не чакам да ме пита, направо започвам да говоря:
– Тя е културно едногодишно растение с нарязани листа и жълти цветове. От семената й се добива масло, което се използва като смазочно и в индустрията за получаването на сапун и за обработка на кожи.
– Е, това вече надхвърля всичките ми очаквания – намерил си и старо биле. Кой те научи да го разпознаваш?
– Твоите хербарии.
– Разкажими за него.
– Среща се из сечищата, храсталаците и просветлените гори. То е многогодишно тревисто растение, което достига до 2 метра височина. Листата му са елепсовидни и разположени по две заедно. Единият лист е много по-малък от другия. Цветовете са единични, кафяви до виолетови във вид на звънче. Плодът е топчеста лъскава ягода, която отначало е зелена, а после става черна. Тя е силно отровна.
– Ето, това исках да чуя, че знаеш, защото това растение е много опасно – три, четири плодчета предизвикват смърт – казва строго чичо.
– Да, знам също, че листата и коренът също са отровни и се употребяват в медицината като болкоуспокояващи и при лекуването на сънната болест.
– Отлично! Направо ме смайваш. Справяш се много добре. Помниш не само това, което ти разказвам, но и сам си научил много неща за растенията. Гордея се с тебе. Като си отидеш в къщи, ще има с какво да се похвалиш. Нека видят, че тук не си мислил само за игри, а си работил с мене на полето и си научил толкова неща. Ако при мене ти е харесало, през следващата ваканция пак ела. Има още на какво да те науча.
– Непременно ще дойда. Ти знаеш толкова много за животните и растенията. Бих искал да бъда един ден знаещ и можещ като тебе.
– При огромното богатство на природата, може да се каже, че и аз почти нищо не знам. Животът е толкова разнообразен и неповторим, че винаги има какво още да се случи и да се научи. Сега ще те оставя да поспиш, че утре си на път.
Станахме рано. Може би заради престоящата раздяла и на двама ни не ни се говореше, за разлика от друг път. От една страна се радвах, че отново ще си бъда в къщи, а от друга ми беше тъжно, че се разделям с чичо Богдан. Но какво да се прави, човек не може да бъде на две места едновременно.
– Свикнах с тебе и ще ми липсваш – каза тихо чичо и побутна настрана недокоснатата си закуска.
– И ти на мене – отвърнах аз.
– Да вървим. Време е за автобуса.
На спирката да ме изпрати дойде и Димчо. Когато се прегърнахме за довиждане ми стана още по-тъжно. Качих се бързо в автобуса и се настаних удобно на меката седалка. През прозореца виждах скъпия ми чичо и най-добрия си приятел, които ми махаха за сбогом.
Автобусът бавно потегли. Махах с ръка през стъклото и аз, докато ги изгубих от очи. От двете ми страни пробягаха последните къщи на селото и после се ширна окъпаното от ранното слънце поле, в което до скоро крачех щастлив с чичо и Димчо, в което попълвах хербариите си и натрупвах знания. Но аз знаех в този момент, че няма да мине много време и ще се върна отново тук, за да преживея още щастливи мигове сред природата с чичо Богдан и приятеля ми Димчо. 




 НОЩЕН ГОСТ - двадесет и седми урок

     Тъкмо се унасях в сън, когато вън се разнесоха в нощта крясъците на кукумявка. Скоро след това се чу изтракване от хвърлени камъни по покрива на къщата. Изглежда ги беше дочул и чичо Богдан. Той светна външната лампа и излезе навън да види какво става. След него изтичах и аз. На улицата беше излязъл съседът Ненко, който събираше камъни и хвърляше към покрива. В нощната тишина те силно тракаха по циглите. Като ни видя, ни посрещна с думите:
– Елате да я прогоним. Ето я там, кацнала е на комина.
– Бай Нено, какво ти пречи птицата? Остави я. Ще покряка и ще отлети.
– Не е на хубаво. На смърт е – клати недоволно глава възрастният мъж.
– Я стига глупости. Ти още ли вярваш на тези измишльотини?
– Помня старите хора да казват: „Чуеш ли кукумявка да кряка на някой къща, да знаеш че в нея ще се случи най-лошото.“
– Престани. Не плаши момчето – сочи ме чичо Богдан с очи. – Лош пример му даваш. Най-лошото, което може да се случи, е да ми потрошиш циглите с камъните които хвърляш.
– Трябва да я прогоним – не се предава бай Нено и гледа с неприязън към кукумявката, която спокойно си седи кацнала върху комина и не иска и да знае за неговите тревоги. Дори започна пак да крещи. – Колкото пъти изкряка, толкова дни му остават на някого от нас да живее.
– Ти луд ли си. А не си ли чувал да казват: „Ако ти е писано да се обесиш, няма да се удавиш?“ Тя отдавна се върти тук и я чувам често. Ако беше вярно това, което казваш, досега да не са останали живи хора в махалата.
– Не ми говори ти на мене. Няма да се успокоя, докато не я изгоня.
Дали кукумявката искаше да се смили над разтревожения човек или й бе омръзнало да стои на комина, но сякаш чула думите му, тя подхвръкна и с писък отлетя в нощта.
– Най-после! – въздъхна облекчено човекът.
– Да вървим да спим, че утре работа ни чака. – Лека нощ! – каза чичо Богдан и ме поведе към къщи.
Щом останахме само двамата, аз попитах:
– Чичо, има ли нещо вярно в това, което той каза?
– Суеверия. Отживелици. Домашната кукумявка е вид птица от семейство Совови. Обитава както населените места, така и планинските райони до 2 300 метра надморска височина. През есента и зимата слиза по-ниско в равнините и предпланините до около 900 метра. Този вид сови се разселват до около 50 километра и рядко по-далече от мястото на излюпване. Активна е в мрака, но и през деня. В пълна тъмнина е пасивна.
– Къде пребивава тя?
– Гнезди в хралупи направени от кълвачите или в естествени хралупи на стари дървета, в скални цепнатини и в кухини между камъни, по таваните на запустели къщи. Обикновено заема стари хралупи на големия пъстър кълвач. Снася чисто бели яйца обикновено през април месец. Броят на яйцата зависи от изобилието на храна. Женската мъти 28-30 дни. Малките остават с възрастните и се учат от тях до началото на есента. Кукумявките обитават скални терени, отвесни брегове, постройки в селища, окрайнини на гори, единични дървета сред открити пространства. Размножителният период започва през март. Тогава е много гласовита.
– Щом има хора да мислят като бай Нено, не е ли по-добре наистина да се прогонват, за да не тревожат хората? Песента им не е приятна за слушане, наистина.
– Не е по добре, момчето ми. Домашната кукумявка е ценен помощник на човека в биологичната борба с вредителите, Основната й храна са мишевидните гризачи и насекомите.. Тя е добър помощник на селскостопанския труженик.
– Беше неприятна сцена.
– Забрави. Лягай си и спи спокойно, че сутринта рано ще те заведа на бостана за дини.
Дълго се въртях в леглото, преди да заспя и цяла нощ сънувах, че гоним кукумявките, а те все се връщаха при нас. Докато чичо Богдан не дойде да ме събуди.


В ОКОЛНОСТИТЕ НА ГОРАТА - двадесет и шести урок

     Правим традиционната си разходка с чичо Богдан в околностите на гората. Ние с интерес разглеждаме тревите и билките в ливадата през която вървим, когато в небето над нас се появи голяма хищна птица и привлече веднага вниманието ни.
– Каква е тази птица, чичо? – бързам да попитам аз.
– Сокол. Имаме късмет да го видим.
– Защо? Рядко ли се среща?
– Включен е в червената книга на България. Застрашен е от изчезване вид и е защитен от закона.
– Пък аз мисля, че като се пее в толкова песни за тези юнашки птици са много разпространени.
– Някога са били, но сега положението е друго.
– И как се е стигнало до тук?
– Унищожаването на подходящите места за гнездене и ловуване са довели до това. На редица места, където видът се е срещал в миналото, има неблагоприятни за него промени. На много места животновъдството е сведено до минимум или напълно изчезнало. В следствие от това много пасища са занемарени, което ограничава хранителния спектър на соколите. Иманярстовото, алпинизма, както и други екстремни спортове в неподходящо време на места, обитавани от соколите, могат да имат сериозен негативен ефект. В началото на размножителния период птиците са много чувствителни към всякакво човешко присъствие в района на гнезденето на ловния сокол. В този период и най-незначителното безпокойство може да се окаже фатално. Двойката може да напусне района, а дори и това да не стане, изоставените яйца, дори за кратък период, могат да прегреят или изстинат в зависимост от времето, или пък да бъдат изядени от хищник.
– Този ловен ли е?
– Не. Това е сокол-скитник.
– А много ли видове соколи има?
– Освен тези които ти казах има още малък, далматински, средиземноморски, сокол орко, керкенез и вероятно още други, за които не се сещам в момента.
– Какво любопитно може да се каже за тези птици, чичо?
– Считат се за най-бързо летящите птици. При пикиране достигат скорост достигаща близо 400 километра в час.
– Ехе, това е невероятно! – възкликвам аз.
– А при хоризонтален полет летят с близо 200 километра в час. Интересно е, че при тях женската птица е по-голяма от мъжкото, както е и при ястребите. Имат много разнообразна окраска на оперяването си.
– Каква е храната им?
– Напада всякакви птици с размери до 2 кг. Когато ловува, обикаля определен район на голяма височина, понякога от порядъка на километри. Избира определена жертва и атакува само нея. Атаката започва, когато птицата навлезе с летене в ловния периметър. Тогава соколът скитник започва да пикира и когато наближи, забавя леко скоростта и достига жертвата по типичен за соколите начин - "на игра" се опитва да я перне с нокти и нарани. Когато това му се отдаде и жертвата му падне на земята, я доубива пак по типичния за соколите начин с удар с клюна във врата. При изобилие на други видове плячка може да промени стила си на лов и да напада животни на земята и дори на дървета.
– Има ли соколи орко у нас?
– Има го. Наричан е още лестовичар.
– Защото яде лястовички ли?
– Вероятно. Ловуването на сокол орко е уникален спектакъл в природата. Лети на сравнително голяма височина или по-често чака кацнал на някое високо място, се оглежда за плячка. Щом жертвата навлезе във въздушното му пространство, тогава излита рязко, спуска се пикирайки към нея и започва да я преследва. Скоростта и маневреността на полета му в това преследване са забележителни, до степен в която дори е трудно да бъде следен с поглед. Успява да настигне и улови във въздуха дори несъмнените най-добри летци в птичия свят като лястовиците, пчелоядите. Ако преследваната птица не успее по най-бързия начин да се скрие в гъсти храсталаци или гори, почти няма шанс да избяга. Единствено селската лястовица е способна понякога да се спаси от преследващия я сокол. Тя упорито бяга и когато почти е застиганата, рязко сменя посоката, което и дава малко предимство пред сокола орко, който отново и отново се хвърля след нея.
Соколът отдавна беше отлетял на някъде. След този интересен разказ на чичо за тези птици аз дълго се взирах в небето, с надежда да го видя пак, но той така и не се появи повече.

   


ОТНОВО ЗА ЛИСИЦАТА - двадесет и пети урок
       
 Като се прибирахме от покупки в магазина видяхме седнал на пейката пред къщата си да пуши чичо Дончо. Не бяхме забравили какво ни беше обещал, затова му рекох:
– Много те молим с Димчо да ни разкажеш сега отново за лисицата. Може ли?
Ловецът не бърза да отговори. Изгася цигарата, за да не ни дими с нея и с жест ни приканва да седнем при него на пейката.
– Щом толкова настоявате ще ви разкажа това за което се сетя. За нея би могло да се говори дълго. Червената лисица е най-често срещания вид измежду другите видове лисици. Козината й обикновено е оранжевочервена, с бял корем, а краката и ушите й са черни. Лисиците унищожават много вредители на селското стопанство, но също така са преносители на болести и могат да бъдат истинско бедствие за овчарите и фермерите. Важни са за кожарската индустрия. В съзнанието на хората те са символ на какво?
– На хитрост! – веднага отвръщам.
– Точно така. На хитрост и лукавост. А откъде идва това, знаете ли?
– Не. Кажи ни.
– Много умело се преструва на мъртва, с което често спасява кожата. Страхотно пъргава е като за принадлежаща към семейство Кучета. На опашката има бели връхчета и тя й служи да запазва равновесие при скокове и отскоци.
– У нас срещат ли се друг вид лисици, чичо Дончо? – питам аз.
– Среща се и лисицата въглищарка.
– По какво се различава от червената?
– Има характерно бяло петно на опашката и козината й изглежда напръскана със сажди.
– Затова ли се нарича въглищарка?
– Заради това е, да. През есента и зимата козината на лисиците пораства още, за да ги предпазва от студовете.
– Сигурно затова в книжките я рисуват облечена в красив червен кожух.
– Така е. През пролетта тя съблича кожухчето си – дългата козина опадва и до края на лятото козината й е къса.
– За кои други лисици се сещаш?
– В тундрата има полярни лисици.
Чичо Дончо замълчава, поглажда с груба длан небръснатите си бузи и после продължава:
– Лисиците са всеядни животни, ядат гризачи, насекоми, плодове, червеи, мърша, яйца, мишки и други малки животни.
– Кое друго интересно нещо можеш да ни кажеш за тези животни? – продължавам да разпитвам аз.
– Например, това, че в горната част на опашката си, почти в основата ѝ, лисиците имат малко плешиво място. Когато си почиват, свити на кълбо, те често пъхат носа си там. На това място се намира жлеза, излъчваща мирис на горски теменужки. Теменужена жлеза имат както мъжките, така и женските лисици. Тя е особено ароматна през зимата. Учените не знаят все още за какво им служи.
– Шегуваш се, нали? – усъмнява се Димчо в думите му.
– Говоря сериозно.
– Това направо не е за вярване! – обаждам се и аз.
– В природата има много необикновени неща, момчета,
които не са за вярване, но са факт.
– А какви звуци издават? – сещам се да попитам аз.
– Лисиците си говорят с езика на тялото. Гласовият им диапазон е голям – могат да лаят, и да издават писък, близо до човешкото пищене. Чрез тези звуци си съобщават някои неща.
В това време на улицата се появява чичо Богдан, вижда ни да слушаме разказа на ловеца и ни подвиква:
– Хей, юнаци, стига приказки. Не огладняхте ли? Идвайте да вечеряме, докато яденето е още топло.
Благодарим на чичо Дончо за разказа и бързо скачаме да отидем при чичо, който е обещал да ни гости тази вечер с негов още не опитван от нас специалитет. И наистина, когато приближаваме, усещаме изкушаващия аромат на приготвеното вкусното ядене отдалече, който ни кара да почувстваме глад. Измиваме си бързо ръцете и сядаме да се храним с голям апетит, като не забравяме да похвалим чичо Богдан за проявеното кулинарно майсторство.


ЯБЪЛКИТЕ - двадесет и четвърти урок

     Щом ме видя да излизам на двора, чичо Богдан ми рече:
– Хайде на закуска.
– Сварил ли си вече чая?
– Никакъв чай. Отиваме при ябълката.
– Пак ли с ябълки ще закусваме?
– За да има добър резултата от разтоварването, ще го направим в три поредни дни.
– Ще ме умориш от глад с тези ябълки, чичо.
– Хайде, не хленчи. Нищо няма да ти стане, ще заздравиш организма си.
– Добре де, да вървим тогава – тръгвам след него малко неохотно аз.
Докато ядем от сладките летни ябълки аз не се стърпявам да попитам:
– И ябълката ли е внесена от Америка? Като че ли повечето неща от там сме взели.
– Ябълката принадлежи към семейство Розоцветни и е едно от най-широко култивираните дървета. Видът произлиза от Западна Азия, където все още могат да се открият диворастящите предшественици. Ябълките са сред първите дървета, които са били култивирани от хората.
– Вече те питах веднъж, но пак ми кажи, колко сорта ябълки има?
– Трудно може някой да ти отговори на този въпрос. Разнообразието от сортове достига до 7500 типа. Всеки сорт се отличава с различни размери, период на цъфтеж и характеристики на плода.
– Не ме ли послъгваш, за да ме впечатлиш? – усъмнявам се в думите му аз.
– Съвсем не, можеш да провериш в енциклопедията и в специализираните справочници.
– Излиза тогава, че цял живот няма да ми стигне за да науча всичко само за ябълките?
– А ти какво си мислиш, можеш за един час да научиш всичко за тях ли? Невъзможно е. Освен това усилено продължава да се работи за създаването на по-устойчиви към заболявания домашни ябълки.
– Каква е причината да се отделя такова голямо внимание на ябълките? – продължавам да разпитвам аз.
– Изключително полезна храна са. От друга страна, те в по-голяма степен от който и да е друг плод, вероятно с изключение на цитрусовите, се съхраняват с месеци и запазват голяма част от тяхната хранителна стойност.
– По-вкусни ли са новосъздадените сортове от старите?
– Не бих казал. Старите ябълки са по неугледни, имат петна по тях, но са много по-ароматни.
– Защо тогава не се наблегне на тях?
– Защото добивите от тях са по-ниски, повече са предразположени към заболявания, по-трудно се съхраняват и не издържат на транспортиране като новите.
Продължаваме да хрупаме от вкусните ябълки, а чичо яде и обяснява:
– Да не забравяме и това, че от тях се прави чудесно ябълково вино, вари се ябълкова ракия.
– Кои страни са водещи в производството на ябълки, чичо?
– Китайците произвеждат 40% от световния добив. На второ място е САЩ.
Тъкмо привършихме с ябълковата закуска, когато откъм улицата се чу пронизителното изсвирване от Димчо, с което той ме викаше на игра. Казах на чичо, че оставям за друг път продължението на урока и се затичах да не изпусна приятеля си.

НА ЛОЗЕТО - двадесет и трети урок

     Събудих се рано на разсъмване. Дали от куркането в стомаха, несвикнал само на плодова храна или от рано запелите ластовици под стряхата на къщата – не знам. Слушах песента на ранобудните птички и си мислех за това, което чичо Богдан ми беше разказал завчера за тях. В града, ластовичките са по-други. От чичо научих, че има селски и градски, различаващи се по някои белези, например, перата на гушата на градската са бели, а на селската на челото и гушата има ръждивокафяви петна. Крилата на селската са дълги, заострени, а опашката дълбоко вилообразно изрязана, докато градската е с по-малка изрезка на опашката.
– За какво й служи тази дълга опашка? – попитах чичо.
– За кормило – отвърна ми през смях той.
Знаех, виждал я бях, докато сме тук, на село, че по цял ден лови малки насекоми, мушици и комари, с които се храни, но от чичо научих, че от всички наши птици, ластовицата строи най-изкусно гнездото си.
– Тя не вие гнездото, а го лепи от глина, кал, сламки и косми – каза чичо. – Свързва ги с лепкавата си слюнка частичка по частичка, трупа пласт върху пласт и гнездото й става здраво и трайно. То е винаги на високо и прикрито място, така, че да е защитено от дъжд и от нападението на животни.
– По колко ластовичета се измътват през лятото? – бях попитал.
– Ластовицата снася по 4 – 5 яйца два пъти през лятото. Малките й са много лакоми и ненаситни. През целия ден родителите им носят храна, но не се връщат в тнездата след всяка уловена муха, а като наловят няколко, слепват ги със слюнката си в топка и ги поставят в широко отворената уста на малките.
От чичо научих, че когато ластовиците летят ниско над земята, може да се очаква да завали дъжд. Летели ниско заради мухите, които пък летели ниско заради промененото атмосферно налягане и влажността на въздуха.
Докато си припомням този наш разговор, слушам кръшните песни на птиците майсторки-строителки, повтарям си наученото, а навън вече разсъмва. Не се стърпях и станах. Мислех, че тази сутрин ще преваря чичо Богдан, но се излъгах – той беше станал и хранеше кокошките на двора. Помогнах му да свършим шетнята и го попитах какво мисли да правим днес.
– Ще отидем на лозето. Имам там един ред перла, тя е сигурно узряла, ще си хапнем, пък после ще видим. Ще наберем и за тук. Иди вземи средната по големина кошница от мазето и да вървим.
– Пак ли ще сме на плодова закуска?
– Да. Защо, не ти ли харесва?
– Харесва ми. Грозде мога да ям без втръсване. Много го обичам – отвърнах.
Сутринта въздухът беше удивително свеж. Подухваше лек прохладен ветрец. Беше приятно да крачим в откритото поле към лозята. Пред нас някаква птичка се вдигна високо в небето, затрептя с крилца и запя.
– Каква е тази сладкогласа птичка, чичо? – попитах.
– Това е полска чучулига. Тя е една от най-гласовитите птици от разред врабчови. Живее в полето и нивята. Цветът на перата й се отличава мъчно от почвата, дори от близо чучулигата не се забелязва. Лети добре, бърза е – издига се стремително на голяма височина и дълго се задържа във въздуха.
– С какво се храни?
– Предимно със зърна, семена на плевели и насекоми.
– Къде гнезди?
– На земята. През лятото женската снася 2 – 3 пъти по 5 – 6 пъстри яйца, които мъчно ссе отличават от околната среда. Само женската мъти. В това време мъжкият пее.
– Тук ли зимуват?
– Чучулигата е прелетна птица. Завръща се по нашите места много рано, още щом започнат да се топят снеговете.
– Кои други птици, чичо, принадлежат към разред врабчови?
– О, много са, повече от 6 000 вида. Към тях спадат селската и градската ластовици, като най-малката птичка у нас е орехчето. Врабчовите са едни от най-разпространените птици. Срещат се по цялото земно кълбо. Дребни са, с конични човки, малки, къси и леки крака, много от тях издават приятен глас – пеят.
– Полезни ли са?
– Полезни са за селското и горското стопанство, като изтребват голямо количество насекоми. Към тях спадат още синигерите, дроздовете, скорците, славеите, врани, врабчета и други. Понякога нанасят и поражения на реколтата. Виж онази нива отсреща, нападната е от цял орляк врабчета. Опразват питите на слънчогледа до семка.
Пътят нвлиза в лозовия масив. На много места в лозята виждаме плашила, завързани шарени парцали, найлони, пластмасови бутилки, дрънчащи гердани от капачки, поклащани от вятъра. Тези плашила са ннай-вече заради косовете, които още щом се заппъстри гроздето го нападат и иззобват до зрънце чепките.
– Ти сложил ли си в нашето лозе? Да не са изкълвали перлата? – притесних се аз.
– Сложил съм, но сега ще видим какво е положението.
Още щом стигнахме, независимо от неопадалата роса, приклекнах нетърпеливо в лозите и лакомо залапах от вкусните сочни зърна на перлата. Нямаше големи щети от птиците. Хамбургският мискет също беше запъстрил зърната си, зобнах и от тях. Кракът ми ссе закачи в един разперен встрани ластар, докато крачех между редовете и едва не паднах. Опитах да го отместя обаче не успях – беше се захванал здраво с ммустачките си в лоза от съседния ред. Чичо видя всичко това, дойде до мене и каза:
– Мустачките на лозите са видоизменени стъбла. Докато са млади те са прави, зелени и крехки, но след като се завият около стъблото на съседните растения, вдървяват, изсъхват и стават много здрави.
– Има ли и други растения с видоизменени стъбла?
– Има, да. Много са растенията в природата, които живеят при твърде неблагоприятни условия – продължителни засушавания, силни студове или отъпкване и опасване от животни. Постоянните външни влияния предизвикват изменения в стъбллата, чрез които растенията се приспособяват към неблагоприятните условия. Например перуниката, троскотът, момината сълза имат подземно пълзящо стъбло. От коренището надолу израстват добавни корени, а от пъпките по него надземни стъбла. През зимата надземните стъбла умират, а коренището се запазва. Следващата пролет от него израстват нови надземни стъбла. Растенията с коренище са многогодишни. Грудките на картофите също са видоизменени стъбла. Кроммидът, чессанът, лалето, кокичето, развиват луковици, които представляват видоизменени стъбла. Те са приспособления срещу сух и топъл климат. Месестите ллюспи на луковиците са видоизменени листа, в които се натрупват резервни храни. Те са обвити със сухи и жилави ципести люспи, които ги предпазват от изсъхване и загниване. По стъблото на трънката, дивата круша, глога, израстват малки листа, които показват, че тръните са видоизменени клонки. Знаеш ли, че стъблата на растенията имат голямо стопанско значение?
– Какво е то, чичо?
– В тях се натрупват различни вещества. Някои използваме за храна.
– Като картофите, лука, чесъна, нали? – прекъсвам го аз.
– Точно така. Също на морковите, от захарната метла се добива петмез, от захарната тръстика и захарното цвекло захар и т. н.
– Други стъбла, като царевицата, са ценен фураж за животните, нали?
– Правилно. Освен това стъблата на много растения се използват в медицината, например от стъблото на старото биле се получава атропин, а от хининовото дърво – хинин. От каучуковото каучук, от стъблото на лена, конопа, чрез преработка се приготвят тъкани, въжета и други. От дървесината на дърветата се получава хартия, картон, целулуид, влакна, дървен спирт, колофон, терпентин и много други продукти, дървен материал за строежите, за мебели, гориво и какво ли не още.
– Ти спомена за люспите на луковиците, които са видоизменени листа. Има ли и други растения с видоизменени листа?
– Естествено. Листата са органи, чрез които се извършва фотосинтезата и изпарението на излишната вода. В много растения обаче те имат и друга служба, поради което тяхното устройство се е видоизменило. Различаваме следните видове видоизменени листа: месести; листа – защитни органи; листа – прикрепителни органи; листа на насекомоядни растения.
– И такива ли има?
– Има ги. В месестите се натрупват резервни хранителни вещества за следващата година – при бука и лалето. При сухоустойчивите растения пък се задържа резервна вода, с която се поддържа живота им при засушаване.
– Какви са листата – защитни органи?
– Кожестите люспи, които обввиват и предпазват зимните пъпки по клоните на дърветата и храстите от изсъхване, загниване и измръзване – те са видоизменени листа. При магарешкия трън и паламмидата срещаме остри бодли. Те са видоизменени листа или част от тях. Листа – прикрепителни органи имаме при граха и фия. Тези растения се издигат високо и се прикрепват върху околните предмети и растения с връхните части на сложните листа, видоизменени в мустачки, увиват се и се захващат за тях.
– А кои са насекомоядните растения? Не съм виждал такива.
– Листата им имат интересна служба и устройство. Те са зелени и фотосинтезират, но улавят, задържат и смилат дребните насекоми. От тях приеммат допълнително белтъчини. Такива са петлугата, росянката, водното растение мехунка.
Чичо прави кратка пауза. Изяжда няколко зрънца от чепката грозде, която държи в ръце и продължава:
– За всички жизнени процеси на организмите е необходима енергия. Зелените растения, които синтезират органични вещества, натрупват в тях слънчева енергия като скрита химическа енергия. Животните и човекът, като се хранят с органични вещества, натрупани от растенията, приемат и скритата химична енергия, която се освобождава при дишането.
– Излиза, че силата на животните и човека не е нищо друго, освен енергията на светлината, усвоена от зелените растения – казвам аз.
– Така е. Всичко онова което се получава от селското и горското стопанство, както от въгледобива и нефтената промишленост, произлиза от растенията. Зелените растения са единствените организми в природата, които усвояват слънчева енергия. След смъртта на растенията и животните, те се разлагат под влияние на почвените микроорганизми. От разлагането на органичните вещества се получава вода, въглероден двуокис и минерални соли – те се минерализират. В почвата се минирализарат и органичните вещества в урината, изпражненията, които животните постоянно изхвърлят. Минералните соли се връщат в почвата, а въглеродният двуокис във въздуха. Зелените растения отново ги приемат и използват за изграждането на нови органични вещества. Чрез зелените растения, животните и микроорганизмите в природата се извършва непрекъснат кръговрат на веществата. Хапваме след този разказ още по една чепка грозде и започваме да пълним кошницата. Като излязохме в края на лозето, чичо Богдан погледна изцапаните ми дрехи и ръце от пръсканото лозе и росата и каза:
– Можеше да бъдеш и по-внимателен, виж на какво си заприличал.
– Няма нищо. В къщи ще се изчистя и измия. Защо се пръскат лозята, чичо?
– За да ги предпазим от болести.
– И лозите ли боледуват?
– Като всичко живо. Боледуват от лозова плесен, наречена още мана.
– Какво представлява това заболяване?
– Развива се по всички зелени части на лозата – листа, леторасти, съцветия. По горната повърхност на нападнатите листа се явяват жълточервени петна, които от долната страна на листа са бели. Петната се разрастват, стават ръждивокафяви, листата изсъхват и падат. Спорите на плесента се разнасят от вятъра и при влажно и топло време поникват бързо и заразяват нови растения. Такива условия има през пролетта и началото на лятото, когато вали дъжд. Падналите през есента лозови листа изгниват в почвата.
– С това болестта прекъсва ли се?
– Не. Спорите прекарват неблагоприятните зимни условия и през пролетта, разнесени от вятъра, заразяват нови растения.
– Как се предпазват лозите от лозовата плесен?
– Пръскат се неколкократно с бордолезов разтвор, който се състои от един килограм син камък и един килограм и половина прясно гасена вар на 100 литра вода.
Чичо Богдан стана и вдигна кошницата на рамо, с което ме подкани да се връщаме в селото. След обилната плодова закуска, можех с удоволствие да се отдам на весели игри с Димчо.
Още не се бях измил добре от бордолезовия разтвор, когато у дома влетя с гръм и трясък Димчо. В ръце държеше някаква странна животинка.
– Виж какво хванах!
– Какво е това!? – попитах ужасен от неприятния вид на животинчето.
– Прилеп! – отвърна самодоволно и широко ухилен той.
– Къде го хвана?
– Влетял е снощи в стаята и аз сутринта го хванах.
– Дай да го разгледам.
– Нека повикаме чичо Богдан. Може да ни каже интересни неща за него.
Още не бяхме тръгнали, когато в рамката на вратата се появи чичо. Той с изненада забеляза пърхащия в ръцете на приятеля ми прилеп.
– Дългоух прилеп – рече чичо и пристъпи към нас. – Малък бозайник, приспособен за летене. Наричат го още хвърчаща мишка. На големина достига 5 сантиметра, а с разперени ципи до 25. Предните му крайници са силно изменени и приспособени за летене. Пръстите от втория до петия са удължени. Между тях, задните крайници и опашката е изопната гола, мека кожна ципа. Тя се смазва с мас, отделяна от масна жлеза между очите. Остават свободни само палецът на предните крайници, главата и стъпалата на задните крайници.
– Всички пръсти завършват с остри нокти – добавя Димчо, разглеждайки находката си.
Летенето се е отразило както на външния вид, така и на вътрешното устройство. Тялото е леко, покрито с мека, гъста и пухкава козина. Прилепът е нощно животно.
– А денем какво прави, къде се намира? – попитах.
– Денем прекарва заловен със задните си крайници увиснал надолу с главата в най-тъмните ъгли на влажни пещери, тавани на изоставени къщи, хралупи от стари дървета, под мостове, в тунели и на други такива места. Щом се свечери той отваря широко ципата на предните си крайници и полита във въздуха. Прилепът лети и в най-голямата тъмнина, без да се блъска в предметите.
– Значи има фантастично зрение – заключи от казаното Димчо.
– Нищо подобно. Зрението му е слабо развито и той не вижда околните предмети и летящите насекоми.
– Че тогава как става това!? – учудвам се аз.
– Той ги чува. Слухът му е невероятно развит. Освен обикновения тънък писък който чувате, прилепът издава недостъпни за нашето ухо ултразвуци. Ултразвуковите вълни се отразяват във всички околни предмети и се възприемат като ултраехо, затова той не се блъска в заобикалящите го предмети и улавя лесно плячката си. При летенето прилепът изразходва много енергия, затова поглъща много храна. С широкоотворена уста, като лети, той налапва комари, бръмбари, нощни пеперуди и други вредни насекоми, които сдъвква с предните си зъби. През лятото прилепът намира достатъчно храна и затлъстява.
– А през зимата? – попитах.
– С настъпването на есента и студовете той изпада в зимен сън. Някои прилепи прелитат по на юг. По нашите земи те се събират по много във влъжни места и така прекарват зимата. По време на съня телесната им температура от 36 – 37 градуса спада до 14, а в студените зимни дни до 5 градуса.
– По много ли се раждат?
– Не. През лятото женската ражда едно, рядко две малки. Новороденото веднага се залавя здраво за гърдите на майката и не я пуска докато не порасне.
– И тя лети с него!?
– Лети, храни се, спи и почива.
– Кои са неприятелите на прилепите, чичо?
– Бухалите, белките, невестулките и котките.
– Има ли у нас различни видове прилепи? – интересува се Димчо.
– Има няколко вида. поради голямата полза която принасят, като унищожават вредни за стопанството насекоми, прилепите не бива да се убиват и унищожават. Те са единствените бозайници, които са приспособени да летят. От казаното до тук какво следва? – пита чичо Богдан.
– Че трябва да пуснем на свобода тази полезна, но некрасива за гледане животинка – отвръщам аз.
– Точно това исках да кажа и настоявам да го направите – казва строго чичо.
Димчо неохотно се съгласява, искаше му се да проучва още хвърчащата мишка и да се забавлява с нея, но все пак я пусна. Тя радостно изцвърча и отлетя неизвестно накъде, навярно да търси тъмно влажно място, за да поспи след това неприятно за нея преживяване, а ние хукнахме навън да играем.

РАЗТОВАРВАНЕТО - двадесет и втори урок

– Искаш ли днес да си направим разтоварване? – попита ме чичо Богдан сутринта.
– Какво разтоварване!? – не разбирам аз.
– Ами днес да ядем само плодове и нищо друго. Това ще пречисти организма. Полезно и здравословно е.
– Щом е полезно, тека го направим – съгласявам се. – С какво ще закусим тогава?
– С ябълки. В градината петровката е отрупана с плодове.
– Добре, аз тръгвам – изббързах пред чичо към градината.
Дървото е старо и макар, че чичо Богдан беше прочиствал не веднъж сухите клони, имаше още за чистене. На клоните беше изправен дълъг прът, с който брулехме от сочните зрели плодове. Събрахме и от накапалите и седнахме в тревата да ядем. Чичо Богдан поглади грапавата кора на ствола и каза:
– Стара е, но още я бива да ни храни. Дядо ми я е садил.
– Толкова ли е стара?
– Все такава я помня. Знаеш ли, че ябълката е едно от най-разпространените дървета у нас? Културната ябълка е произлязла от дивата, наречена киселица, която и до днес се среща. Получили сме различни сортове ябълки – златна пармена, червена превъзходна, карастоянка, айвания, джонатан и други.
– На какви почви вирее ябълковото дърво?
– На крайречни наносни в долините и котловините с умерен климат. Ябълката изисква влажна почва и топъл, но влажен въздух. На големи студове и продължителни застудявания не издържа. Светлолюбиво растение е. Стъблото й, в сравнение с другите дървета, е ниско, с широка корона. Кората й е гладка, само на дънера е напукана и грапава. Корените са големи и разклонени встрани.
– Ако посея семка, дали ще поникне дърво? – питам.
– От семената на питомната яббълка обикновено израстват дървета, които дават недоброкачествени плодове. Затова човек размножава различните сортове ябълки чрез присаждане. За тази цел се използват разсадници от семена на киселици, диви ябълки. Когато израстнат на един метър височина, върху тях овощарят присажда по една пъпка от онзи сорт питомна ябълка, от който иска да развъди. Облагородените дръвчета се изкопават на втората година и се засаждат в овощни градини.
– Кога става това?
– През есента или рано напролет, преди да се развият пъпките им. Садят се в широки един метър дупки с дълбочина 60 сантиметра. В овощните градини дупките се изкопават в редове с големи междуредия – 10 метра.
– А в реда дръвчетата на какво растояние се поставят едно от друго?
– На не повече от 5 – 6 метра. Тогава короната на ябълката се развива най-добре. Преди засаждането част от корените се изрязват.
– Защо се прави това, чичо?
– Това предизвиква образуването на млади коренчета и дървото по-лесно се вкоренява в почвата. Забива се кол и след това дръвчето се поставя в средата на дупката и внимателно се засипва с рохкава пръст до мястото където е била по-рано в земята. След това пръстта се затъпква. Дръвчето се приварзва за кола. Около него се прави трапчинка, за да се полива по лесно. Ако клоните са нагъсто, някои от тях се изрязват, за да не си пречат и засенчват.
– И чакаме да порасне?
– Не, дръвчетата се развиват добре, когато почвата между тях се обработва. В противен случай в овощната градина израстват разни плевели, които спъват развитието на младите, неукрепнали още дръвчета.
– Не може ли между тях да се засее нещо?
– Може да се засеят ниски окопни култури, като фасул и картофи. При окопаването на тези култури се унищожават плевелите и почвата се обогатява с въздух, необходим за развитието на младите дръвчета. Важна грижа на овощарите е да придават широка корона на дръвчетата. За тази цел те отрязват върха на главното стъбло на височина на около метър и половина, два и го заставят да се развива встрани.
– След колко време започват да дават плодове?
– След 4 – 5 години, а при някои сортове и по-късно. Ябълката цъфти рано напролет след сливите и други овощни дръвчета. Едновременно с развитието на листата клоните й се отрупват с розовобели цветове, събрани по няколко върху клонка в кичур. Тогава ябълковите дръвчета са извънаредно красиви. Пчелите извършват кръстосано опрашване. Образувалият се от цвета плод отначало е зелен и кисел. Когато започне да зрее става сладък и се обагря. Плодовете на едни сортове, като този тук от който ядем, узряват през лятото, на други през есента, а на някои доузряват и добиват приятен вкус, след като се оберат и престоят известно време – чак през зимата.
– На какво са богати плодовете, чичо?
– Съдържат захар, витамини, пектин и други полезни вещества, затова са полезна храна на човека, особено на децата. Влияят благотворно на храносмилането. Могат да се използват като пресни през цялата зима и пролетта. От тях се приготвят сушени плодове, компоти, мармалади.
– Къде у нас се отгллеждат най-много яббълки?
– В Кюстендилско и Пловдивско. Ябълката е доходна култура. Когато се положат необходимите грижи, добивът може да достигне средно по 3 тона от декар, а рекордните добиви са около 10 тона.
– Има ли неприятели яббълковото дърво?
– Има насекоми, които му нанасят големи вреди – кръвната въшка, овощната пеперуда, ябълковият семеяд и други. Понякога гъсениците съвсем оголват ябълковите дървета и повреждат реколтата. Червивите ябълки падат предварително и трябва да се събират и унищожават.
– Каква борба се води срещу тези вредители?
– Дърветата се пръскат с химични вещества. Кората им става убежище на много вредни насекоми, затова овощарите я остъргват и мажат с вар.
Изядох доста ябълки, докато чичо говореше. Стомахът ми се напълни, но заситеност не чувствах. Но щом е полезно, ще изтърпя.
В градината дотича запъхтеният Димчо. Викна ни отдалече:
– Елате, елате бързо да видите, чичо Дончо убил една лисица! Димчо не чака реакцията ни, мигом изчезна отново от погледите ни. Чичо Дончо е съсед, ловец. Скочихме да догоним приятеля ми.
Лисицата беше просната на тревата зад къщата. Димчо клечеше до нея и я разглеждаше, а ловецът се готвеше да одере кожата на убитото животно.
– Къде я утрепа? – попита чичо Богдан.
– Тук, в градината. Призори я издебнах. Предната вечер ми изяде няколко кокошки. Реших да я спипам и успях.
– Чичо, какво можеш да ни кажеш за лисиците?
– Хубава работа. Пред вас стои най-добрият ловец на лисици в района, а вие питате мене. Той ще ви разкаже.
– За лисиците може да се говори много, но сега нямам толкова време – отвърна ловецът.
– Кажи ни най-важното, чичо Дончо! – настояваме с Димчо.
– Добре. Може да се каже, че лисицата се среща в горите из цялата страна. Обикновено си прави скривалище, като копае дълбоки дупки с няколко входа.
– Виждали сме ги в местността „Лисичи дупки“ – прекъсна го приятелят ми.
– Да, там сигурно сте ги виждали. Лисицата често устройва жилището си в съседство с населени места. С какво е покрито тялото й?
– С жълтеникава гъста и дълга козина – отговарям аз.
– Правилно, но тя може да бъде и сиворъждива и бледожълта, което я прави мъчнозабележима. Краката й са къси и здрави. Може да бяга дълго, да прави внезапни остри завои и да сменя посоката. И кой мислите, че й помага за това?
Спогледахме се с Димчо и вдигнахме рамене в недоумение.
– Дългата и рунтава опашка – продължава ловецът. – Обонянието, слухът и зрението й са добре развити, затова лесно е надушила и уловила от моите кокошки. На лов излиза обикновено през нощта, но понякога ловува и през деня.
– С какво се храни, освен с кокошки? – пита през смях Димчо.
– Със зайчета, мишки, сърненца, яребици, пъдпъдъци, яде змии, жаби, дори бръмбари и други насекоми. Зимно време, особено при дълбок сняг, мъчно намира храна и се осмелява да слиза до селата, промъква се до птичарниците и там удушава повече кокошки, отколкото може да изяде.
– По колко лисичета се раждат? – питам аз.
– От 4 – 6, за които майката полага големи грижи. Те растат бързо. След третата седмица излизат от дупката.
– Значи тя е вредно животно за стопанството и трябва да се унищожава?
– Стопанското значение на лисицата е различно, в зависивост от това къде живее. Като изтребва бръмбари, горски мишки, лалугери и други вредители по селскостопанските култури, тя принася полза и трябва да се покровителствува. Когато живее в съседство с човека, тя нанася големи вреди на птицевъдството. Тогава я преследват и унищожават, както направих аз с тази тук.
– Колко дълго живее?
– Живее 10 – 12 години. Ами за днес, толкова. Труг път мога да ви кажа повече неща – рече чичо Донччо.
– Искам и аз да те попитам нещо – намеси се и чичо Богдан в разговора. – Как успяваш да си най-добрият в лова на лисици? Издай ни някоя своя тайна, каквато сигурно имаш.
Ловджията не бърза да отговори. Смуква за последен път от окъсялата си цигара преди да я хвърли, изпусна кълбенца от тютюневия дим и се усмихна дяволито.
– Нямам някакви специални секрети. С малко хитрост успявам.
– Кажи ни някоя хитрина.
– Миналата година наистина предадох най-много лисичи кожи от всички ловци в околията. Лисицата е хитро животно, но я побеждавам с ум. Като тръгна на лов за лисици, излизам през нощта. Хващам петела от курника и го слагам в раницата. Отивам в гората, разкряквам петела и се спотайвам. Вместо аз да търся лисицата, тя ми иде на крака заради петела. Появи ли се, стрелям, а аз много рядко не улучвам. Това е един от начините с които успявам.
– Гледай ти как си го измислил! – удивява се чичо Богдан на съобразителността му и ни поглежда многозначително.
– Имам си идруги тънкости, но за тях, друг път. Хайде сега, Богдане, като ме забаламосвахте и ме забавихте с приказки, да ми помогнеш да я одерем, а тези юнаци да гледат и да се учат как се прави това.
Дръпнах приятеля си да се оттеглим настрана. Не ми беше приятно да гледам вътрешностите на лисицата. Димчо малко неохотно се съгласи, но все пак тръгна с мен да играем на улицата, където вече се чуваше гълчавата на други деца от махалата.

 ЦАРЕВИЦА ЗА ВАРЕНЕ - двадесет и първи урок

     След няколко дни чичо Богдан си дойде малко по-рано от работа и ми рече:
– Знаеш ли, че вече можем да си наберем царевица за варене? Обичаш ли?
– Обожавам я! Кога ще идем, чичо?
– Ами викай Димчо и да тръгваме.
Вървяхме боси, защото чичо Богдан каза, че било много полезно да ходиш бос. Най-напред стъпвах плахо и предпазливо, все гледах в краката си, много ми бодяха камъчетата и бучиците, но след време свикнах и дори ми стана приятно. Пепелта по коларския път пареше, нагрявана през целия ден от жаркото лятно слънце. Пътят се вряза пред нас в избуелите от двете му страни царевици. Докъдето достигаше погледът, виждаше се безбрежното море от царевица.
– Огромна нива, сякаш няма край – споделих впечатленията си аз.
– Не е случайно – рече чичо. – След пшеницата, царевицата е най-разпространеното културно житно растение. Зърната и царевичното брашно се употребяват за изхранване и угояване на селскостопанските животни. Царевичните стъбла пък се използват за фураж, силажирани или сухи.
– На какви вещества е богата царевицата? – пита Димчо.
– От зърната се получава нишесте, глюкоза, спирт, масло, а царевичното брашно се добавя и в хляба.
– Коя е родината на царевицата?
– Произхожда от Америка, където е отглеждана от най-дълбока древност.
– Виж, чичо, в този парцел колко висока е станала! Дори и ти да вдигнеш ръце, няма да стигнеш върховете й.
– Това е нищо. Когато се напоява редовно, може да достигне до 2 – 3 метра височина. На върха на стъблото се образуват мъжките цветове в голяма метллица, а женските са събрани в съцветие – кочани, прикрепени по 2 – 3 към средата на стъблото и обгърнати с широки обвивни листа. От върха на кочана се подава двуделно близалце, „коса“ или „свила“, както още го наричат.
– Как става опрашването?
– Кръстосано чрез вятъра. След оплождането многото завързи се превръщат постепено в зърна, разположени в надлъжни редове върху кочана.
– Има ли различни сортове царевица? – попитах.
– При обикновения сорт „твърда царевица“, от която след малко ще неберем, зърната са гладки и заоблени. При сорта „конски зъб“, зърната са по-сплескани и с трапчинка отпред. Има и други сортове от които съм сигурен, че познавате поне един.
– Кой е той, чичо? Не се сещаме.
– Пукливата царевица, от която стават пуканките.
– Вярно бе – плесна се по челото Димчо.
– Има захарна и многокочанна царевица, която е ранозрейнна и образува от 4 до 7 кочана на едно стъбло.
– До седем!? – учудва се Димчо. – Това е невероятно! Не съм виждал такава.
– Тук не сеем от нея. Царевицата е топлолюбиво растение. Семената й покълват при температура на почвата над 10 градуса. Младите растения се увреждат от пролетни слани.
– Издържлива ли е на суша?
– Да. Тя има силно развита коренова система, но дава високи добиви при добра почвена влага.
– Върху какви почви най-добре вирее? – попитах.
– Върху богати черноземни и наносни почви.
– Какви грижи изисква отглеждането й?
– Сее се обикновено през април, щом почвата се затопли. Засява се на дълбочина 8 – 10 сантиметра в редове с широки междуредия. За посев се използват подбрани семена от средната част на най-едрите и здрави кочани. Сее се на площи които предната година са били засети с пшеница или бобови растения. Прави се есенна дълбока оран и се тори с оборски и минерален тор, дървесна пепел и суперфосфат. До засяването се култивира.
– След поникването на растенията какво се прави?
– Като израстнат 12 – 15 сантиметра се окопават за пръв път и се разреждат. по-късно се окопават още два пъти, като при третата копан слабо се загърлят. Когато започне изметляването, растенията се нуждаят от много вода и е добре да се напояват. Прибира се през есента след узряването й.
– Какви добиви се получават от нея?
– По един тон царевично зърно от декар. В някои страни са получени до тон и половина. От фуража се достига до десет тона зелена маса от декар. Ето, стигнахме до нашия парцел. Влизайте да напълним чантите. Избирайте по-едрите кочани, които са с по-охранено зърно.
На връщане от нивата седнахме на камъните край пътя да си починем. От тях лъхаше топлина. По този пред мен пропълзя малко гущерче. Загледах се с интерес в него. Чичо Богдан се изправи до мен и заговори:
– Стенен гушер, клас влечуги, разред гущери. Среща се в слънчево време по открити припекливи места, по камъни и дървета. Той живее в дупки на гризачи, под корените на дърветата и храстите. Там се прибира за спане, при лошо време и опасност.
– Кои са неговите неприятели? – интересува се Димчо.
– Змии, птици, бозайници. Хванат ли го за опашката, чрез силно извиване на тялото той я откъсва. След известно време израства нова. По външен вид на тялото си гущерът прилича на опашатите земноводни, движенията му обаче са много по-бързи и ловки. Движи се чрез змиевидно извиване на тялото и опашката, която е почти два пъти по-дълга от тялото. Има две двойки петопръсти крайници.
– Виждам, че пръстите му завършват с остри нокътчета – отбелязвам аз.
– Да и те улесняват движенията. При движение гущерът влачи тялото си, откъдето идва и названието влечуго. Тялото му не се наранява, понеже е покрито с рогови люспи. Роговите люспи са приспособления във връзка със сухоземния начин на живот. Главата и гръбначният му стълб са по-подвижни от тези на земноводните. Има ясно обособена шия, която му позволява да движи главата си нагоре, надолу и в страни, и да вижда плячката и неприятелите си. Очите му имат два клепача и мигателна ципа. С тях той вижда предмети от различно разстояние. Зрението му е по-добре развито от това на земноводните.
Наведох се, за да видя по-добре очите на стенния гущер, но той се уплаши и бързо пропълзя под камъка. чичо Богдан продължава да разказва:
– Слухът му също е по-добре развит от този на земноводните – има външно и вътрешно ухо. Механични дразнения възприема чрез малки осезателни телца, разположени на роговите люспи. Кожата обаче е суха и осезанието му е слабо развито. Опипва предметите с раздвоения си език.
– С какво се храни? – пита Димчо.
– С бръмбари, скакалци, мухи, малки пеперуди. Хваща плячката с отворената си уста и я гълта цяла. по челюстите има много зъби, които задържат храната.
– Полезно животно ли е той?
– Да, понеже унищожава вредни насекоми. Температурата на тялото му е непостоянна, като у земноводните. В топли слънчеви дни гущерът е много подвижен, а в хладни и в дъждовно време не напуска дупката си. През есента е бавноподвижен, а през зимата заспива зимен сън.
– Къде зимува?
– Заровен в лятната си дупка или в пукнатини.
– Как се разножава?
– Женската снася през пролетта 5 – 12 бели яйца, обвити в кожеста обвивка, която ги предпазва от изсъхване. Развитието на зародиша става под действието на слънчевата топлина и запасната храна в яйцето. Излюпват се малки гущерчета, които са напълно развити и започват да си търсят веднага храна. Те се събличат същата година в края на есента.
– Възрастните събличат ли се? – попитах аз.
– Няколко пъти, през лятото.
– Има ли и други видове гущери, чичо?
– Известни са над 2 000 вида.
– Толкова ли много?
– Да и са разпространени по цялото земно кълбо.
– А у нас, най-често кой освен стенният гущер се среща?
– Зеленият. Той е най-големият по нашите места. достига до 30 сантиметра дължина. Среща се в места обрасли в храсталаци. Има яркозелена украса, а на главата – синя. Брани се, като се стреми да ухапе нападателя.
– Опасно ли е ухапването му? – питам.
– Не.
Гущерчето пак изпълзя на камъка, но не се остави дълго да го разглеждаме, пъргаво пропълзя по заобления връх на камъка и потъна в една дълбока пукнатина в него.
– Е, достатъчно, момчета. Да вървим, че не остана време да сварим царевицата.
Напомнянето за за вкусната царевица ни изправи веднага на крака и прогони от главите ни мислите за гущерите. Ние зашляпахме с боси пети в топлата още пепел след чичо Богдан. Той си затананика някаква непозната за нас песничка със зареян в залязващото слънце поглед.




ЖЪЛТО ЛЯТО - двадесети урок

     Жълто лято, зряло лято е притиснало в жълтата си гореща прегръдка цялата земя. Горещият му дъх пари кожите на телата ни през тънките тениски. Жълтото трепти в маранята на деня, препълва очите, прелива и замрежва свитите от светлината зеници. Носи се дъхът на сенокоса и на зрялата пшеница. Пъдпъдък унесено пее в далечината, подплашени яребици с шум излитат от пшеничената нива край която вървим с чичо Богдан.
– Чичо, полезни птици ли са яребиците? – питам.
– Те имат важно ловностопанско значение. Представители са на кокошевите птици, които заедно с гъсковите, заемат основно място сред крилатия дивеч у нас. Яребицците живеят в равннините, в сухите ливади, доловете и покрайнините на горите.
– Има ли ги много в нашия край?
– Плодовити птици са – женската снася от 12 до 26 яйца. Изхранват малките си с насекоми.
– А възрастните с какво се хранят?
– Със семената на плевелите.
– Значи са полезни?
– Развъждането им в полезащитните пояси се поощрява. През зимата трудно намират храна и много от тях загиват. Затова ловните дружинки ги подхранват в специално направени хранилки.
– Чичо Богдан откъсна житен клас и го стри на зърна в дланта си, за да види дали пшеницата е узряла. Спирам до него и го моля да ми разкаже нещо за нея.
– Зимната пшеница е най-важното селскостопанско растение. Тя заема всяка година около еда трета от цялата обработваема площ. Отглежда се в цялата страна до 1 000 метра височина над морското равнище. Но се надявам, че знаеш къде се ражда и се сее най-много?
– В Добруджа – отговорих без да се замислям. – Чувал съм, че я наричат житницата на България.
– Точно така. Освен там още в Русенско, Шуменско, Врачанско и Старозагорско.
– Кога се засява?
– Зимната пшеница се сее през есента от средата на септември до края на октомври. При добра влага зърната бързо поникват. Най-напред от листата се показва безцветен, заострен като шило лист, свит в тръбица, който пробива лесно почвата. На върха си шилцето се пуква и оттам се появява първият зелен лист. Един след друг след него идват и следващите. След появата на третия лист се образува възел на братене. От него израстват надолу нови добавни корени, а нагоре нови странични стъбла – братя.
– Затова ли се нарича братене?
– Да. При добро братене от едно растение могат да се получат няколко десетки, даже 100 странични стъбла, повечето от които по-късно дават класове.
– Толкова много само от едно зрънце!? – учудвам се аз.
– Толкова. Братенето продължава през есента до настъпването на студовете и завършва през пролетта. Стъблата на пшеницата остават през това време съвсем къси и скрити в почвата. Над нея стърчат само листа. В такива състояния растенията презимуват обикновено затрупани от снега. Зимната пшеница понася без вреда студовете.
– И най-големите студове ли не й нанасят поражения?
– Ако температурата в почвата при възела на братене е под 10 – 15 градуса под нулата, тя измръзва. Умереният зимен студ не само, че не е вреден, но дори е полезен за нея.
– Наистина ли?
– Да. Ако растенията не прнекарат 40 – 50 дни на студено, през пролетта не могат да изкласят. През пролетта стъблата започват да нарастват и да се издигат над почвата. Казва се, че вретенят. Към началото на май влагалището на най-горния лист се издува като вретено. Скоро оттам се показва класът – пшеницата изкласява. Стъблото може да израсте на височина от 1 до 1.60 метра. Разделено е на възли и кухи междувъзлия. Такова стъбло се нарича как?
Опитвам се да отгатна, но не мога и повдигам рамене.
– Сламка – смее се чичо Богдан.
– Вярно бе, как не се досетих!?
– Така. Листата на пшеницата са разположени в два реда надлъжно по стъблото. Те са без дръжки, с дълги панделковидни петури и успоредно жилкуване. В основата на всеки лист има голямо влагалище, което обгръща по-голямата част от междувъзлието. Така стъблото придобива по-голяма здравина.
– А как се образува класът, чичо?
– На върха на главното стъбло се случва това. Много от братята образуват по един сложен клас, съставен от отделни малки класчета. Всяко класче съдържа по 2 – 3 плодни цветчета. Цъфтежът започва веднага след изкласяването и трае 9 – 10 дни. Цветчетата се отварят рано сутрин, но само при сухо и горещо време. Пшеницата е самоопрашващо се растение. Ако се извърши допълнително, изкуствено опрашване, получават се семена, които дават по-силни и по-високодобивни растения. След опрашването и оплождането плодникът бързо нараства и се превръща в зърно. Зърната отначало са жълтеникави и меки. Като се стиснат от тях излиза бяла кашица, което показва, че са в млечна зрялост. После те пожълтяват и затвърдяват, но могат лесно да се разчупят с нокът на две надлъжни половинки, което съответства на восъчната зрялост. Тогава целите растения са вече напълно пожълтели, но стъблото е още жилаво. След 3 – 4 дни настъпва пълната зрялост – зърното при нея става много твърдо и лесно се отронва от класа. Стъблата на узрялата пшеница стават чупливи.
– Какви видове пшеница се отглеждат у нас?
– Зимната пшеница бива твърда и мека. От твърдата се получава много фино брашно за макарони и други тестени изделия. Зърната на меките пшеници имат брашнеста вътрешност. Отвън те са червенокафяви, а класовете им имат осили, затова се пречисляват към осилестите червенки. Има и безосилести. В по-високите планински райони се отглежда и пролетна пшеница, която се сее рано напролет. Тя обаче дава по-ниски добиви от зимната. Има опити за отглеждането на клонеста пшеница.
– Защо се нарича така?
– Защото образува разклонени класове с много зърна.
– Колко зърна съдържа житният клас?
– Обикновената пшеница дава до 50 зърна, а един клас от клонестата може да даде 300 – 350 зърна.
– Какви грижи се полагат за отглеждането на пшеницата?
– Преди всичко трябва да се подготви добре почвата. По-високи добиви се получават, ако предния сезон, нивата е била засята с бобови растения, например фий и фасул, ранни картофи, не бива последователно няколко години да се отглежда пшеница след просо и фуражна царевица. Дълбоката оран трябва да се извърши доста време преди сеитбата, за да може почвата добре да се улегне. Много важно е семената да паднат върху „твърдо легло“. Тогава младите растения презимуват по-добре. Непосредствено преди сеитбата почвата се обработва с култиватор на дълбочина 4 – 6 сантиметра, на която се заравят зърната. Ако нивата е била заета с царевица или слънчоглед, тя трябва да се изоре, да се разбият буците и да се очистят остатъците от стъблата и корените.
– В кои почви вирее най-добре?
– Върху черноземни, наторени с оборски тор още предната година. Не е добре да се засява веднага след торенето, защото расте много буйно и поляга. Преди сеитбата и по време на сеитбата в почвата се внасят калиеви торове и особено суперфосфат, гранулиран, който се смесва със зърната и при сеитбата попада заедно с тях в почвата.
– Как се подготвят семената за посев?
– Почистват се със семечистачна машина, която отделя плевелните семена и дребните негодни зърна. Семената се обеззаразяват с различни химични препарати. Изпитва се кълняемостта им, за да може по-точно да се пресметне колко зърно трябва да се засее, за да се получат 400 – 450 хиляди растения на един декър. Сеитбата се извършва с редосеялка в редове на растояние 10 – 15 сантиметра ред от ред и 1 – 2 сантиметра зърно от зърно. За по-добро осветяване на редовете от слънцето се дава посока юг – север.
– Изисква ли много грижи пшеницата след засяването?
– Изисква, да. Ако почвата е много рохкава, след засяването, налага се веднага валиране. През зимата се вземат мерки и за снегозадържане. Рано през пролетта нивите се брануват напречно на редовете. Брануването засилва и братенето. В пшеницата растат много плевели – див синап, паламида, къклица, див фий, синя метличина.
– Как се води борбата с тях?
– През пролетта нивите се плевят, използват се и химически средства.
– Нападат ли я болести?
– Нападат я главни, ръжди и други, които силно намаляват добива. Голяма вреда нанасят и ларвите на някои насекоми.
– На житния бегач ли?
– Да. А ларвите на шведската муха изяждат сърцевината на стъблата под класовете. Борбата срещу тях се води чрез напрашване на посевите с отровни за насекомите химични вещества. За високия добив е важно още да се извърши навременна жътва, която да даде малки загуби. Пшеницата се жъне при восъчна зрялост, защото тогава не се оронва.
– Какви средни добиви се получават от пшеницата, чичо?
– При сушави години 180 – 200 килограма от декар, а при добри условия 350 – 400 килограма. Има и рекордни добиви около 620 килограма. В напредналите аграрни стопанства се достига и до 1 тон зърно от декар.
– Толкова много!? Чак не е за вярване!
– Такива са фактите.
– Много трудоемко се оказва производството на пшеницата.
– Трудоемко е, но си струва труда. Нашата пшеница е богата на глутен и хлябът ни затова е с високи хранителни качества.
Отдалечаваме се бавно от ширналата се в равнината житна нива. След урока чичо се умълча, а аз се замислих за богатството и плодородието на земята ни, която щедро се отблагодарява за положения труд с изобилие от разнообразна и вкусна храна. И си казах: „Прекрасна е нашата земя, прекрасна е родината ни!“

И ОЩЕ УРОЦИ - деветнадесети урок

     Нивата, в която чичо Богдан си беше насял картофите, се намира недалече от селото, както каза той, до полезащитния горски пояс. Искахме да видим дали трябва да напръскаме растенията срещу колорадски бръмбар.
– Няма да ми се размине – заключи чичо, след внимателния оглед.
Аз гледах към гората насреща и не се стърпях да попитам:
– От какво защитават нивите полезащитните горски пояси?
Грижата за картофите бе променила ведрото лице на чичо Богдан – сега то бе набраздено от множество бръчки, които обикновено не личат по него. Малко състарен ми се видя в този момент. Той мълча доста, потънал в свои мисли, преди да ми отговори. Помислих, че не ме е чул и дори се канех да го попитам повторно, когато каза:
– Те са важно средство за запазването на влагата в почвата. Добивът в защитената от горски пояс земя е много по-голям, отколкото от откритите полета. Полезащитните горски пояси предпазват земята от изсъхване и отвяване, когато духат силни ветрове. Спомагат през зимата да се задържи два пъти повече сняг върху нивите. Почвата в тези пояси е покрита с полуизгнили листа, клонки и ниски растения, които задържат по-голяма част от водата, когато вали дъжд. Сянката на дърветата не позволява на водата да се изпари бързо.
– А това как влияе на нивите?
– Постепенно водата от поясите се предвижва встрани и навлажнява почвата в нивите. Освен това те предпазват почвата им от бързо измиване. Корените на дърветата и другите растения в гората, пречат на буйните потоци да отмиват плодородния повърхностен пласт.
– С какви дървета се залесяват полезащитните горски пояси?
– Дъб, ясен, акация, липа, а от храстите – леска, дрян, шипка, смрадлика, които най-добре растат при местните условия.
– А овощни дървета не могат ли да се засадят?
– Може круши, ябълки и сливи, но това рядко се практикува.
След тези му думи поглеждам към картофите и казвам:
– Чичо разкажи ми нещо за картофите. Коя е тяхната родина?
– Пренесени са в Европа от Южна Америка през 16 век, а у нас много по-късно.
– Какви растения са те?
– Многогодишни. Корените им се разпространяват в горните пластове на почвата. Само някои от тях достигат до дълбочина 1 метър, че и повече. Най-често те се самоопрашват. При повечето сортове цветовете опадват и не се образуват плодове.
– Какво представляват плодовете?
– Зелена кълбеста ягода с две гнезда, пълна с дребни семена. Обикновено когато картофите започнат да цъфтят, от подземната част на стъблата се образуват издънки, които на върха си силно задебеляват. Така се образуват грудки, които са подземни стъбла. Чрез тях картофът се размножава по вегетативен начин. От пъпките на всяка последна грудка поникват по няколко стъбла, в основата на които се развиват добавни корени. Картофите могат да се размножават и чрез семена, но се получават ниски добиви.
– Защо те се смятат за ценна храна? – питам.
– Защото грудките съдържат много скорбяла и витамини и от тях се приготвят най-разнообразни вкусни ястия. Те са сочна, богата на хранителни вещества храна.
– Която аз много обичам – казах.
– Те са суровина за получаване на спирт и нишесте. Но плодовете и стъблата съдържат отровно вещество, затова животните ги отбягват. Стъблата могат да се употребяват силажирани, защото така губят отровата си. Отровно вещество съдържат и грудките, когато са позеленели и пораснали. При варене, то се разрушава. Такива картофи ако се дават на животните, трябва да са сварени.
– Какви сортове има?
– Познати са много. Според узряването биват ранни, средноранни и късни. Според качествата на грудките, едни се отглеждат за храна на хората, други за фураж, трети за индустриални цели – за получаване на скорбяла, спирт и още разни други неща.
– Къде у нас се раждат най-хубавите картофи?
– По високите планински полета. Виреят на леки рохкави почви, каквито са кои? За тях вече става на въпрос? – пита на свой ред чичо.
– Глинестопесъчливите – отговарям.
– Отлично. Точно те дават най-големите добиви, когато се посадят в тях след бобови растения. У нас обаче най-често се садят след житните култури пшеница и ръж.
– Трябва ли да се извърши предварителна подготовка на почвата?
– Естествено. Първо се преви есенна дълбока оран. Можем да увеличим добивите ако наторим с оборски тор, преди оранта. Хубаво е да се внесат и минерални торове – калиеви и фосфорни. Пролетта почвата се бранува или култивира.
– Кога се засаждат?
– През пролетта. За посадъчен материал се избират средно големи грудки. Държат се около един месец при температура 10 – 15 градуса, докато от пъпките израстнат дебели кълнове. Почвата трябва също да се затопли до 7 – 8 градуса. Садят се на гнезда в широки редове.
– Какви грижи се полагат по време на растежа?
– След поникването картофите се окопават. През време на растежа се окопават още два пъти, като се загърлят, при което се натрупва пръст около стъблата. Заровените стъбла дават повече клубени. Рохкавата пръст улеснява техния растеж, понеже им оказва по-малко съпротивление. За по-високи добиви може да се направи подхранване с торове или растителна пепел и поливане след първата копан и началото на цъфтежа.
– Кога стават готови да прибиране?
– Започнат ли стъблата да пожълтяват и да изсъхват. Узрелите клубени се познават по това, че като се търкат между пръстите, кожицата им се обелва. Недозрелите съдържат по-малко храна.
– Как трява да се съхраняват извадените картофи?
– В помещения където температурата през зимата да бъде от 2 – 7 градуса. Може и в изкопани в земята трапове – ровници. Клубените за семе се изваждат преди да са напълно узрели, когато листата им са почти зелени. Установено е, че напълно узрелите грудки са лош посадъчен материал.
Чичо замълча, загледан в далечината, после ме погали по косата и ми рече:
– За днес, стига. Да си вървим.
Понеже говорихме толкова много днес за картофите, докато се прибирахме, прииска ми се като си отидем, да накарам мама да ми изпържи веднага картофки и да си похапна сладко.
Пътеката по която вървим с чичо Богдан, криволичи между множество парцели засети с разллични посеви. В един от тях, за моя голяма радост видяхме приклекнали до купчина пръст Димчо и баща му – чичо Атанас. Чичо богдан спря, поздрави ги и попита:
– Какво ровите там, като къртици?
– Тъкмо извадих една и я разглеждаме. – Елате да я видите – отвърна Димчовият баща, а приятелят ми нетърпеливо ми махна с ръка да отида при него. Веднага изтичах.
– Изрови картофите това проклето животно. В ччудо се видях, докато я хвана – говори чичо Атанас. – Никаква реколта няма да прибера тази есен.
– На момчетата пък им харесва – кимна към нас чичо.
– Ще ни поговориш ли за нея? – попитах го аз.
– За къртицата по-добре от мене ще ви разкаже ако иска чичо ви Атанас.
– Татко, молим те – настоява и вместо мене Димчо.
– Щом толкова искате, ще ви разкажа. Какво точно ви интересува?
– Всичко – отвърнах.
– Добре – съласява се съседът и подпрян на правата лопата, заразказва: – Къртицата живее изключително в почвата и на повърхността излиза излиза рядко. Обитава повърхностния слой на горски и рохкави почви и ливади, покрайнини на гори, градини. Тялото й е напълно приспособено за подземния живот – цилиндрично, със заострен преден край. Виждате, че главата й е свързана направо с трупа. Муцуната й е източена в дълго чувствително рило. Къртицата има мека като кадифе тъста козина, която предпазва кожата от нараняване и влага.
– Тя сменя ли козината си, татко?
– Два, три пъти в годината, защото се изхабява при триенето й в пръстта.
– Бързо ли се движи? – попитах.
– В почвата се дви бързо и леко. Обърнете внимание на предните й крайници, които са като къси гребла, разположи отстрана и обърнати навън.
– Приличат на лопатки – вметна приятелят ми.
– Точно така. С тях тя рови пръстта. Петте пръста са съединени с кожа и имат широка повърхност. Всеки пръст е снабден с по един здрав, тъп нокът. Задните крайници са по-дълги и с тях къртицата изхвърля пръстта от входовете на жилището си. Като се събере много пръст, тя я изхвърля на повърхността.
– Така ли са натрупани всички тези купчинки? – попитах, като посочих разровената нива.
– Да. Тези купчинки, къртичини, пречат на коситбата в ливадите и на работата в нивите, затова се развалят и се изчистват.
– Какво представлява жилището й?
– Ето, част от него сме разровили тука. Къртицата копае дълги и сложно разклонени ходове. В тях тя намира храната си.
С какво се храни?
– С дъждовни червеи и главно ларви и какавиди на майския бръмбар. На повърхността лови охлюви, жаби, малки мишки, птички и даже змии. Тя е много лакома. В едно денонощие изяжда толкова храна, колкото тежи тялото й.
– Как се ориентира под земята – попитах.
– В сложнопреплетениге галерии под земята се ориентира и намира храната си с добре развитите слух, обоняние и осезание.
– Не виждам да има уши?
– Външни уши няма, ушните отвори се затварят с кожни гънки и в тях не може да влезе пръст. Тя чува много добре. Когато е близо до повърхността, усеща и най-слабия шум.
– Зрението й, ако се съди по детските книжки е слабо, защото художниците винаги я рисуват с очила – отбелязах аз.
– Правилно, слабо е. Очите й са съвдем малки. С тях трудно различава светлото от тъмното. Закърняването на зрението е в тясна връзка с подземния начин на живот.
– Как прекарва зимата – питам.
– Слиза дълбоко в незамръзналия пласт земя. Там търси храната си.
– Спи ли зимен сън?
– Не. През лятото ражда от 3 до 5 малки, голи и слепи.
– Нали е вредно животно?
При ровенето из почвата къртицата разравя ливадите и градините, разкъсва младите коренчета на растенията и ги поврежда. С това тя нанася вреда на селското стопанство, но в сравнение с ползата, която принася, като унищожава ларвите на майския бръмбар и други вредители, можем да я смятаме за полезна за селското стопанство.
– Има ли неприятели?
– Като всяко друго животно. Това са невестулката, лисицата, щъркелът, ястребът, гарванът. Те я хващат, когато изхвърля пръстта. Невестулката я преследва и в жилището й.
– Тази няма ли да я пуснем, щом като е полезна? – попитах аз.
– Че да разрови още картофите ли!?– отговаря Димчо, вместо баща си.
– Ще я пуснем, но ще я сложим в този чувал и с него ще я занесем далече, отсреща в гората – намеси се чичо Богдан.
Така и направихме. Оставхме я на място отдалечено от реколтата и нивите и вече можем да сме спокойни, че проблемът е отстранен.
Докато се прибираме си мислех за голямото разнообразие в животинския свят. Животът е навсякъде – под земята, над земята, във въздуха и водата. Мислех си за величието и неудържимите сили, които го пораждат. И разбирам колко много неща не са ми ясни, колко много неща имам още да изучавам.

ПОДДЪРЖАНЕТО НА
ТРАХОВИДНАТА СТРУКТУРА - осемнадесети урок

     Окопаваме зеленчуковата градина на чичо Богдан след вчерашното поливане. Той копае и говори:
– Обработването на почвата има голямо значение за нейното плодородие. Обработваме я главно, за да създадем най-подходящи условия за развитието на растенията.
– Аз мисля, че плодородието й зависи най-вече от разтворените в нея минерални соли.
– И от тях, разбира се, но човек с дейността си може да го увеличи чрез подобряването на структурата й. Когато почвата е добре обработена и частичките й са слепени в траховидни бучици, тя е най-плодородна. Такава почва е рохкава – когато вали дъжд или се топи сняг, тя поглъща голяма част вода. Освен това в нея се запазва много въздух, минерални соли и хумус. Всяка година хумусът в горния слой на почвата намалява, бучиците на траховидната почва се разпадат, превръща се в разпрашена почва. А такава, тя се сбива като се намокри. Тогава съдържа малко въздух и задържа малко вода, затова плодородието й е малко.
– По какъв друг начин може да се подобрява плодородието, чичо?
– Чрез правилно сеитбообращение. Всяко растение приема от почвата определен вид соли. Затова, когато няколко години поред се засява с една и съща култура, почвата обеднява на тези соли. Тогава и добивите от растенията намаляват.
– Как се извършва правилно сеитбообращение?
– В дадена нива всяка година се засяват различни реколти по определен ред, според това какви соли и колко вода използват. Например, житните изискват повече азотни соли, затова се засяват върху парцели след бобови растения. Те изискват повече вода, затова след тях се засяват картофи. При сеитбообращението земята се оставя една година в угар, а две, три години се засява със смес от многогодишни житни и бобови тревисти растения. Полето се превръща в изкуствена ливада. През това време корените на житните спомагат да се образува хумус, а бобовите наторяват почвата с азотни и калциеви вещества. Хумусът и калциевите вещества съдействат за възстановяването на траховидната структура.
– Каква обработка на почвата се прави?
– Подмятка на стърнището, есенна дълбока оран и предсеитбената обработка. Подмятането на стърнището се извършва едновременно с жътвата или малко след това. Тази оран е плитка, на 5–6 сантиметра.
– Какво се постига с нея?
– На повърхността се образува рохкав пласт, като намалява изпарението на водата и предпазва по-дълбоките пластове от изсъхване.
– А дълбоката есенна оран?
– Извършва се с тракторен плуг с предплужник.
– За какво служи предплужникът?
– Той оре плитко, отрязва горния пласт на почвата, който има най-много органични остатъци и го обгръща в дъното на браздата. След него плугът оре на по-голяма дълбочина 25–30 сантиметра, отрязва по-долния почвен пласт и затрупва горния.
– Какво се цели с това?
– Органичните остатъци и плевелите се затрупват по-дълбоко. Чрез дълбоката есенна оран почвата се разрохква на по-голяма дълбочина и затова попива голяма част вода от валежите през зимата и пролетта и я задържа за по-дълго време.
– За кои култури се препоръчва тази оран?
– За пролетните.
– А предсеитбената обработка какво включва?
– Преди сеитбата на пролетните култури, повърхността на почвата само се разрохква, за да не се губи влагата. Най-напред се бранува с брани, а после се култивира с култиватор. През време на развитието на растенията, почвата се обработва чрез окопаване.
– Това което правим ние, нали?
– Да. Ръчната обработка е трудна, бавна и уморителна.
– Наистина. Нека да си починем и после ще продължим – предлагам аз.
– Ами да поседнем, щом казваш – съгласява се чичо и пръв сяда в сянката на бряста. – Я иди налей от кладенчето студена вода, че от толкова приказки устата ми пресъхна.
Слънцето засили още жегата. Изморен съм от копаенето и ме мързи да отида дори до кладенчето, но не мога да откажа на чичо Богдан – той е толкова добър с мене, учи ме на толкова неща и трябва да съм му признателен.
На изворчето наплисках лицето си, пийвам няколко глътки и се освежавам. Тръгвам назад ободрен. Слънцето блести насреща, в храстите край пътеката проблясват тънки паяжини. На една от тях виждам голям паяк с бяло петно във формата на кръст на гърба. Викам чичо да дойде да го види. Чичо Богдан пристига веднага, но преди да прояви интерес към находката ми жадно пие вода на едри глътки. Почива си, поема тежко дъх и продължава шумно да пие. Аз търпеливо чакам да свърши и да погледне паяка, страхувам се той да не се крие. Най-после чичо сваля бутилката от устата си, издава звук на доволство, изтрива водата от устните си с ръка и гали с длан издутия си от водата корем.
– Няма нищо по-сладко за изморения човек от студената изворна вода – казва чичо и ми тика почти празната бутилка в ръцете.
Чак тогава се навежда над паяжината и казва:
– Това е паяк кръстоносец. Живее в храсталаците и окрайнините на горите. Женският стига големина колкото лешник и стои обикновено в центъра на мрежата.
– Значи този е женски?
– Да. Мъжкият е значително по-малък и стои най-често близо до мрежата и то върху долната повърхност на някой лист. Тялото на паяка е съставено от главогръд и коремче, както беше и при кого?
– При рака.
– Точно така. Добре си запомнил. Но отделните крачета на паяка са напълно слети и на коремчето няма крайници. Върху предната част на главогръда гръбно има 8 малки прости очички, а на коремната страна се намира устата с две двойки здрави челюсти. Горните челюсти са по-големи, по-здрави и с малък отвор на върха. В основата им са разположени отровни жлези, чиято отрова се излива през отвора. С горните челюсти паякът хваща и убива жертвата си. На главогръда има четири двойки крака. Всеки крак е съставен от членчета и накрая завършва с три остри гребеновидни нокътчета.
– Те за какво му служат?
– На тях се опира когато пълзи по земята, с тях оплита мрежата си и се движи по нея.
– Как прави паяжината си?
– На края на коремчето се намират три бройки паяжинни брадавици, по които има голям брой различно широки каналчета. От тях излиза течност, отделяна от жлезите, намиращи се в коремчето. На въздуха тази течност се втвърдява и се превръща в паяжина.
– С какво се храни?
– С мухи, комари и други дребни насекоми. Когато в мрежата попадне уловеното насекомо, паякът бързо се доближава до него, ухапва го и пуска отровата в него, после увива жертвата в паяжина и се оттегля. По-късно той се връща и изсмуква жертвата си. До това време под действието на впръсканата в нея отрова, която съдържа смилателни сокове, всички меки части на тялото й са полувтечнени, полусмлени. Остават само хитиновите, несмилаеми части.
– Как строи мрежата си?
– Винаги по един и същи начин, като я простира между клонките на дърветата, храстите и по оградите. Най-напред опъва няколко основни нишки като рамка и ги залепва здраво. После простира редица радиуси и едва след това оплита кръговите нишки. От центъра на паяжината до скривалището е опъната сигнална нишка. По трептенето на паяжината паякът усеща дали вятърът движи мрежата или се е хванала плячка. Това той усеща с осезателните четинки на тялото.
Средният дял на стомаха му има няколко сляпо задънени торбички, разположени в главогръда и коремчето. Те служат като резервоари за храна. Поради това паякът, като се насмучи добре, може да живее дълго без да приема храна.
– Как се размножава? – попитах.
– През есента женският паяк снася яйца и ги увива в пашкулче от паяжина. Пашкулчето той залепва под кората на дърветата и под камъните. През пролетта малките паячета се излюпват, като се разселват около мястото, където е било закрепено пашкулчето. Веднага след излюпването си, малките паячета започват да си правят мрежи за улавяне на насекоми и да се хранят. Те растат бързо и след няколко събличания до края на лятото се превръщат във възрастни.
– Полезен ли е паякът кръстоносец?
– Полезен е, защото унищожава вредните насекоми.
– Кои са най-големите му неприятели?
– Сред тях е осата. Когато тя попадне в мрежата му, той бързо се освобождава от нея, като накъсва мрежата, където е попаднала. При дъждовно време паякът се напада от гъбички и бактерии.
– Какви други видове паяци има, чичо?
– Къщният паяк. Мрежата му има неправилна форма.
– А има ли опасни за човека паяци?
– Да. Такъв е черният паяк. Той е дребен, с тъмен цвят на тялото. Паяжината си прикрепва към земята и тревата.
– С какво е опасен за човека той?
– Неговото ухапване може да бъде смъртоносно не само за човека, но също за коня, дори за камилата. Но отровата му не действа на свинята и овцата.
– Интересно. Навсякъде ли го има у нас?
– В Югоизточна България. Слушай, хайде да си докопаем лехите, че става все по-горещо и ще се опечем после на слънцето.
Пийнахме си още веднъж водица и хванахме мотиките. Копаем ние, но аз не оставям чичо на мира, пак го питам:
– Вече знам, че като унищожаваме плевелите също увеличаваме плодородието на почвата, чрез обработването и сеитбообращението също. Това ли е всичко?
– Не. Торенето с органични и минерални торове е важно средство, което трябва да се прилага заедно с другите.
– Кои торове са органични?
– Те са много богати – съдържат почти всички видове вещества, необходими за растенията. Най-добрите са отлежалите. Хубаво е пресният тор да се остави да престои известно време в специално торище. През това време под влияние на микроорганизмите органичните вещества се превръщат в хумус, а след това в минерални соли. При торенето с отлежал тор в почвата се внасят органични вещества, необходими за живота на растенията. Едни от тях съдържат азот, други – фосфор, а трети – калий. При тяхното ползване трябва да се държи сметка, какво влияние оказват върху растенията.
– Например?
– Например, азотните торове засилват нарастването на растенията, но забавят узряването на плодовете. Обратното, калиевите и фосфорните торове ускоряват узряването на плодовете.
– Кои най-често се използват?
– В земеделската практика най-често се използват комбинирани торове. Когато пък се цели да се добие повече зелена маса, стъбла, листа – растенията се торят с азотни торове. Едни минерални торове се разтварят лесно и растенията ги усвояват бързо, други бавно се разтварят и се разпръскват през есента, а бързоразтварящите се след засяването или малко преди това. Гранулираните минерални торове се разтварят по-бавно, затова растенията ги ползват по-дълго време.
– Как се извълшва торенето с тях?
– Може на ръце, с тороразпръсквачни машини и със самолети. Минералните торове, макар да са много полезни за растенията не съдържат хумус, затова не запазват траховидната структура на почвата. Ето защо е добре да се тори с органични и минерални торове едновременно.
– Значи ние сега, като грижливо окопаваме, поддържаме траховидната структура на почвата?
– Спомагаме за запазването й.
Чичо Богдан е изкарал реда си и хвърля мотиката в браздата между лехите. След него приключвам и аз. Завличаме се до сянката на бряста, тръшваме се в хладната трева и трием запотените си вратове. Доволни сме от свършената работа.
После чичо отива да вземе буркана с меда от бараката, а мене изпраща отново до кладенчето. Колко много ни се услаждат медът и студената вода след копанта.
След подсилването и почивката, си тръгнахме от бахчата ободрени и доволни от свършеното, а аз и от наученото.

 ЗЕЛЕТО - седемнадесети урок

     Обичам да ходя с чичо Богдан на бахчата. Преди да започне да работи в нея, той предпочита да надникне първо в кошерите на пчелина. Почерпва ме там с пресен мед и тогава запретва крачолите, и нагазва в лехите със зеленчуците. Аз му помагам с каквото мога.
Днес най-напред решихме да почистим листата на зелките от нападналите ги вредители и после да ги полеем. Докато работим, разпитвам:
– Какви видове зеле се отглеждат у нас, чичо?
– Различни – главесто, цветно, къдраво, брюкселско и алабаш.
– Кое от тях е най-разпространеното?
– Главестото има най-голямо стопанско значение. Според цвета на листата си то бива бяло и червено. Червеното се отглежда в малко количество и се употребява за салата и туршия. А бялото главесто зеле се отглежда в големи количества в цялата страна. Употребява се през цялата година прясно или като кисело зеле. Надявам се, че ти го обичаш, като мене?
– Много го обичам! – отвръщам. – Защо е толкова ценно, какви вещества съдържа?
– Захари, минерални соли, белтъчини, витамини.
– В киселото зеле, запазват ли се те?
– Повечето, да. А според времето на узряване и използване, сортовете биват: ранни, средно ранни и късни. Тази леха, в която ти стоиш, е с късни зелки.
– Коя е родината на зелето?
– Приема се, че зелето произхожда от дивото зеле, което расте край бреговете на Средиземно море.
– Как се отглежда зелето? Трудно ли се произвежда?
– Трудоемко е. Първо трябва да се подготви почвата.
– В какви почви най-добре вирее?
– В наносни глинестопесъчливи. Мястото определено за садене на зеле се изорава дълбоко през есента. Добивите значително се повишават, ако му се сложи оборска тор. Пресният тор се внася преди пролетната оран, с която се заорава. Ако е угнил, или както тук старите хора казват, узрял, внася се през пролетта. Оборският тор може да бъде заменен с минерални торове.
– От какви най-вече се нуждае?
– От азотни и фосфорни. Внасят се преди брануване и култивиране.
– Ти твоето зеле тук, торил ли си го?
– Разбира се. С оборска тор.
– А откъде се снабдяваш със семена?
– Вземам си разсад. Зелето не понася ранните пролетни застудявания, затова се отглежда главно чрез разсад. Семената се засяват в парници още през месец февруари. когато се оформи първият лист на младите растения, те се разсаждат в други парници или в саксии. Такова разсаждане се нарича пикиране.
– И кога става разсадът готов за засаждане в земята?
– Щом образува 4-5 зелени листа. Това става към края на месец март. За късното зеле семената се засяват през месец юни в открити лехи. Полученият без пикиране разсад се засажда на постоянно място през втората половина на юли. Преди да се засади, се отстраняват всички хилави и заболели растения. Засаждането става на редове в бразди. Посажда се от едната страна на браздите.
Заравя се в почвата до първия лист, като се внимава да не се покрие вегетативния връх с пръст. И тогава започват грижите за растежа.
– Какви са тези грижи?
– Неуморим си в задаването на въпроси. Явно ще трябва да ти разкажа всичко, което знам за зелето от игла до конец – каза чичо Богдан и продължава: – След засаждането почвата се прекопава добре. През периода на растежа тя се прекопава плитко след всяка поливка или проливен дъжд.
– Искаш да кажеш, че утре ще трябва да го прекопаем?
– Ще трябва, ако искаме да наберем хубави зелки.
– И защо се копае толкова много?
– С това се разрушава почвената корица и се отстраняват плевелите. И не само при зелето, нали виждаш, че това се прави и при пипера и доматите. Щом зелето започне да образува нови листа, те се прекопават и загърлят. Загърлянето се повтаря два, три пъти. Затрупаната част от стъблото образува добавни корени, които подсилват снабдяването на растението с вода и соли. Зелето изпарява много вода и натрупва голямо количество запасни храни в листата си. Затова трябва да се полива често. Когато зелките се завиват, нуждата от вода е най-голяма.
– Ох, чичо, изморих се само да слушам, а ако трябва всичко това да го върша, направо не се виждам. Никога не съм си и помислял, че за произвеждането на зеле е необходимо толкова много да се трудиш.
– И това съвсем не е всичко. За да се увеличат добивите е необходимо растенията да се подхранват, а да не говорим, че по време на растежа се следи те да не бъдат нападнати от болести и вредители, като зелевата бълха, гъсеницата на зелевата пеперуда и други. Тогава трябва да се чисти и пръска с препарати.
– Чичо, разкажи ми как се образува от малкото растение с 4-5 листа, голямата зелка.
– Това е дълъг процес. На върха на късото стъбло се образува най-напред малка пъпка. От нея започват развитието си нови и нови листа. В същото време стъблото расте много бавно. В следствие на това вътрешните листа плътно се надиплят едно върху друго около пъпката. така се образува и расте зелката, която представлява много голяма връхна пъпка. Зелето образува голям брой едри листа, които със своята повърхност изпаряват много вода. Вътрешните листа не се огряват и остават безцветни, а външните са зелени. Те са покрити с восъчен прашец, който ги предпазва от намокряне. Зелените покривни листа образуват органични вещества, които се натрупват като запасна храна в безцветните листа.
– Каква е кореновата система? – питам.
– Коренът дава много разклонения в горната част на почвата и извлича влагата й. Някои от корените достигат по-голяма дълбочина до 1.5 метра.
– Толкова дълбоко!? – учудвам се аз.
– Да.
– Кога се прибират зелките?
– Когато станат твърди. Ако узрелите зелки стоят по-дълго време на корена, започват да се пукат. У нас ранното зеле се прибира през юни, късното след първите есенни слани – октомври. Преди прибирането, ако настъпят внезапни студове, зелето може да замръзне.
– И негодно ли става тогава за употреба?
– Не. В такива случаи то трябва да остане на корените си до пълно размръзване. Така може да издържи до –17 градуса, но ако се прибере измръзнало, лесно се разваля.
– А как се добиват семената?
– Зелките за семе се отглеждат отделно. Разсадът необходим за тях се произвежда от доброкачествени семена. Той се засажда на семенния участък и за неговото развитие се полагат много грижи. Късно през есента отделните зелки се изваждат от земята с корените. От тях се подбират най-добре развитите, здрави и твърди зелки. Те веднага се засаждат на постоянно място, като се заравят в почвата на редове. Рано напролет засадените зелки бързо развиват облистено, разклонено стъбло с цветове. За растежа на стъблото се използват запасните храни на зелката.
През време на растежа почвата редовно се обработва и се полагат всички други грижи, както при отглеждането на зелките.
– Какви са им цветовете, не съм виждал?
– Бледожълти, събрани по върховете на стъблото в съцветие – грозд. Насекомите събират нектар от тях и извършват кръстосано опрашване.
– А какво представлява плодът?
– Шушулка, съставена от две капачета, разделени с преграда. От двете страни на преградата са наредени семената. Щом шушулките узреят, семената веднага се прибират, а растенията загиват. Зелето е двегодишно растение – през първата година то развива зелка, богата на запасни храни, а през втората – стъбло с цветове и плодове.
С това урокът завърши и се заловихме с поливането на лехите.


ЗА КРУШИ - шестнадесети урок

     В хубаво време чичо Богдан никак не може да стои в къщи. Все си намира работа в полето. И днес стана така – като се повъртя малко из двора, закуси и ми рече:
– Все пак трябва да оберем онази круша, дето се канехме. Не бива да оставяме плодовете да окапят. Какво ще кажеш?
– Ще кажа да извикам Димчо и да тръгваме.
– Ами тогава тичай, а аз отивам за раницата.
На средата на пътя до крушата се натъкнахме на голям мравуняк. Той стана причината за поредния урок на чичо Богдан.
– Мравките са насекоми, които като пчелите живеят по много заедно – в мравуняци.
– Те имат ли мравки-майки? – попитах.
– Имат. И мравки-работнички и мъжки мравки имат. При някои видове има и мравки-войници. Мравките-майки имат крила и хвърчат само докато бъдат оплодени. След това крилата им опадват. Оплождането им става като при пчелите, във въздуха.
– Много сходства имат наистина с пчелите – впечатлява се Димчо.
– Да. Насекомите са най-голямата група членестоноги животни. Наброяват над 750 000 вида и не е чудно, че при такова многообразие, някои имат особености близки до други.
– Чак толкова много ли са видовете!? – учудваме се ние.
– Много са, да. Но да се върнем сега при мравките, за които става дума. Какво представляват мравките-работнички? Спомнете си за пчелите.
– Те са недоразвити женски мравки – отговарям аз.
– Правилно. И са без крила. Каква е тяхната задача в живота на мравуняка?
– Да набавят храна и да се грижат за ларвите и какавидите – съобразително отговаря Димчо.
– Чудесно! – одобрява чичо Богдан. – Ларвите хранят с повърната от устата си храна, а какавидите чистят и пренасят на най-доброто за развитието им място в мравуняка. В задната част на коремчето при женските мравки има жлези, които отделят секрет, който съдържа мравчена киселина. От този секрет мравките изпускат в ухапаните от тях места или го изпръскват срещу неприятеля.
– Как действа на човека тази киселина?
– Предизвиква силно дразнене и сърбеж. Мъжките мравки имат крила. Те оплождат мравките-майки, след което умират.
– Каква е продължителността на живота им – питам аз.
– Най-дълго живеят майките – до 15 години, а работничките до 6 години.
– А мравките-войници? – интересува се Димчо.
– Това са работнички с големи глави и здрави челюсти. Тяхната служба е да пазят мравуняка от неприятели – други видове мравки и насекоми.
– От какво зависи какви мравки ще се излюпят?
– От храната с която хранят ларвите. Различните видове строят мравуняците си в земята, в хралупите на дърветата, цепнатините в скалите.
– Какво представлява мравунякът?
– Сложна неправилна мрежа от ходове и празнини. В едни от галериите се складират храни, а в други снасят яйцата, там се излюпват и отглеждат ларвите. След като израснат ларвите какавидират. Какавидите са бели и неподвижни. От тях през първата половина на лятото се излюпват мравки-работнички, а през втората половина – мъжки и женски мравки. През август и септември става сватбеният полет.
– С какво се хранят? – пита Димчо.
– Всеядни са. Хранят се с дребни насекоми и насекомни ларви, сладки плодове, сочни части от растения. Когато унищожават вредни насекоми са полезни, но когато повреждат плодове или изгризват дървесината на дърветата при правене на мравуняците си са вредни. Тези мравки тук са горски и са доста големи, от 4 до 8милиметра и имат ръждивочервен цвят. Хранят се с вредни насекоми, но ядат и растителна храна.
– Какви други видове има, чичо?
– Градинска мравка, по-дребна, 3-4 милиметра и с чернокафяв цвят.
Мравуняците й често се нападат от горските мравки, които отнасят ларвите и какавидите им. Хайде да оставим мравките и да си вървим по работата за която сме тръгнали, че пак ще остане крушата необрана.
Крушовото дърво беше цялото отрупано с плодове, но по ниското, някой ни беше преварил да ги обере и не стигахме да накъсаме. Чичо Богдан извади от раницата торбичка, подаде ми я и рече:
– Я да видим, можеш ли се качи на дървото.
Високото гладко и дебело стъбло ме стъписа. На лицето ми трябва да се изписало смущение, защото чичо каза:
– На вашите години като бях, нямаше дърво, което да ми се опре.
Реших да опитам, но първия път не сполучих. Не успях и втория. Чичо Богдан предложи да ме повдигне.
– А, няма нужда. Трябва да се справя сам – отвърнах и напънах сили за трети път. Последният опит излезе успешен, изпълзях до клоните и после стана по-лесно. Не без усилия след мен се покачи и Димчо.
Крушата беше висока, завиваше ми се свят, погледнех ли надолу. От земята ми се виждаше, че плодовете са много, а горе се оказа, че не е така, може би защото оставаха скрити сред листата. Висяха в края на клоните и трудно ги стигахме. Все пак пълнехме торбичката и я давахме на чичо да я изпразва в раницата.
Слязох от дървото с разтреперани крака, с омекнали колене, но и раницата и торбичката бяха догоре пълни.
– Браво, добре се справихте! – похвали ни чичо Богдан.
Той метна раницата на гръб, а ние с Димчо се сменяхме да носим торбичката.
Тревата пред мен разлюля върхове и разбрах, че там има някакво животно. Надникнах да видя какво е. Беше костенурка. Оставих крушите на земята и приклекнах да я разгледам. Чичо свали раницата и последван от Димчо се приведе над мен.
– Тук ги има – каза той. – Срещат се почти навсякъде по припекливите места – из полето, гората, градините. Костенурките са едни от най-старите животни на планетата, съществуващи още от ерата на динозаврите, от преди 200 милиона години. Те са влечуги от разред Костенурки. Това са най-примитивните сред всички съществуващи влечуги, стоящи близо до общия предшественик. Разпространени са навсякъде с изключение на Антарктика. Има изцяло сухоземни видове, сухоземни костенурки, обитаващи дори пустинни области, както и водни представители, срещащи се в солени, морски костенурки или сладки води сладководни костенурки. Размерите варират от 11,5 cm до 180 cm, съответно с тегло от няколко десетки грама до 590 килограма.
– Каква дебела черупка я пази! – прецених аз.
– Да. Тя е съставена от две сраснали се помежду си половини – горна и долна. Горната е издута, а долната плоска. Черупката е образувана от костни плочи. Гръбната половина се слива с израстъците на прешлените и с ребрата. Отгоре черупката е покрита с рогови плочки. Окраската на горния щит е жълтозелена, а на долния е по-светла. Навън от черупката се подават главата, предните и задните крайници, и опашката.
– С какво е покрита кожата й? – пита Димчо.
– С малки зърнести люспи, които по краката са наредени керемидообразно. Те ги предпазват от нараняване. При движение, костенурката се опира на пръстите си, които завършват с остри нокти. Сухоземната костенурка е подвижна през деня, когато слънцето грее силно.
– Тогава ли търси храната си?
– Да. Очите й имат два клепача и мигателна ципа. Шията е дълга, с добре развита мускулатура. Това дава възможност главата свободно да се движи настрани и да оглежда местността.
– С какво се храни? – интересува се приятелят ми.
– Главно с растителна храна – трева, зеленчуци, грозде, но понякога яде червеи и охлюви.
– Има ли зъби? – попитах.
– Не. Челюстите й са покрити с дебело рогово вещество. По ръба те са изострени и с тях чрез резки движения на главата си тя срязва късовете храна.
– Нали и тя спи зимен сън?
– Спи, да. Събужда се рано напролет – понякога и през февруари. Яйцата си снася през май – или в земята, или в купчина листа. Те са обвити в твърда варовита черупка. След излюпването малките най-често се заравят в почвата, където прекарват зимата. Младите костенурки загиват от много неприятели – птици и бозайници.
– Чувал съм, че някои хора ядат месото й – отбелязва Димчо.
– Да, използва се за храна и от човека.
– Колко живее?
– Живее 50 години.
– Много ли видове костенурки има, чичо?
– Известни са над 230 вида, повечето от които живеят във водата.
Костенурката сякаш разбра, че урокът свърши и бавно се скри в избуялата трева край пътеката, а ние нарамихме крушите и поехме към селото.

ОБЯДЪТ ОТ КОЙТО НЕ ВКУСИХ - петнадесети урок

– Чичо, днес ще излизаме ли в полето на разходка?
– Няма. Ще вали дъжд.
– Не ми се вярва. Защо мислиш, че ще вали?
– Защото виж колко мухи са се събрали пред къщи. И хапят, а това за мене е сигурен знак, че ще вали.
– Откъде се взеха толкова много?
– Къщната муха е разпространена навсякъде. Среща се където има гниещи вещества, например тор от селскостопанските животни. В тях мухите снасят яйцата си и там става развитието на ларвите им.
Замахнах да убия една, но тя усети движението на ръката ми и отлетя.
– Видя те. Главата й е твърде подвижна и лесно се обръща на всички страни. Очите й са големи, пипалата къси, а устните органи образуват хоботче. Когато храната е течна, мухата я всмуква направо, а когато е суха, през хоботчето се излива малко слюнка, която я размеква и тогава мухата я изсмуква. Така смуче захар, хляб и други храни. Виждаш ли тези кафявочерни точици по стените и по вратата?
– Да. От какво са те?
– Мухите са лакоми, често преяждат и повръщат част от изсмуканата храна.
– Това по стъклата на прозорците и то ли е от това?
– И то. Между нокътчетата на краката си мухата има меки възглавнички, с които се закрепва по съвършено гладки предмети – така тя може да пълзи по стъклата и то с гърба надолу.
– А през зимата къде се крие?
– Търси топли места. През зимата не се храни и пълзи малко. Пролетта женските снасят яйца в гниещи вещества и най-вече в торищата.
– Веднъж ли снасят?
– Няколко пъти, като всяка женска муха снася около 600 яйца. При достатъчна топлина само след 10-15 часа се излюпват ларви, които след 3-7 дни, в зависимост от топлината, започват да какавидират. Не след дълго от какавидите изхвръкват напълно развити мухи. Те кацат навсякъде, хранят се и след 6 дни започват да снасят яйца.
– Тогава е чудно как още не са ни изяли!?
– Да, те са много плодовити. През топлото време на лятото всяка муха дава по 6-7 поколения.
– И какво излиза?
– Излиза, че ако допуснем, че във всяко поколение би имало само по 120 мухи и половината от тях са женски и ако ни една от тях не бъде унищожена, то потомството на една презимувала муха в края на лятото ще брои пет трилиона мухи.
– Какъв ужас! – възкликнах аз.
– Слава богу, че имат много неприятели. Те кацат по различни отпадъци и нечистотии и разнасят микроби, някои от които са болестотворни.
– Какви болести могат да разпространят?
– Коремен тиф, дизентерия, хепатит и други. Пренасят също яйца на глисти, при което последните попадат в човека и животните, като ги заразяват. Ето защо трябва да ядеш само измити плодове и преди всяко ядене да си миеш ръцете, а мухите трябва да се унищожават. Това се постига, като се чистят гниещите вещества, за да няма къде да се размножават и да се убиват с различни противонасекомни средства.
– Още сега ще се заема с тях тогава – рекох аз, грабнах биячката за мухи и започнах да ги трепя. Чичо Богдан ми помагаше.
Изведнъж в далечината проехтя гръмотевица.
– Наистина ще вали, чичо. Позна.
– Мухите не лъжат, нали ти казах.
Този път дъждът не беше кратък, валя до вечерта, валя почти през цялата нощ. Затова пък сутринта небето се проясни и напече слънце.
– Обуй тези ботуши – подкани ме чичо Богдан, сам обут в своите.
– Защо, къде ще ходим?
– Отиваме за охлюви. Ял ли си някога охлюви?
– Опазил ме бог. Че те ядат ли се!?
– Много са вкусни. Ще ги наготвя да опиташ.
– Нека първо да видим дали ще съберем.
– Ще съберем. Сега след дъжда са излезли.
Нагазихме в тревата край оградите на градините. Наистина ги имаше – торбичката започна бързо да се пълни.
– Градинският охлюв живее из градините и влажните гористи места – започна да разказва чичо. – Тялото му достига 6-8 сантиметра дължина. Кожата му е покрита с лепкава слуз, която го предпазва от силно изпарение.
– А как се движи, като няма крака?
– Има само един мускулест крак, който се свива вълнообразно и бавно придвижва тялото напред. Охлювът се движи еднакво бързо по гладка и по грапава повърхност, по отвесни предмети и долната страна на листата.
– Че как се задържа, той не е лек като мухата?
– Кракът му прилепва за предметите като смукало и постила пътя си със слузеста течност. Тялото му има несиметрична спирално завита черупка. При дразнене охлювът прибира тялото си в черупката. В околната среда се ориентира чрез две двойки пипала. Едните са къси и изпълняват осезателна функция, а другите са дълги и на тях са разположени очите.
– Вижда ли добре?
– Само близки предмети.
– Какво яде охлювът?
– Чиста растителна храна, която търси нощем. Изгризва храната с хитиновата си челюст и мускулестия си език. Езикът е покрит с хитинова пластинка, по която има малки зъбчета, закривени напред. В устата си отделя слюнка, която овлажнява храната и започва да я смила. При основата на черупката се намира дихателният отвор.
– Нима охлювът диша!? – учудвам се аз.
– Диша, разбира се. През него въздухът навлиза в мантийната празнина и излиза навън. Мантийната празнина при охлюва изпълнява функцията на бял дроб. При застудяването на времето, охлювът прибира тялото си в черупката. От мантията се отделя слуз проникната с варовито вещество, отворът на черупката се затваря и охлювът изпада в зимен сън.
– Полезно същество ли е охлювът, чичо?
– При масово размножаване нанася големи щети на лозите, като изяжда пъпките и листата им, но го използваме за храна, а също при лекуването на язвената болест на стомаха, тъй като слузестото вещество покрива раната.
– Как се размножават охлювите?
– Охлювът е двуполово животно, обаче самооплождане не става. Оплодените яйца, от 40-80, той снася в земята в малка дупчица, която изкопава с крака си. Яйцата са големи колкото малко грахово зърно. От тях се излюпват малки охлювчета с прозрачна черупка, която посгепено се прониква с варовито вещество и затвърдява.
– Колко дълго живее?
– Живее 6-7 години. Има и голи охлюви, на които тялото е без черупка. Казват им още плужеци. Плужеците живеят по влажни места и излизат вечерно време и след дъжд. При влажно и прохладно лято голият охлюв се размножава бързо и се появява масово. Тогава е голям вредител на селскостопанските култури, особено за зеленчуците. В такива случаи се препоръчва да се пръскат местата където го има най-много с гасена вар в 10% разтвор от син камък.
В този момент вниманието ми привлече една трева, която още нямах в хербария си. Попитах чичо как се казва.
– Това е мъртва коприва. Тя е едно от най-разпространените растения – среща се като бурен из градините, дворовете, край пътищата и оградите. Едногодишно растение, което достига до 20 сантиметра. Стъблото й е слабо разклонено, четириръбесто и кухо, а листата са срещуположни и с дълги дръжки. Така те не се засенчват помежду си. Долните са по-малки и закръглени, а горните са сърцевидни и назъбени.
– По форма приличат на обикновената коприва – забелязах аз.
– Приличат, но нямат парливи трихоми. Сходството е само външно, между двете растения няма никакво родство. Именно то предпазва мъртвата коприва от тревопасните животни.
– Сега разбирам защо се нарича мъртва коприва.
– Растението цъфти рано напролет, а понякога през лятото и есента. Устройството на цвета е приспособено за кръстосано опрашване, което се извършва от дългохоботните насекоми.
Торбичката с охлюви понатежа в ръцете на чичо Богдан. Той я повдигна пред лицето ми и каза:
– Мисля, че са ни достатъчно. Можем да се прибираме.
– Как възнамеряваш да ги приготвиш? – попитах го.
– Печени с ориз стават много вкусни.
Чичо ги наготви и яде от тях с голям апетит. Яде и Димчо, когото поканихме да ги опита. Аз за нищо на света не исках да вкуся от тази манджа. Предпочетох да си хапна препечени филии хляб, намазани с краве масалце и посолени с шарена сол.

ЛИСТАТА - четиринадесети упок

     Събудих се късно сутринта. Слънцето се бе вдигнало високо и подканяше към действие. До оставената ми закуска в кухнята намерих бележка: „На бахчата съм. Като закусиш, ела.“ Хапнах набързо и преди да тръгна потърсих Димчо, за да му предложа да дойде с мене – имах да му разказвам за копринената пеперуда. Но него го нямаше и затова поех сам на там.
Заварих чичо Богдан да работи в лехите с доматите. Той се зарадва като ме видя и каза:
– Друго си е, като ще си имам помощник.
– Аз пък съм един помощник – отвърнах.
– Добър си, а най-много ми харесва, че си още по-добър, като ученик.
– Какво правиш сега, чичо?
– Колтуча доматите.
– Какво, какво?
– Извършвам колтучене на растенията.
Повдигнах неразбиращо рамене.
– Не знаеш какво е, нали? Колтученето представлява отстраняване на страничните клонки.
– Защо е необходимо да се прави?
– Чрез колтученето и кършенето се отстраняват излишните връхчета. След него хранителните вещества се използват по-добре от оставените да се развиват плодове. Прилага се при ранните домати. При кършенето се отчупва върха на стъблото след образуването на 4-5 пъпки.
– Много ли грижи изисква доматът?
– Много. Той е топлолюбиво растение. За да могат плодовете му да узреят при нашите условия, отглеждаме го от разсад.
– А как се получава разсадът?
– От семената засети в парници, след това се разсажда на лехи, каквито тук съм направил аз. Грижите, които се полагат по-късно са: поливане – с тебе вече сме го правили многократно; разрохкване на почвата, подхранване, връзване, пръскане с препарати против вредителите, колтучене, кършене, бране и есента разчистване на мястото за следващата година.
– Трудна и трудоемка работа – поклатих глава с разбиране аз.
– Но си струва труда. Доматът е ценно зеленчуково растение. Плодовете му са богати на витамини, имат приятен, свеж вкус и действат благоприятно на храносмилането. Затова те са много търсени и на външния пазар. Използват се в консервната промишленост за какво?
– За производството на доматен сок! – веднага отговарям.
– Точно така. И още за доматено пюре, лютеница и други храни.
– Какво още е добре да знам за плодовете, чичо?
– Плодът е съестен, ярко оцветен, обикновено червен, месест, семков, с диаметър 1-2 cm при дивите растения и обикновено много по-голям при културните. Той е сочна двугнездна или многогнездна ягода с различна форма или големина. Теглото може да достигне от 1-2 грама до 500 и повече при едроплодните домати.
Правим малка пауза с която чичо ми дава възможност да осмисля казаното.
– От какво са ти оцветени така панталоните?
– От стъблата, защото стъблата и листата са покрити с власинки, които отделят вещество с характерна миризма и то полепва по дрехите при допир. А знаеш ли коя е родината на домата?
– Не знам.
– Родината му е тропичната част на Америка и е едно от най-старите културни растения. Доматът принадлежи към семейство Картофови. Той е многогодишен с кратък живот, отглеждан като едногодишно растение, обикновено достигащо 1-3 m височина със слабо дървесно стъбло, което обикновено лази по други растения.
В този момент по пътеката водеща към бахчата се зададе Димчо. Много се зарадвах на идването му.
– Как се досети да ни потърсиш тук? – попитах го.
– Знам аз къде може да сте по това време – махна с ръка приятелят ми, демонстрирайки досетливостта си. – За какво си говорехте?
– Тъкмо чичо ми разказва за доматите. Имам и от вчера да ти разказвам интересни неща, но това ще стане друг път, когато сме само двамата. Сега ще слушаме какво казва чичо Богдан.
– Ама вие ще ме уморите. Ненаситни сте. Ако сте такива и в училище, цена няма да имате.
– Там е друго – казах аз. – Като трябва всеки ден по необходимост да учиш, не ти се ще. А ти, чичо разказваш интересно, показваш ни на място нещата, което е от голямо значение. Тук не е като в клас.
– Седнахме в сянката на млад бряст. Чичо Богдан откъсна едно листо, завъртя го в ръка и по унесения му поглед предусетихме, че се кани да ни преподаде новия урок.
– Ще говорим за външното устройство на листа – започна той.
Застанахме от двете му страни притаили дъх.
– Първите листа на растенията се развиват от зародишните листенца на семето, а останалите се образуват от нарастващия връх на стъблото. Отначало те са малки, нежни и напластени върху нарастващия връх. Младите листенца растат бързо в основата си и последователно се отделят от пъпката. Листата растат само до определени размери. На един напълно развит лист различаваме две части: дръжка и плоска част, наречена петура. Вижте, при основата на дръжките върху стъблото се намират една или повече странични, наречени още пазвени пъпки, а у някои растения от двете страни при основата на дръжката има по един малък прилистник. Листната дръжка свързва петурата със стъблото и я поддържа встрани от него. У едни растения тя е по-дълга, а у други по-къса. Тя е гъвкава и придава по-голяма устойчивост срещу силата на ветровете. Но листата пък на кокичето и перуниката нямат дръжка – петурата им е заловена направо за стъблото. Такива листа се наричат седящи. У царевицата и пшеницата дръжката на листата е много широка и обхваща част от стъблото над възела. Тя образува влагалище, което придава по-голяма здравина на стъблото.
Чичо прави малка пауза, прогонва кацналата на ръката му муха и продължава:
– Петурата е най-важната част на листа. У повечето растения тя е разположена почти хоризонтално. Горната й повърхнина най-често е гладка и по-тъмно зелена, а долната у повечето растения е осеяна с нежни космици, наречени трихоми и е по-слабо зелена. По нея изпъква една или няколко дебели жилки – проводяща тъкан, като продължение на тази в стъблото и листната дръжка. Големите жилки се разклоняват на по-тънки и пронизват цялата петура. Това разклоняване или както се нарича, жилкуване на листа, е най-разнообразно.
– Какво бива то, чичо?
– Бива мрежовидно при дъба, върбата и крушата; успоредно – при царевицата и пшеницата или дъговидно – при момината сълза. У някои растения, като бряста и бегонията, петурите се разполагат така една до друга, че помежду тях не остават големи пространства – те образуват листна мозайка. При захващането си към стъблата, листата образуват възли. Тези възли могат да са разположени спирално – при крушата и мушкатото; срещуположно и прешленесто. При срещуположното, листата на всеки следващ възел са разположени на кръст спрямо листата на съседните възли, чрез спиралното и кръстосаното разположение, листата най-малко се засенчват едни с други. Листата на мушкатото и черешата имат само по една петура и се наричат прости листа, а тези на фасула, детелината и акацията имат по няколко петури – те са сложни листа. Според формата на петурата листата биват; кръгли – на мушкатото; продълговати – на върбата; яйцевидни – на крушата; мечовидни – на перуниката; линейни – на пшеницата; сърцевидни – на люляка и други. Простите листа на отделните видове растения се различават и по ръба на петурата – той бива цял, наръбен или насечен. На сложните листа биват следните видове; дланестоперест – на конския кестен; чифтоперест – при секирчето; нечифтоперест – на бялата акация; троен – на фасула; сложноперест – при гледичията.
– А как стои въпросът с листата на доматите? – запитва Димчо.
– Листата са сложни, текоперести, дълги 10-25 cm, с 5-9 листенца, всяко от които достига до 8 cm, с назъбен ръб. Различават се два типа: обикновен и картофен тип. Стъблото и листата са мъхести. Цветовете му пък са с диаметър 1-2 cm, жълти на цвят, с 5 заострени венчелистчета. Събрани са в класовидно съцветие по 3-12.
– Толкова много неща знаеш, чичо!
– Това е, което исках да ви разкажа за листата. А вие какво се умълчахте? Този път забравихте да задавате въпроси.
– Беше ни интересно и внимателно слушахме – отвърна Димчо. – Но не ще запомним толкова много неща, от това което чухме.
– Колкото запомните, от полза ще ви е. Исках да ви кажа, че дори за едни, на пръв поглед, нищо и никакви листа, има много какво да учите. И това което ви казах, съвсем не е всичко. Може да се разгледа и вътрешното устройство на листа, което е по-сложно и за него е необходим микроскоп. Него ще изучите в часовете в училище.
– Еха, с микроскопа сигурно ще е още по-интересно – предположих аз.
– Може би – каза неопределено чичо и ни поведе към село.






ГОЛЯМОТО НОЩНО ПАУНОВО ОКО - тринадесети урок

  На връщане от бахчата срещнахме с чичо братовчед му Трифон да товари насечените от черниците клони в магарешка каручка.
– Искаш ли помощ?
Братовчедът изправи кръст, подръпна залепналата на гърдите му потна тениска, изтри мокрото си чело и отвърна:
– Помощта е винаги добре дошла. А вие откъде идвате?
– От бахчата.
Запретнахме ръкави и се заловихме за работа. Трима бързо изкамарихме клоните в каручката. Като привършихме, братовчедът рече:
Сговорна дружино, планина повдига. Сам имаше да се блъскам сума време.
– Защо са ти тези клони, чичо Трифоне? – попитах аз.
– За бубите.
– Ти не знаеш ли, че чичо ти Трифон е най-добрият бубар в селото?
– Не знам, откъде да знам?
– А буби виждал ли си? – пита братовчедът.
– Не съм.
– Елате с мен тогава, ще ти ги покажа.
– Чичо, ще идем ли? Много искам да ги видя.
– Щом искаш, да вървим. Трифоне, да знаеш, че моят племенник е много любознателен и няма да те остави на мира, докато не му разкажеш всичко за копринената пеперуда и бубите.
– С удоволствие ще му разкажа. Откъде да знам, може пак след време от него да излезе добър бубар, като мене. Нали някой трябва да поеме щафетата от нас, да има на кого да предадем опита си. Какъв искаш да станеш като пораснеш? – попита ме той.
– Биолог – отговорих без да се замислям.
– Хубаво е да имаш такива мечти. Бъдещето е пред тебе – каза братовчедът. – Аз някога мечтаех да стана астроном, а сега храня буби. За тях и пеперудите ще ти разкажа с желание. Откога в това село никой не е проявявал интерес към работата ми. Подценяват я, а тя е трудна, отговорна, важна и много полезна. Да тръгваме. Докато отиваме, ще разказвам.
Чичо Трифон сбута проскубаното си дръгливо магаре, то напрегна сили и бавно отлепи натоварената каручка от земята. Тя проскърца с осите на колелата и се понесе след плетящото крака магаре по мекия коларски път.
– Първо искам да ти кажа, че бубарството е възможен източник за добри доходи, но е съвсем занемарено. Надявам се в бъдеще да има по-добро развитие.
– Откъде се вземат бубите за отглеждане?
– От бубарските станции, където се получава здраво „семе“ от различните породи копринени пеперуди и се разпраща там където има нужда. Бяха създадени специални разсадници за качествени черничеви дръвчета, осигурява се изкупуването на произведените пашкули и се предават на специализирани фабрики, в които коприната се преработва и тъче. От копринените тъкани се изработват платове, дрехи, пердета, покривки и какво ли не още.
– Наистина е сложна работа – казвам аз.
– Това е цяла затворена система. Бубарството е истинска наука.
– Наистина ли!?
– Когато бубите се отглеждат при добри условия, хранят се през два часа не само денем, но и нощем, и помещенията в които се отглеждат се осветяват през нощта с електричество, така времето за пълното им развитие се съкращава значително. По този начин веднъж получих пашкули след 27 дни от излюпването на бубите.
– Само с черничеви листа ли се изхранват? – питам.
– Правени са опити и с листа от други растения, например, акация, но аз не съм опитвал.
– А като се знае какви листа предпочитат, защо се правят опити и с други?
– Главно, за да могат да се отглеждат и в такива места, където черницата не може да вирее.
Докато разговаряме за бубарството каручката влиза в широкия двор на къщата на чичо Трифон. Разтоварихме я и стопанинът разпрегна магарето, след което ни отведе в помещението с бубите и продължава да разказва:
– Родината на дивата копринена пеперуда е в Китай. Там преди повече от 4 000 години хората започнали да отглеждат полезно насекомо за получаване на коприна. Твърде дълго тайната за начина на получаване на коприната била строго пазена да не излезе от Китай под страх от смъртно наказание.
– И кога все пак тя става достояние на останалия свят? – пита чичо Богдан.
– Едва през 6 век двама пътешественици с риск за живота си успели да изнесат яйца от копринената пеперуда. Оттогава постепенно насекомото е разпространено по цялата земя и днес човек го развъжда във всички южни места, където може да вирее черницата, от чиито листа се хранят гъсениците й.
– Само при домашни условия ли се отглеждат копринените пеперуди? – питам.
– Да.
– Кога снася яйцата си?
– През месец май, юни. През лятото и през цялата зима яйцата се запазват в хладилни помещения. Когато температурата стане около 26 градуса, яйцата се развиват и след няколко дни от тях се излюпват малки сиви гъсенички, които наричаме буби. Те изискват специални грижи, виждате че съм им поставил подходящи етажерки, постлани с книги, в проветриви помещения. Трябва да се внимава да не се изложат на пряка слънчева светлина. Докато са малки се хранят два пъти дневно с нарязани на дребно черничеви листа. Сега ги храня 5-6 пъти дневно, на всеки два, три часа. Хайде да им сложим нова храна.
Донесохме от току-що стоварената шума. Посегнах да я пусна на етажерките, но бубарят ме спря с думите:
– Новата храна се поставя леко върху старите,, огризани вече листа, без бубите да се пипат.
Изпълняваме указанията му с чичо Богдан, като гледаме да вършим всичко, както го прави той.
– Те сами изпълзяват върху новата храна. От време на време натрупаните останки от огризани листа и изпражнения, както у нас се наричат постеля, се изваждат, изгарят, а хартиите с които са постлани етажерките се сменят с чисти.
– А как се преместват бубите? – питам аз отново.
– Като се вземат внимателно пресните листа, върху които те са пропълзели и започнали да се хранят, и се пренасят върху чистата хартия. Не бива да се пипат с ръка.
– А това тук, какво е?
– Понеже хитиновата им кожица е неразтеглива и не могат да нарастват непрекъснато, те се събличат. Събличането става след еднодневно неподвижно състояние – сън, през което време не се хранят. Тогава тялото им е покрито с мека нагъната кожица, която позволява нарастването.
– Често ли спят бубите?
– Четири пъти и постепенно достигат до 8 сантиметра. Колкото по-големи стават, толкова по-голям простор им е необходим и толкова повече храна изяждат.
– По какво се познава кога нарастването е спряло?
– Започват да извършват особени въртеливи движения с предната част на тялото, което показва, че е настъпило времето за какавидиране. Тогава на етажерките се поставят сухи безлистни клонки, градински метли, по които те пропълзяват и започват да какавидират.
– Какво представлява какавидирането?
– Какавидирането става в пашкул, образуван от многократно намотана копринена нишка – обяснява чичо Трифон. – Коприненото вещество се отделя от специални жлези, отворите на които са под долната устна на бубата. Това вещество е течно, но на въздуха бързо се втвърдява, като се превръща в коприна. Най-напред бубата изпуска капка копринена течност, която залепва за клонката и затвърдява. На тази капка тя закрепва тънка нишка от коприненото вещество и чрез въртеливи движения на предната част на тялото започва да намотава тази нишка около себе си.
– Колко продължава това?
– Няколко дни. Така бубата образува плътен копринен пашкул, в който остава затворена. В пашкула тя какавидира.
– Какво става с пашкулите?
– Събират се от местата където са закрепени, почистват се и се сушат. Когато ще се използват за добиване на коприна, се поставят във вряща вода и след това започва размотаването на копринената нишка.
– Колко дълга е тази нишка, чичо Трифоне?
– От всеки пашкул излиза от 1 000 до 1 500 метра.
– Толкова дълга!? Километър и половина!?
– Да. Тя е дълга, тънка и здрава, отличава се с особена лъскавина.
– А какво става с какавидите от тези размотани пашкули?
– Използват се за храна на селскостопанските птици, на рибите в рибовъдните стопанства.
– А копринените пеперуди къде се появяват?
– В бубарските станции, където пашкулите се оставят на местата си.
– След колко време излизат?
– След три седмици.
– А как излизат от пашкула? Това е много интересно.
– Пробиват отвор, образуван от разядлива течност, която изпуска оформената вече пеперуда.
– Тези пашкули после не могат ли да се използват и за добиване на коприна?
– Не, защото нишката от която е образуван пашкулът е многократно накъсана в мястото на отвора.
– Какво представляват пеперудите излезли от пашкулите?
– Нежни, бели и при разтворени крила имат големина от 4 до 6 сантиметра.
– Как се задържат, не отлитат ли?
– Те почти не могат да хвърчат, загубили са тази способност най-вече поради изкуственото отглеждане в продължение на хилядолетия.
– С какво се хранят?
– Пеперудите не се хранят – техните устни органи са закърнели. След оплождането женските снасят яйца, мъжките умират, а след снасянето и женските. От яйцата следващата пролет се излюпват нови буби.
– Какви видове копринени пеперуди има? – пита чичо Богдан.
– Има няколко, които се отличават по коприната. При едни коприната е снежно бяла, при други жълтеникава, а при трети – златистожълта.
– Чувал съм, че има дъбова копринена пеперуда?
Правени са опити за развъждането й в Русия. От тях също се получава доброкачествена коприна. Правят се опити бубите на тази пеперуда да се приучат да се хранят с листа от брези.
– У нас пренесена ли е дъбовата пеперуда? – интересувам се аз.
– Пренесена е и се правят опити за отглеждането й в нашите условия, но все още не е широко разпространена в бубарството. Бубарството предлага големи възможности, но изисква създаването на предпоставки за развитието му и внасянето на свежи инвестиции.
– Благодарим ти, братовчеде, за подробната лекция. Време е да си тръгваме – каза чичо Богдан.
– Няма ли да се почерпим преди да си тръгнете, защо бързате толкова?
– Друг път, става късно.
Докато вървяхме към домовете си се здрачаваше. В небето плахо заблестяха първите бледи звездици, затрепкаха като малки далечни копринени пеперудки с крилца. Когато се прибрахме, чичо Богдан запали външната лампа. Не предполагах, че ме очаква още една приятна изненада – на стената изпърха с крила голяма шарена нощна пеперуда. Чичо Богдан също много й се зарадва.
– Това е Голямото нощно пауново око. Хвърчи нощем навсякъде, където има овощни дървета. Възрастната пеперуда не се храни и живее само няколко дни. Време, което изцяло уплътнява в чифтосване.
– Защо се нарича така?
– Защото на всяко от големите си сивокафяви крила има кръгло тъмно петно, напомнящо петната на пауновата опашка.
– Колко е голяма и красива!
– Тя е най-голямата нашенска пеперуда. С разперени крила достига до 15 сантиметра. Гъсениците й се хранят с листата на овощните дървета и какавидират в клоните им. Какавидите призимуват и пролетта от тях изхвръкват пеперудите. Повечето от многото видове пеперуди са вредни, нанасят поражения на горите, на селското стопанство, тъй като гъсениците им се хранят с листата на ценни видове растения. Други пък повреждат плодовете, вълната, кожите.
– Излиза, че само копринената е полезна – казах.
– Така е.
Древните римляни са вярвали, че пеперудите произхождат от цветя, чиито цветове са се откъснали
от стъблата си и са полетели над полята. Една индианска легенда казва, че уловиш ли пеперуда трябва да й прошепнеш свое желание или мечта, а после да я пуснеш на свобода. Тя ще отлети и ще го отнесе при бог, който ще го превърне в реалност.
– Жалко, че са толкова вредни. А са толкова красиви.
– Най-често в живота красотата е измамна – с нотка на болка в гласа каза чичо Богдан.
След вечеря побързах да си легна, изморен от многото впечатления през деня. Бях сигурен, че тази вечер сънят ще долети при мен на пеперудени криле, красиви като пъстроцветните крила на пеперудата Голямо нощно пауново око.





СЛЕД ДЪЖДА - дванадесети урок

     Лятното небе помръкна и бързо придоби онзи тъмен, отровно сивосин цвят, предвещаващ идването на лятната буря. Полудял вятър заблъска с вой стените на къщите, дърветата застенаха под мощните му пориви, светкавици раздраха небето и започна канонадата на гръмотевиците. Заплющя пороен дъжд. Мътни потоци вода потекоха навред. Бурята вилня за кратко и стихна отведнъж, както и беше дошла. Над селото се изви пъстроцветна дъга и аз изтичах навън да й се порадвам. След мен на улицата изскочи и Димчо. Появи се чичо Богдан, който със запретнати крачоли на дочения си панталон газеше в дълбоките локви по улицата. Беше мокър до кости – изглежда бурята го беше заварила в полето.
– Хей, юнаци, какво ще кажете за една разходка след дъжда?
– Може. Ще ни изчакаш ли докато обуем подходящи обувки?
– За какво са ви обувки? Ще ходите боси, като мене. Знаете ли колко е приятно да газиш в топлата кал?
Ние се колебаем.
– Какво, не искате ли? Тръгвайте докато се усеща мирисът на колендрото и свежестта на озона.
След тези думи последвахме примера му. Отначало беше малко неприятно усещането от проникващата кал между пръстите на краката. После усещането се промени в лек, приятен гъдел.
Излязохме извън село. Земята светеше измита от дъжда. Цветята и тревите бяха невероятно свежи и красиви. На разкаляния път пред нас се появи някакво пъстро животинче. Аз го забелязах пръв.
– Чичо, виж какъв шарен гущер. Досега такъв не съм виждал.
– Че къде да го видиш. В града ги няма по тротоарите. Добре, че са ваканциите, та да опознаете малко природата.
– Какво е названието на гущера?
– Това не е гущер – смее се чичо Богдан. – Това е дъждовник. Нарича се още Огнен саламандър и е най едрият представител на семейство Саламандрови. Принадлежи към разред опашати земноводни. Сигурно се досещате защо се казва така?
– Защото излиза след дъжд ли?
– Точно така. Той живее по влажни гористи и сенчести места. Обикновено се крие под камъни, корени и в дупките на някои животни. Излиза нощно време или след дъжд, като кого? Хайде, спомнете си.
– Като дъждовния червей – отговорих бързо аз.
– Правилно. Дъждовникът има на предните си крака по четири, а на задните по пет пръста. На дължина тялото му достига до 28 сантиметра. Окраската му виждате каква е – черна, с големи жълтооранжеви петна. Някои екземпляри са почти изцяло черни, докато при други жълтото преобладава. Той се забелязва отдалече и животните го отбягват.
– Защо?
– Причината е, че изпуска силно отровна течност от жлези, разположени отстрани на главата. При раздразнение кожата на дъждовника отделя отровен бял секрет, с който причинява на гръбначните животни силни мускулни конвулсии. Дъждовникът е способен да разпръсква тази отрова срещу хищници, за да обезкуражи нападателя. С нея той се защитава от враговете си. Тя може да умъртви птици, влечуги и земноводни. Следователно окраската е предупредителна и има защитен характер. Движи се бавно и тромаво. Във водата плува чрез извиване на тялото и на опашката.
– С какво се храни?
– С бавно движещи се – охлювчета и червеи. Той хваща плячката си като жабите, само ако тя се движи. Улавя я с предните зъби или със задната половина на езика, на която тя залепва.
– Лакомо същество ли е?
– Не. Дъждовникът може да издържа продължително време на глад. Напролет отива във водата, където снася яйцата си в момента на излюпването им.
– Къде прекарва зимата? – пита Димчо.
– В сухи, защитени от студ места, по много заедно.
– Колко живее?
– До 18 години.
Напразно надничахме в тревите, където дъждовникът нагази. Искахме да го разгледаме по-отблизо, но той вече се беше скрил.
В това време чичо Богдан спря до едно растение и като ни изчака да отидем до него, каза:
– Запомнете го, нарича се полски синап, от семейство кръстоцветни. Много вреден плевел. Пролетно време цели ниви пожълтяват от него. Той е едногодишно тревисто растение, което израства много бързо, макар, че пониква по-късно от посевите, настига ги и ги изпреварва. Само за два, три месеца достига до 60 сантиметра, разклонява се и задушава културните растения.
– Устойчив ли е на сушата?
– Да. Кореновата му система е силно разклонена и прониква дълбоко в почвата, откъдето изсмуква големи количества вода и хранителни вещества. Едно растение полски синап изсмуква 6 пъти повече вода отколкото едно растение овес. По този начин той изтощава почвата и с това намалява и влошава добивите от посевите. Листата му са така разположени, че да се огряват добре от слънцето и да пречат на другите растения да израстат наблизо. Погледнете цветовете, те образуват гроздовидни съцветия, разположени по върховете на разклоненото стъбло. Ярката багра на цветовете и нектара който се отделя в основата на тичинките привличат насекомите, те събират нектара и извършват кръстосано опрашване.
– Пчелите кацат ли на него?
– Полският синап е важно медоносно растение. Отличава се с голяма плодовитост – само едно растение може да даде до 23 000 дребни семена, което спомага за неговото бързо разпространение. Семената узряват по-рано от семената на посевите, Преди прибирането на реколтата те са вече узрели, посяват се по земята, където презимуват.
– И всичките ли поникват после, чичо?
– Едни от тях поникват веднага на следващата пролет, а други се запазват в почвата за няколко години, без да загубят кълняемост. Кълняемостта на семената е голяма, при благоприятни условия покълват 100% от тях. Това затруднява борбата с полския синап.
– Освен от пчелите за мед, за друго не може ли да се използва?
– Семената на някои видове намират приложение в медицината, а също и за приготвянето на подправката горчица. От тях се получава масло за правене на сапун.
Небето се беше очистило от дъждовните облаци и беше почервеняло от заревото на залязващото слънце. Чичо Богдан присви очи срещу косите му лъчи, разкърши рамене и рече:
– За днес стига. Да се прибираме, че както са ми влажни още дрехите от дъжда, малко хладно ми стана.
Гъстата кал лепнеше по босите ни крака, тежеше и затрудняваше ходенето. Но ние крачехме напористо, напъвахме сили да не изоставаме и да догонваме широката крачка на чичо. Може би щяхме да успеем да се приберем преди слънцето да се скрие зад далечния потъмняващ хоризонт.

НЕНАБРАНИТЕ КРУШИ - единадесети урок

      Отидохме с Димчо да помогнем на чичо Богдан да събере сеното. Свършихме бързо работата и той ни поведе да берем круши. Докато пресичахме мочурливата ливада край дерето спряхме до едно интересно растение.
– Познавате ли полския хвощ?
– Не. Това ли е?
– Това е. Казват му още прешлица. Расте по влажни места. Многогодишното спорово растение се развива като плевел по ниви и ливади.
– Прилича на малко борче – отбелязах аз.
– Да. Тези зелени клонки изпълняват службата на листа. Освен него има още блатен хвощ, който се среща в заблатени места.
– Използва ли се като билка, чичо?
Пролетните стъбла на полския хвощ са лечебно средство при бъбречни заболявания. Но някои видове хвощове съдържат отровни вещества и примесени в сеното са вредни за селскостопанските животни.
В този момент вниманието ни беше привлечено от черен лъскав бръмбар, който бързо прибягваше по рохкавите буци пръст.
– Това е житен бегач – проследи погледа ми чичо Богдан. Представител е на твърдокрилите насекоми, които са около 200 хиляди вида. Житният бегач е голям вредител по житните растения. Достига дължина до сантиметър и половина. Виждате, че гърбът му е смолисто черен, а коремът му е тъмнокафяв. Крилата му са къси и силни, издути, и по тях има 9 дълбоки браздички. Напада житните растения, когато зърното им е в млечна зрелост. През деня се крие в земята, под камъните, а обикновено излиза нощем от скривалището си, катери се по житните стъбла и се храни.
– А този защо е излязъл през деня тогава? – питам.
– Когато се развият масово, излизат и денем. Те се хранят до към средата на юли, след това се скриват в земята на дълбочина от 10 до 50 сантиметра, там си правят леговище, в което прекарват летен сън.
– До кога трае този сън? – интересува се Димчо.
– Зависи от летните дъждове. Ако има засушаване бръмбарите се събуждат чак през октомври, а ако валят дъждове, още през август. Събудилите се насекоми започват отново да се хранят, а след това се размножават. Зимата пак прекарват в почвата в зимен сън, от който се събуждат през юни, а понякога и по-рано. Така бръмбарите житни бегачи живеят две години.
– Как се води борба срещу този вредител?
– Необходимо е правилно сеитбообращение, т. е. на една нива не се сеят няколко години поред все житни растения. Води се и химическа борба с препарати.
– А кои други бръмбари спадат още към твърдокрилите насекоми, чичо?
– Измежду тях има ваши добри познайници, например, калинката.
– И тя ли е вредна?
– Напротив. Тя се храни с листни въшки и други вредни насекоми, които живеят по растенията.
– Още кои други мислиш, че познаваме?
– Колорадския бръмбар, опасният вредител по листата на картофите, чушките, доматите и патладжана. Той е силно репродуктивен – създава четири поколения в годината и е устойчив вид, с който водим трудна борба.
– И още кой? – настоява Димчо.
– Светулката.
– Какво интересно можеш да ни кажеш за светулките, чичо?
– Например това, че мъжките имат добре развити крила и хвърчат, а при женските крилата са недоразвити и те не хвърчат.
– А как светят?
– Светенето се дължи на особено вещество отделяно от жлези в долната част на коремчето. Това вещество се окислява на въздуха и свети. Чрез тези светлини мъжките намират женските през нощта. Женската светулка няма крила и прилича много на червей. Нощем тя изпълзява от дупката в която се крие през деня и увисва на някое клонче или лист. Свива глава и повдига края на коремчето си, което започва да свети за да привлече мъжкия. Женските светулки светят само когато трябва да привлекат мъжкия, и угасват в случай, че се почувстват заплашени. Малките светулки светят единствено, когато искат да прогонят нападател. Мъжките имат добре развити крила и достигат до дължина 4,5 см. Твърдокрилите насекоми имат две двойки криле от които външните са твърди и предпазват мекото коремче, а втората двойка криле са ципести.
– Има ли различни видове светулки?
– По света са регистрирани над 2 000 вида светулки.
– Възможно ли е това?
– Разбира се. Можете да прочетете в енциклопедията. В България се срещат няколко вида. Най-едрата от тях е Голямата светулка. При нея дори яйцата излъчват слаба светлина.
– Шегуваш се, нали!? – не хващаме вяра на думите му ние.
– Ни най-малко. Така стоят нещата. Светулките са най-активни през месеците юни и юли. Срещат се из цяла Европа. Те живеят в храсталаците, ливадите и най-вече по хълмовете. Женските снасят яйцата върху мъх или в основата на тревните туфи, а ларвите се превръщат в истински светулки чак след три години. Ларвите се хранят с голи охлюви.
– Чак след три години! – отново се удивяваме ние.
– Така е при светулките. Човек може да види светлината им от около 90 метра. През топлите летни нощи понякога в мрака светва и угасва своето “фенерче” летяща мъжка светулка, а другаде сред тревата блести безкрилната женска светулка.
– Колко интересно е всичко това, което ни разказа за тях – казвам аз. – Сещаш ли се и за други бръмбари, които познаваме?
– Стига вече с тези бръмбари. Да вървим, нали сме тръгнали за круши – напомня чичо Богдан.
Поемаме надолу по мочурливата ливада. В ниското един щъркел настървено трака с клюн и съсредоточено измерва с широкия пергел на тънките си дълги крака избраното от него място.
– Чичо, разкажи ни нещо и за щъркелите.
– Какво да ви разкажа? – пита се сам чичо и прави дълга пауза. – Белият щъркел е разпространен почти по цялото земно кълбо, с изключение на полюсите. У нас живее като прелетна птица. Долита в ранна пролет, през март и прекарва тук до август. Тогава тези птици събрани на големи ята отлитат, накъде?
– На юг – отговаря Димчо.
– Правилно, отлитат в Южна Африка. Те обитават влажни ливади, мочурливи места, като това тук, но гнездят в съседство с къщите на хората или по високите дървета. Почти през целия ден щъркелът търси храна и унищожава много червеи, вредни насекоми, скакалци, бръмбари, жаби, гущери, змии и полски мишки. Храната си поглъща цяла, като я поема с човката и бързо повдига глава нагоре. Когато скакалци нападнат някоя местност, щъркелите от цялата околност се събират и ги заграждат в кръг. Всеки ден кръгът се стеснява, докато бъдат унищожени всички скакалци. А знаете ли, че има и черни щъркели?
– Има ли!? Аз не съм виждал.
– И аз – добавя Димчо. – А ти, чичо Богдане?
– Случвало се е. Той е много рядка птица.
– Къде живее?
– В гористите места край реки и блата. Избягва близостта с човека.
Изведнъж Димчо приклекна в тревата и с един замах хвана някакво насекомо. Приведох се до него да видя какво е. Димчо го показа на чичо Богдан.
– Зелен скакалец.
– Леле, колко е голям!? – възкликнах аз.
– За разлика от по-дребния марокански скакалец, този е много едър. Живее в храсталаците, горите, нивите и овощните градини. Пипалата му са 1.5 по-дълги от тялото и са покрити с четинки, съставени от много членчета. достига до 3 сантиметра дължина, без пипалата. Цветът му се слива с околната среда, затова мъчно се забелязва, което го предпазва от неприятелите.
– Може ли да лети, чичо, или само подскача?
– Може. той има две двойки крила. Горните са по-твърди и по-дълги от долните.
– Издава ли някакви звуци? – питам аз.
– Само мъжките могат да цвърчат, като трият едно в друго предните краища на горните си крила. Като подскочи, скакалецът разтваря във въздуха крилата си. При спускането, благодарение на разтворените крила пада леко, като с парашут.
– С какво се хранят? – пита Димчо.
– Има здрави челюсти с които гризе. Храни се с меки житни зърна, млади листа, дребни насекоми, изяждат и по-дребни скакалци. При благоприятни за развитието им години, зелените скакалци се размножават масово и нанасят големи вреди.
От храстите изведнъж изскочи заек и хукна нагоре по баира. Спуснахме се с Димчо след него, но пъргавото животно бързо изчезна от погледа ни. Чичо Богдан се смее зад нас и говори:
– Хване ли заекът баира, никой не може да го настигне. Той е отличен бегач по нагорнището. Виж надолу не може, премята се през глава, защото предните му крака са по-къси от задните.
– Чичо, разкажи ни нещо за зайците.
– Дивият заек принадлежи към разред гризачи и е най-разпространения и познат гризач у нас. Живее в храсталаците по полето, в покрайнините на горите, в градините. Денем се крие в храстите и в сухата трева. Зрението му е слабо, но силно подвижните големи външни уши улавят и най-слабия звук.
– Има ли много неприятели?
– Много са. Като се започне от бухалите, орлите и ястребите, лисиците, кучетата и вълците и се свърши с човека, който го убива заради вкусното му месо и ценната му кожа.
– Как оцелява при толкова много неприятели?
– Когато го преследват, по шума той определя разстоянието на което се намира неприятелят. От приближаващата се опасност се спасява, като прави големи скокове и бяга зигзаг. Тича безшумно, а зимно време яките му тънки нокти му позволяват да не се хлъзга по заледените повърхности. С какво се храни няма да ви казвам – това добре го знаете. На горната си челюст има четири резеца, а на долната два. При гризането вътрешната страна се изтрива повече, външната по-малко и така зъбите са винаги остри. Те са без корен и постоянно нарастват. Ако заекът се лиши от възможността да гризе, резците нарастват извънредно много. Долната му челюст се движи не само нагоре, но още напред и назад и заедно с разцепената горна устна улесняват този начин на хранене.
– Сигурно усилено се размножават, за да не изчезнат при толкова неприятели? – предполага Димчо.
– От февруари до края на годината женската ражда три, четири пъти от три до пет зайчета. Размножават се бързо и за кратко време през лятото гъсто населяват дадена местност. Много от тях обаче загиват и от глад през зимата.
– Ако оцелее, до каква възраст може да достигне заекът?
– Дивият заек живее до 10 години, ако има кой да го остави.
Чичо прави малка пауза и се замисля за нещо свое. Иска ми се да му задам още въпроси, но по унесеността на погледа му разбирам, че трябва да го оставим вече на мира. След минута чичо излиза от това си състояние и казва:
– Абе ние бяхме тръгнали за круши уж, пък къде се отплеснахме. Нямаме време вече да ходим чак до там. Ама сами сте си виновни – разкажи ни това, разкажи ни онова и времето минало. Нали няма да ми се сърдите, ще идем друг път.
– Няма. Толкова неща научихме – отвърнах.
Тръгнахме си към село с вили на рамо. Наистина никак не съжалявахме, че не набрахме от крушите. Крачехме смълчани, редом с чичо Богдан, замислени над видяното и чутото през този чудесен летен ден.

РАЗХОДКА ДО РЕКАТА - десети урок

– Момчета, искате ли да се разходим до реката? – попита ни чичо Богдан.
– Искаме и още как – зарадвахме се ние. – А къде ще ни заведеш, чичо?
– Да се къпем в Синия вир. Ще си хапнем сред природата там, ще се попечем на слънце и привечер ще се приберем в селото.
– Ама нека да не бързаме, да се разхождаме бавно и ти да ни разказваш за тревите и растенията.
– Добре, ще ви разказвам каквото зная.
– Ще си взема тетрадката за хербариите и ще си откъсна някои интересни треви, които ще видим по пътя си.
– Охо, ти си започнал да си правиш хербарии!? – изненада се чичо Богдан.
Още не бях му казал и тайно сушах между страниците познати стръкчета растения и отбелязвах названията, и най-важните неща за тях, така както на моите години беше правил той.
– Тогава това ще бъде една прекрасна възможност да го попълниш.
Тръгнахме с голямо настроение в тихия летен ден, ден озарен от усмивка, която разтваряше лицето му и то отразяваше светлината си в нашите очи. Всичко наоколо се къпеше в бяла светлина. Някаква скрита радост, негова си, бликаше в душата на чичо и той с удоволствие крачеше напред по поляната, често спираше, приклякваше до някоя позната му трева, докосваше я с едрите си отрудени ръце и ни казваше как се казва. Напъвах се да запомня всичко, но чичо знае толкова много неща и е невъзможно да се запомни всичко.
Земята ни е пълна с площи, по които расте само трева – говори чичо Богдан. – Те се наричат ливади, а тези които се ползват за паша – пасища. Ливадите и пасищата се образуват главно по местата на изсечените и унищожени от човека гори.
– Какви треви растат най-често по ливадите, чичо?
– Повечето от тях са многогодишни и бобови растения. От житните най-често се срещат ливадната метлица, ливадната власатка и полевицата. А това се казва пирей.
– Ще го откъсна за хербария си, от него нямам.
– Повечето ливадни и житни растения цъфтят през пролетта – продължава чичо. – Цветовете им са дребни, събрани по върховете на стъблата във вид на метлица или клас.
– А от бобовите растения кои се срещат най-често? – пита Димчо.
– Червената и бялата детелина, различните видове люцерни, звезданът, но тук го няма да ви го покажа.
– А това как се казва, чичо? Искам да го откъсна за хербария си.
– Това е жълта комунига. Корените на бобовите растения проникват дълбоко в почвата и изсмукват хранителните вещества. Те имат бели или различно обагрени цветове.
– Освен като билки, използват ли се за друго?
– Ливадните житни и бобови растения са ценна храна за селскостопанските животни, както в прясно състояние, така и окосени и изсушени на сено. Затова ливадите и пасищата имат голямо стопанско значение.
– А има ли по ливадите и растения без хранителна стойност за животните?
– Има. Киселецът, например. Ето това, което се казва ливадно лютиче, до него маргаритката. А онова там, също – то се казва синя жлъчка. Има много от тях, които са ценни билки, например, жълтият кантарион – с него се лекува стомахът. Това тук също, нарича се бял равнец, лекува и той стомаха и тонизира целия организъм.
– Ами това?
– Живовляк се казва. Листата му се налагат върху гнойни рани, изгорено – обяснява чичо, без да се замисля.
Все се надявах, че ще открия в ливадите треви, които да не познава, но той ги знае всичките, разказва по нещо за всяка една от тях.
– Чичо Богдане, само полезни треви ли растат в полето? Има ли и такива, които са опасни?
– Да, измежду тях, макар и по-рядко, се срещат и отровни треви. Такъв е мразовецът – есенният минзухар, ето онази там, казва се чемерика. Измежду лютичетата също има отровни, но тук не виждам от тях да ви ги покажа. Тези треви развалят млякото на животните, а могат да причинят дори и смъртта им. Ливадните и пасищните треви растат при определени условия и взаимно си влияят. С течение на времето растителността в ливадите и пасищата се променя – това се дължи на промяната на жизнените условия. Постепенно изчезват житните и бобовите растения.
– Защо става така? – пита Димчо.
– Защото те не успяват да образуват семена до коситбата и освен това не понасят стъпкването. Те се заменят от онези растения, които се развиват бързо и образуват рано семена.
– От друго може ли да се промени растителността?
– Да. В пасищата и от тревопасните животни. Те избягват да пасат отровни треви, горчивите и бодливите, като паламидата и затова броят им по ливадите и пасищата се увеличава. За да се получи повече и по-доброкачествено сено за селскостопанските животни е необходимо, какво?
– Да се полагат грижи – отговорих веднага аз.
– Точно така. Ливадите се почистват от камъни, къртичините се заравнят, отстраняват се отровните растения, чистят се бодливите и горчивите.
– Друго още може ли да се направи?
– Може да се подхранят с торове и да се подсеят допълнително с подходящи треви.
– В ниските дъбчета край ливадата пропяха птици. Топъл ветрец, таил се дълго в листата им, излита събуден от песните им и лизва с прохладния си лъх зажарените ни от ходенето лица. Навлязохме между по-високите дървета. Листата им затулиха слънцето и короните им разстлаха сенките си в краката ни. Тъмните стволове на дърветата газеха в зеленината на буйната папрат. Чичо Богдан не се стърпя и вметна:
– Сладката папрат е много разпространена в нашите гори. Тя е многогодишно тревисто растение.
– Защо се нарича сладка папрат, чичо? Има и горчива ли?
– Защото в коренището са натрупани вещества, някои от които имат сладък вкус, откъдето растението е получило името си.
– Има ли и други видове папрат? – интересува се и Димчо.
– Има мъжка папрат, наречена още противоглистна, която вирее из влажните сенчести гори на планините. Листата й са големи и перести с нарязани дялове. Коренищата на противоглистната папрат са най-доброто лекарство против тении. А най-едрата папрат у нас е орловата. Расте по горските поляни, по пасища и ниви. Листата й са тройно пересто разделени и стигат до два метра височина.
– Значи са по-високи и от тебе!? – учудваме се ние.
– По-високи са, да.
Гората оредява и скоро излизаме в крайречната долина. Тревистата покривка на ливадата тук е по-гъста, трудно си проправяме път през нея, а чичо гази най-отпред и обяснява:
– Край реката тревите се развиват на плодородна наносна почва с достатъчно влага. През пролетта тези ливади се заливат и наторяват от донесените с водата ситни почвени частици.
Яркото лятно слънце се е вдигнало високо и изтегля сенките на дърветата до корен. Спираме до дълбок слънчев вир в който отраженията на облаците забавно се гонят. Сядаме да отдъхнем и се умълчаваме, унесени от тихия ромон на водата в бързея под вира.
– Ще се къпем, нали? – пита чичо.
Ние това и чакаме, не отговаряме нищо, а скачаме на крака и започваме да се събличаме. Бляскавата хладна повърхност на водата неудържимо ни примамва. Тъкмо се канехме да нагазим, когато аз застинах на мястото си и хванах приятеля си за ръката.
– Какво има?
– Змия! – отговорих с пресъхнало гърло.
Чичо веднага притича при нас.
– Водна змия. Тя не е опасна, не е отровна.
– По какво позна, че е водна? – питам, усъмнил се в думите му.
– По двете жълттеникави петна отстрани на главата.
– Може ли да плува под водата или си държи главата все така над повърхността? – интересува се Димчо.
– Тя плува близо до повърхността на водата, като често си показва главата, понеже диша атмосферен въздух.
– Може би така търси храната си? С какво се храни?
– С жаби и други земноводни и по-малко риба. Тя преследва жертвата си и я нагълтва жива. От неприятелите си се брани, като изхвърля силно вонящи изпражнения. Ама вие какво се стъписахте сега? Хайде де, няма ли да се къпем? – подкани ни чичо Богдан.
– Аз не искам – отдръпнах се назад и Димчо ме последва.
– Я не се излагайте. Змията се плаши от човека и бяга. Ето, вижте! – и той смело влезе във вира.
Змията мигом изчезна, но ние пак не се решаваме да влезем. Трябваше да мине време, слънцето да ни напече, да стане нетърпимо горещо и спокойното шляпане във водата на чичо Богдан да ни внуши, че няма нищо опасно, докато най-после се решим. Натопили се веднъж в прохладната й прегръдка, бързо забравяме за змията. Нали била безопасна, пък и от какво можехме да се страхуваме, щом чичо Богдан е с нас. При появата му след последното гмуркане той се усмихна загадъчно и по държането на ръцете под водата разбирахме, че държи нещо, което се кани да ни покаже. Приближи се до нас и рече:
– Познайте какво хванах?
– Змията – отвърнах бързо с помръкнала радост на лицето.
– Не е змията.
– Риба! – предположи Димчо.
– Не е риба. Ето какво е! – и той измъкна от водата голям речен рак.
– Дай да го разгледаме! – зарадва се Димчо.
Приближих се и аз. Излязохме на брега и чичо Богдан го пусна на земята.
– Ще ни разкажеш ли, чичо, нещо за него?
– Щом искате, ще ви разкажа. Речният рак живее в сладки и полусолени води. Достига на дължина до 15 сантиметра. На тялото му различаваме две части – главогръд и коремче, съставено от седем членчета.
– Виж, чичо, каква здрава броня има.
– Да. Тялото му е покрито с хитинова покривка, пропита с варовито вещество. Твърдата хитинова покривка не може да нараства и когато стане тясна, ракът се освобождава от нея.
– Как става събличането?
– Намира си първо подходящо скривалище между камъните, под дърветата и се освобождава най-напред от главогръда, след това от крайниците и най-после съблича коремчето. Втвърдяването на щита продължава от 8 до 10 дена. В това време тялото на рака нараства.
– Веднъж в годината ли се съблича?
– Два пъти годишно. Той се движи на сушата и по дъното на петте си двойки ходилни крака, които са придатъци на главогръда. във водата плува с широкия си плавник, който е образуван от видоизмененото седмо членче.
– Чувал съм, че върви заднешком?
– Като удря водата с коремчето в посока напред, ракът отскача назад. А знаете ли, че той е нощно животно – денем се крие под камъните или в дупки, които сам изравя с щипките си, а привечер излиза да си търси храна.
– С какво се храни?
– С червеи, мекотели, които изяжда с черупката, ларви, насекоми, попови лъжички, малки жаби, рибки и мърша. Яде и растителна храна. С щипките на първата двойка крака, ракът улавя и разкъсва храната си, а я раздробява с устните си органи – челюсти и челюстни крачка. Много е чувствителен към чистотата на водата и на съдържанието на кислород в нея. В замърсени или мътни води той не живее.
– Значи можем да се радваме, че в нашата река го има?
– Да. Това е сигурен показател, че водата й е чиста.
– За какво му служат тези пипала, чичо Богдане?
– Има две двойки. Първата двойка са къси и раздвоени и са органи на обоняние и осезание. Втората двойка са дълги – изпълняват само осезателна функция. Ето тук, при основата на малките пипала има още една двойка, която е орган на равновесието.
– Чичо, а защо едната щипка на рака е по-малка? – забелязвам аз.
– При събличането на щита или при защита от неприятели, каквито за него са водният плъх, видрата, речният костур, на рака може да се откъсне крак или щипка, които израстват отново – регенерират. Чрез откъсване на щипките и краката, ракът се спасява от неприятелите си.
– Става ли за ядене? – пита Димчо.
– Печеният рак е голям деликатес. Интересно при него е, че кръвта му е безцветна. Приспособил се е и да прекарва известно време на сухо.
– Какво прави през зимата, когато реката замръзне?
– Зимата прекарва почти неподвижно в дупки или в подмолите.
– Колко дълго живее?
– От 15 до 20 години. Влизайте сега да пошляпате още малко във водата, че ще си тръгваме.
След интересния урок с удоволствие се потапяме в бистрата вода. Гоним се, гмуркаме се, а когато излязохме от вира, легнахме на големите камъни да изсушим телата си, преди да се облечем и тръгнем към село. Наоколо беше тихо и спокойно. От затоплените от силното слънце камъни по телата ни се разлива приятна топлина. Мирише на водорасли и и на треви откъм ливадите.
Към село тръгнахме доволни и предоволни от добре прекарания ден.

РОЕНЕ - девети урок

           Денят е хубав, слънчев. Все още не е станало горещо и
ние се наслаждаваме на красивата гледка от пчелина. Далече напред, на височината на хълма, селото е сгушило червените покриви на къщите в накълбените зелени корони на дърветата. Пчелите унесено жужат и ни карат да мислим за това, което ни разказва чичо Богдан. Аз не се стърпях да не попитам:
– Какво представлява роенето на пчелите? Защо го правят?
Чичо Богдан не бърза да отговори, той прехвърля в устата си няколко пъти захапаното стръкче трева, бавно го изважда и казва:
– Броят на пчелите в благоприятните години се увеличава много. Когато кошерът стане тесен за многобройното семейство, тогава става роенето.
– Как разбираш кога пчелите ще се роят?
– Пчелите работнички изграждат по края на питите няколко големи кръгли килийки с формата на жълъд. Това са тъй наречените майчини килийки или маточници. В тях развитието на пчелите майки се извършва за 16 дни. Преди излюпването на първата пчела майка настъпва роенето. При роенето старата пчела майка изхвръква от кошера. Заедно с нея излитат почти половината от пчелите работнички, както и част от търтеите. След кратко летене пчелата майка кацва обикновено на клон от някое близко дърво. Тогава пчелите се събират на куп и увисват около нея, като образуват цели гроздове.
– Веднъж в годината ли става роенето?
– При по-благоприятни години и богата паша, роенето на кошера може да се повтори, даже да се потрети.
– А какво става с другите пчели майки?
– Помежду им има борба, в която оживява най-силната и тя става майка. Младата пчела майка остава в кошера 6-8 дни, след това изхвръква в околността, придружена от търтеи. Там през времето на този така наречен сватбен полет, става оплождането на майката. Тя се връща в кошера и започва снасянето на яйца. При оплождането й, тя получава голямо количество семенна течност, която се запазва в специално мехурче и с нея се оплождат яйцата.
– След роенето какво правят?
– Пчелите работнички продължават да събират нектар и прашец. Събирането зависи от наличието на цъфтящи растения и от времето.
– Как зависи от времето?
– При студени, ветровити или дъждовни дни се забавя или напълно спира, а размножаването продължава, но е по-слабо. С наближаването на есента събирането на нектар и прашец става все по-слабо, а размножаването намалява и почти спира. Значителна част от пчелите работнички умират, а търтеите биват изпъдени от кошера. Остават да зимуват само пчелата майка и по-младите пчели работнички.
– А как оцеляват през студените зимни дни, чичо?
– Събират се на кълбо около майката. Те стават слабо подвижни, но продължават да се хранят. Чрез трептенето на крилата си раздвижват въздуха в кошера и поддържат в него сравнително висока температура. Докато няма разплод температурата се колебае от 13 до 18 градуса, но с появата му, пчелите започват да поддържат равномерна постоянна температура 34-35 градуса. През зимата пчелите се събират в така нареченото зимно кълбо, с което си създават необходимите условия за живот. Повърхностният слой на кълбото се състои от слабо активни, неподвижни пчели, плътно прилепнали една до друга. Във вътрешността температурата е 28-32 градуса, а към периферията постепенно се снижава до 8 градуса. Периодично пчелите от външния слой се сменят с тези от вътрешния. Пчелите могат да съществуват зиме само в пределите на кълбото – всяка отронила се от него пчела загива.
– Колко интересен е животът им! – учудваме се ние.
– Излиза, че те са едни от най-чистите същества на земята – отбелязва Димчо.
– Най-интелигентни, най-организирани и най-чисти – продължава чичо Богдан. – Установено е, че тялото на пчелата, за разлика от всички насекоми в природата, е с напълно стерилна повърхност. Антибиотичните вещества от повърхността на тялото й унищожават в 100% микроорганизмите.
– Можем да сравним кошера им с аптека – хрумва ми. – Нещо повече, самите те са едни подвижни, летящи аптеки. Пчелата разполага със 7 различни антибиотика, намиращи се по тялото й, в меда, восъка, пчелното млечице, прашеца, пчелната отрова и прополиса. Това е естествена, жизнена необходимост за защита, като се има в предвид колко много на гъсто живеят.
– Тогава те сигурно не боледуват – предполага Димчо.
– За съжаление, като всички други животни и насекоми, въпреки антибиотиците и те страдат от различни болести.
– Опасни ли са болестите им, има ли от тях заразни?
– Често пъти са твърде опасни, силно заразни и унищожават не само цели семейства, но и цели пчелини.
– Какви са тези толкова опасни болести, чичо?
– Гнилец и нематоза.
– Има ли други опасности за пчелите, освен болестите?
– Да. Неприятел на пчелите е птицата пчелояд. Тя ги улавя, когато се връщат в кошера, натоварени с прашец и мед. Затова тази птица не трябва да се допуска край пчелините.
– Значи от твоя разказ излиза, че пчелите са най-организираните представители на животинския свят?
– Така е.
– Дали могат по някакъв начин да се разбират?
– Във връзка с груповия начин на живот и разнообразната дейност, която извършват, в сравнение с другите насекоми, пчелите имат по-сложно развита система. Имат прости и сложни очи, силно развито осезание чрез пипалата, обоняние, вкус. Чрез опити е установено, че виждат и различават предметите, цветовете и усещат миризмите. Цялата своя работа, пчелите извършват инстинктивно. Органите им на обонянието са чифт пипалца на предната част на главата. Те са едновременно и органи на осезанието. Ето защо пчелите притежават чувството за обемно обоняние – едновременно с миризмата на предмета, те определят формата му. По пипалцата им са разположени микроскопични органи за вкус, влажност, топло, студено, съдържание на въглероден двуокис във въздуха и други. Имат две големи фасетъчни очи, разположени странично на главата и могат да възприемат дори невидимите за човека ултравиолетови лъчи, но зрението им е с малка острота. Затова пък възприемат отлично движещи се предмети. Пчелата работничка с голяма точност съобщава на останалите пчели в кошера за наличието на медоносни растения, като извършва колебателни движения със зареденото си с електричество коремче, под формата на „танци“.
– И това ли могат!? – учудвам се аз. – Мислех, че е присъщо само на светулките?
– Могат, да. Този „електрически разказ“ се възприема от другите пчели с помощта на антени. Пчелите предават сведения за вида на пашата посредством донасянето на микроскопични дози аромат от растението в своите „кошнички“, разположени, къде?
– На крачката им – отговаряме.
– Точно така – одобрява отговора ни чичо.
Изведнъж от един кошер излетя с бръмчене рой пчели и се завъртя трескаво из въздуха.
– Започва се – рече чичо Богдан и подхвана трескава подготовка за роенето.
– Да бягаме, че ще ни нажилят – уплаши се Димчо и ме дръпна за ръката.
– Не се плашете, по време на роене те не жилят – успокоява ни пчеларят. – Я елате да наберем от долния край на бахчата маточина.
– За какво ти е? – питам.
– Ще видите.
– Да не ги изпуснем? – безпокои се Димчо.
– Няма. Не става толкова бързо.
Спуснахме се да берем маточина. Замириса на хубаво. Върнахме се в пчелина и чичо приготви тръвната, в която щеше да вкара новото семейство, подготви и мястото, на което щеше да я постави. Ние с интерес наблюдаваме какво прави, стремим се да не пропуснем нещо – искаме всичко да разберем.
Скоро пчелите увиснаха на топка на един от клоните на старата слива край оградата. Пчеларят натърка кошера отвътре с маточина и внимателно приближи до жужащия грозд от пчели. Подмамени от аромата на маточината пчелите влязоха бързо в тръвната. Чичо Богдан я отнесе на определеното място, постави я и протри доволно ръце:
– Имаме си още едно семейство пчели. Ще извадим още повече мед.
В това време аз се питах какво ли би станало с рояка, ако ни нямаше тук? Къде щяха да отидат пчелите, какво щеше да стане с тях? Поисках обяснение на тези въпроси.
– Ако ни няма, сами ще си намерят хралупа – отговори чичо. Много не чакат – веднага се залавят с жар за работа, че в новия дом им предстои да свършат толкова неща. Я стига вече приказки, елате в бараката да ви почерпя с мед.
Медът никога не беше ни се услаждал толкова много. Засладили си добре, тръгнахме към село доволни и щастливи.
Когато чичо ни остави сами, споделих с Димчо:
– Чудя се откъде знае толкова много интересни неща?
– Нали затова е учил – напомня Димчо.
– Само ученето не е достатъчно, тук има и нещо друго. Трябва да се обича природата и да се живее сред нея, трябват любов и всеотдайност към работата – така казва баща ми.
– Как е запомнил всичко това?
– Една малка част от чутото днес за пчелите да остане в главите ни, ще е добре – заключих аз.
Уговорихме се да се видим след обед и се разделихме.

НА ПЧЕЛИНА - осми урок

     Пчелинът на чичо Богдан не е голям – има в него десетина кошера. Скътан е между дърветата на малка крайгорска полянка, оградена с телена ограда. В единия край се намира малка дървена барака. На близкото изворче е направил бент, за да има вода за пчелите и за малката бахчичка под пчелина.
– Каква специална работа имаш днес тук? – питам го.
– Очаквам пчелите от един кошер да се роят.
– Как става това?
– Ще видите. Сега ще отворя някой от кошерите и ще ви разкажа за пчелите.
Докато работеше, чичо обясняваше:
– Обикновено медоносната пчела живее в многохилядни семейства. Всеки кошер се обитава от едно пчелно семейство.
– Кои са членовете на това семейство?
– Има пчела майка, няколкостотин търтеи и няколко десетки хиляди пчели работнички. Най-напред човекът не е отглеждал пчелите, а е вземал меда от хралупите, където дивите пчели обикновено устройват семейството си. Понеже често хралупите са на недостъпни места и не е било лесно да се извади медът от тях, човек започнал да пренася хралупи близо до жилището. Постепенно хралупите били заменени с по-лесно приготвяни кошери от пръчки, а от 1814 година се употребяват разглобяеми рамкови кошери.
– Защо точно пък от тази година? – любопитства Димчо.
– Защото точно тогава бил направен първият такъв кошер от прочутия тогава украински пчелар Петър Иванович Прокопович.
– И оттогава само такива кошери ли се използват?
– По-късно те са били значително подобрени. Днес се използват няколко вида рамкови кошери.
– Само заради меда и пчелните продукти ли отглеждаме пчелите, чичо?
– Не само заради тях. Пчелите са важни, те имат и важно стопанско значение.
– В какво се изразява то?
– Те опрашват различните видове растения, с което се увеличава плодородието.
– Как става това опрашване?
– Като прелитат от цвят на цвят, пчелите работнички чрез крачката си пренасят прашеца от един цвят върху друг и с това осигуряват кръстосаното опрашване на повече цветове, а оттам и завързване на повече семена.
Чичо Богдан забелязва, че искам нещо да попитам, но се затруднявам, не съм оформил още добре въпроса си и казва:
– Нещо не ти е ясно ли?
– Не. Питам се от всички цветове ли събират мед пчелите?
– Събирането на нектар и опрашване те не могат да извършват при всички растения.
– При кои не могат?
– При тези, при които нектарът е по-дълбоко от дължината на хоботчетата им. Поради това човек се стреми да получи породи пчели с по-дълго хоботче.
Замълчаваме. Чичо продължава да работи и хич не се бои от бръмчащите около него, накацалите по тялото му пчели. Ние предпазливо надничаме през рамото му.
– Виж, чичо, виж тук каква голяма пчела има! – показвам му я аз.
– Това е пчела майка. Тя е два пъти по-голяма от пчелите работнички. Тя снася ежедневно по 1 000 до 2 000 яйца и живее от 4 до 8 години. С напредването на възрастта, плодовитостта й намалява.
– Ех, да можеха и кокошките да снасят по толкова! – възкликна Димчо, който обича много да похапва яйца.
– А това тук е търтей – посочва друга голяма пчела чичо Богдан. Той не събира мед, нито прашец, както и пчелите майки. Храни се от готовата храна на семейството.
– Колко живеят търтеите, чичо?
– При настъпването на есента, когато семейството ще зазимува и трябва да пести храната, пчелите работнички изпъждат търтеите извън кошера и те умират от глад и студ.
– Така им се пада на тези мързеливци – одобрява Димчо.
– Чудя се защо ли ги търпят и дотогава!? – присъединявам се към възмущението на приятеля си.
– Защото са нужни. Пчелите работнички си знаят работата. Знаете добре, че когато се бранят, пчелите жилят. При ужилването, жилото пуска в раната малко от тази отрова, която убива насекоми и други животинки, а на големите животни предизвиква силна болка.
– Позната ни е тази болка, изпитвали сме я не веднъж – отбелязва другарят ми.
– Чувал съм, че има хора, които са умирали от ужилване на пчела – казвам аз.
– Това са изключително редки случаи, при които тези хора са алергични, силно чувствителни към пчелната отрова. Ох, ето, в момента ме жилна една, но аз не се плаша от това. Елате да видите жилото в кожата ми.
Ухапаното място в ръката на чичо се зачерви и леко се поду, но той не обърна внимание, а продължи да ни обяснява:
– При ужилване на насекоми, поради твърдата им обвивка, жилото не остава в тялото им и пчелата може да жили много пъти, обаче при ужилването на човек, жилото потъва дълбоко в меката, еластична кожа. Когато пчелата се отдръпне, то остава, като това тук, в моята ръка, като откъсва и други вътрешни органи, поради което пчелата умира. Жилото се откъсва заедно с последното членче от тялото на пчелата и мускулите на резервоарчето с отровата продължават да се съкращават и постепенно в раничката се излива цялото количество отрова.
– А има ли животинки, които да проникват заради меда в кошера? – сещам се да попитам аз.
– Има, разбира се, но попадналите вътре врагове, като мишки, жаби, гущери и други, биват убивани чрез ужилване. За да се предпазят от неприятните последствия при разлагането на труповете им, пчелите ги облепват с прополис и по този начин ги „балсамират“. Така трупът остава в кошера без опасност за семейството.
Няколко пчели застрашително забръмчаха около лицето ми. Чичо Богдан беше ни предупредил да не ги гоним и да не ги дразним, но аз се изплаших, забравих заръката му и размахах ръце да ги прогоня. В резултат от това, една успя да ме парне по ръката.
– Ох, ужили ме! – проплаках.
– Няма ти нищо. Я дай да видя!
Преди да му покажа ръката си, намерих жилото в нея и посегнах да го отскубна.
– Чакай! – спря ме чичо Богдан. – Така не се прави, защото като го стиснеш, ще вкараш всичката отрова от резервоарчето в ръката си и после мястото ще отече.
Той извади ножчето си от джоба, отвори го и с гърба на острието внимателно го изтика навън.
– Сега няма ли да се подуе? – попитах с надежда аз.
– Няма. Още повече, че ще вземем и допълнителни мерки. Ей там, до оградата има бъзе, откъсни няколко листа и натъркай ужиленото място с тях.
Изтичах веднага и изпълних указанието.
– Можеш да го намажеш и с малко калчица. Боли ли те още?
– По-слабо, но се страхувам да не се окажа алергичен и да стане страшно.
– Не бой се, ще ти мине. Я виж, мене ме парна още една, ама аз вадя жилото и хич, не обръщам внимание.
– Чичо Богдане, ами как събират пчелите нектар? – прекъсна оплакванията ми Димчо.
– Изсмукват го с хоботче и от него в гушката им се образува медът. На задните крака на пчелите работнички се намира по една кошничка, специално разширено, вдлъбнато място и когато пчелата кацне върху цветовете, по космиците на тялото й се полепва цветен прашец, който тя събира с предните си крака, прави го на топчици и го натрупва в кошничките. В кошера пчелата изпразва с помощта на втората двойка крака прашеца от кошничките и го насипва във восъчните килийки на питата.
– А откъде вземат восък за тези килийки? – питам, забравил за болката от ужилването.
– На коремчето си пчелите работнички имат восъчни жлези, от които се отделя гъста течност. На въздуха тази течност се втвърдява във восъчни пластинки. От восъка пчелите строят восъчни пити с голям брой шестоъгълни килийки.
– Как протича животът на пчелното семейство?
– През пролетта, щом започне затоплянето, настъпва дейният период за пчелното семейство. Пчелите работнички строят усилено пити и събират прашец и нектар. Едни от килийките на питите пчелите изпълват с мед, а други с прашец. Най-много килийки обаче остават свободни за яйца. Тези килийки са главно два вида: по-малки, но много на брой, с хиляди и по-големи, но само няколкостотин. Яйцата снесени в малките килийки са оплодени, а тези, в по-големите – неоплодени. От оплодените се излюпват пчели работнички, а от неоплодените, какво?
– Търтеите – отговаря съобразително Димчо.
– Точно така. От яйцата в малките килийки още на третия ден се излюпват малки бели лаври. Те са слепи, без крака, приличат на червейчета. Израстват бързо, за 6 дни. Пчелите работнички запечатват килийките, където има напълно израснали ларви. В тях ларвите какавидират. След 11 дни от какавидите се излюпват млади пчели работнички. Те прегризват капачетата на килийките и излизат от тях. Цялото развитие на пчелите работнички продължава 21 дена. Младите пчели работнички живеят само вътре в кошера.
– И какво правят там?
– Чистят килийките, изхвърлят отпадъците, приемат храната от събирачките, хранят ларвите и пчелата майка. По-късно младите пчели работнички стават пазачки – пречат на различните неприятели да влязат в кошера. Едва след това започват да излизат за нектар и прашец.
– Могат ли пчелите от един пчелин, от един кошер, да ходят на гости в друг?
– Не, това е невъзможно. Пазачките разпознават добре членовете на своето семейство и натрапници не се допускат – нажилват се и се убиват. Животът на пчелите работнички, излюпени през пролетта и лятото, продължава само около месец и половина. Излюпените през есента, живеят до следващата пролет. Общият брой на пчелите в семейството не намалява, защото излюпените нови пчели работнички заместват измрелите.
– Колко пчели има в едно семейство?
– В тясното пространство на кошера живеят 50-60 хиляди пчели.
– Толкова много!? – учудваме се ние.
– Да.
– А търтеите? Какво става с тях? – пита Димчо.
– Те се хранят с друга кашица, растат по-бавно и развитието им продължава по-дълго – 24 дни.
– Чичо, ти така и не ни каза защо е тази грижа, да се отглеждат и търтеите?
– Биологичното предназначение на търтеите е да оплодят майката. Животът им продължава около три месеца.
– А ти откъде знаеш всички тези неща за пчелите?
Чичо Богдан не бърза да отговори, позасмива се и казва:
– Интересувам се, чета, наблюдавам пчелите и живота им в кошерите, изучавам ги, събирам знания и опит от другите, по-опитните от мен пчелари.
След тези думи той затвори кошера и седнахме в сянката на дърветата да си починем.


 АКАЦИЕВАТА ГОРИЧКА - седми урок

     Вечерта чичо Богдан започна приготовления от които се досетих, че утре се кани да отиде на пчелина. Така се беше увлякъл в работата си та дори не ме забеляза, че го наблюдавам. Тогава се приближих и го попитах:
– Ще ме вземеш ли със себе си?
Той се замисли за миг, пък рече:
– Че защо не? Ела, като искаш.
Сутринта, преди да тръгнем, пожелах да викнем с нас и Димчо. Приятелят ми много се зарадва, че ще бъдем заедно и с чичо.
Денят беше слънчев, но не много горещ. Пчелинът на чичо Богдан се намира извън селото, до не голяма акациева горичка. Когато наближихме аз попитах:
– Чичо, защо си избрал това място за кошерите?
– Защото тук има добра паша за пчелите от акациите.
– Само акациев мед ли събират?
– Не. В гората има и много липи, а отсреща са блоковете със слънчоглед и детелина.
Седнахме в сянката на акациите да отдъхнем и чичо се взря с премрежен поглед в короните на дърветата. После заговори:
– Бялата акация принадлежи към семейство пеперудоцветни. Пренесена е от Северна Америка през 17 век.
– Лесно ли се е приспособила към нашите условия?
– Тя е непридирчиво дърво – расте върху слабоплодородни почви и издържа на суша и мраз. Затова е широкоразпространена из цяла Европа. Корените й са силно разклонени. Едни от тях се забиват дълбоко в земята, където влагата е по-голяма, други растат встрани, като тънки и дълги въжета. С тяхна помощ бялата акация се закрепва здраво върху ронливите склонове и изсмуква и малкото влага. Затова се използва за укрепването на стръмните и сипейни места.
– Какви са плодовете на акациевите дървета, чичо?
– Знаете, че цветовете на акацията са бели и имат приятен аромат. А плодовете са плоски шушулки.
– Сега се сещам, виждал съм ги. Приличат на тези на фасула – казвам аз.
– Точно така. В тях се съдържат тъмнокафяви семена, до 14 на брой. Тези семена покълват мъчно. Някои птици ги поглъщат, но поради твърдата им обвивка ги изхвърлят неповредени. Така става разсяването. Семената са богати на белтъчини, но са горчиви и отровни, поради което са негодни за храна. Акацията започва да цъфти след пет годишна възраст. Обърнете внимание на листата. Колко листа има на една дръжка?
Димчо започва да ги брои. И казва:
– Деветнадесет са.
– Достигат до 21 и обикновено са нечетен брой. Вижте, в основата на всяка дръжка има по два бодливи шипа, които пазят дървото от животните. Листата са покрити с много тънък восъчен пласт и не се мокрят от дъжд.
– Наистина ли!?
– Така е. Всеки цвят прилича на малка пеперуда, затова тя принадлежи към семейството на пеперудоцветните растения.
– Какво още е хубаво да знаем за тези дървета? – искам да науча още нещо аз.
– Че акацията расте много бързо и достига на височина до 25 метра.
– А на възраст?
– Сто години, но след 60–70-тата година започва частично да съхне и постепенно загива. Дървесината й гние трудно, като на открито издържа до 80 години. Много здраво дърво е и затова се използва при строежите, за направа на бъчви, за колове и за горене.
– А защо се нарича бяла акация? Има ли и други видове? – интересува се Димчо.
– Защото има и жълта, златен дъжд, японска, корейска.
– Изискват ли се много грижи за създаването на акациевите гори? – попитах.
– Ей, всичко искате да знаете?
– Разкажи ни, чичо, много е интересно.
– Всички гори изискват грижи, но по корените на акацията се образуват пъпки, от които се развиват надземни издънки. Засадена веднъж на дадено място, тя мъчно се изкоренява. Върху тънките й коренчета се намират голям брой бактерийни грудки, в които се развиват азотоустойчиви бактерии. Бялата акация е топлолюбиво и светлолюбиво растение.
– Защо пчелите обичат акацията?
– Цветовете й отделят нектар и привличат не само пчелите, но и другите насекоми. Бялата акация е много добро медоносно растение.
– Защо медът толкова много се цени, освен че е толкова сладък?
– Защото има лечебни свойства. Още от най-далечни времена хората са използвали не само меда, а и другите пчелни продукти.
– Кои са другите продукти?
– Пчелната отрова, пчелното млечице, пчелният клей, восъкът и пчелният прашец.
– Толкова много!? И всичките ли имат лечебни свойства?
– Всичките. Лечението с тях се нарича апитерапия.
– Значи пчеларството е било развито още от древността?
– Най-старите данни за пчелите датират 50-60 хиляди години преди появата на човека. В една пещера в Испания е открита скална рисунка от преди 12 000 години, изобразяваща събиране на мед от пчели, гнездящи в скални пукнатини.
– Невероятно!
– Рисунките в египетските пирамиди свидетелстват, че и там са се отглеждали пчели. Нещо повече, там пчелата е почитана, като свещено животно. В папирусите на древноегипетския календар отпреди 3 500 години преди новата ера са описани много от лечебните свойства на восъка. В песните на древна Елада се възпява божествения произход и чудотворното действие на меда. Той се нарича „еликсир на младостта“, „храна на боговете, даряваща вечна младост и безсмъртие“.
– Значи медът е използван от тях не само за храна, а и за лекуване? – удивява се Димчо.
– Така е. Восъкът и прополисът са заемали важно място при балсамирането на трупове. В пирамидите край Гиза в Египет е намерен запазен досега детски труп, поставен в съд с мед. Известно е, че трупът на Александър Македонски е бил пренесен от Азия в Македония в ковчег напълнен с мед. Според древните мислители дълголетието се дължи на редовната употреба на мед.
– Аз и досега обичах да го похапвам, но сега, след като научих за тези неща, ще ям още повече – казвам аз.
– Освен това, някога пчелите са служили като „удостоверител на смъртта“, тъй като не жилят умрял човек, а ако бъдат принудени, на кожата на мъртвия не се получава реакция от ужилването.
– Веднъж мене ме ужили пчела и аз се разплаках – прекъсна разказа на чичо, Димчо. – А татко каза, че било полезно – нямало да хвана ревматизъм.
– Да, преди много години, пчелите са били основно средство за лечението на ревматизма.
– Наистина ли? Пък аз мислех, че той се шегува, че само така си приказва.
– Ни най-малко.
Чичо замълчава след тези думи.
– Разкажи ни още за пчелите, чичо? – моля го аз.
– Ще ви разкажа, но като отидем на пчелина. Да вървим, че много се застояхме тук, а мене там ме чака много специална работа.


ЗА ГЪБИ - шести урок

     Няколко дни валяха дъждове и повечето време си стояхме в къщи. Но ето, че слънцето напече, изсуши набързо земята и пак подхванахме игрите. Чакахме с нетърпение почивните дни, защото чичо Богдан ни беше обещал да ни заведе в гората за гъби. И този дългоочакван ден дойде. Станахме рано, закусихме и тръгнахме, за да преварим горещината. Още щом влязохме в гората, чичо пое дълбоко въздух и рече:
– Дишайте свободно, момчета. Къде ако не тук човек може да се порадва на чистотата на въздуха? Голямо богатство са нашите гори, да знаете.
След тези думи, след начина по който ги каза, по блесналия му поглед аз разбрах, че е настъпил часът за поредния урок. И той наистина започна:
– Нашата родина е богата на дъбови гори. Край много от селищата се намират такива горички от дъб. И добре, че е така, защото иначе, къде щяхме да берем гъби. Някога дъбовите гори у нас са заемали огромни пространства. Много от тях са унищожени и превърнати в ниви и ливади.
– Че защо? Нали казваш, че са нашето богатство? – пита Димчо.
– Защото гори е имало много, а земя за обработване малко. Нужни са обработваеми площи, за да се изхранваме.
– Казваш й дъбова гора, а в нея има различни видове дървета – отбелязвам.
– Така е, но преобладава дъбът, затова. А вие познавате ли дърветата?
– Някои познаваме, но повечето не – отвръща Димчо. – Това, например знам, че се нарича габър.
– Правилно – отбелязва чичо. – Тук виждаме още дива круша, онова там е клен, а другото до него е осен.
– А това тук е липа – обадих се, за да разберат че и аз не съм абсолютен невежа.
– Браво! – потупва ме насърчително по гърба чичо Богдан. – В по-ниските части на планините се намират гори, в които преобладава габърът, а в по-високите, където влагата е по-голяма, растат букови гори. Дърветата на габъровите, буковите и дъбовите гори имат широки листа и затова се наричат широколистни гори. Във високите части на някои наши планини, над буковите гори се намират гори от бор, смърч, ела и те се наричат, как?
– Иглолистни – отвръщаме едновременно с Димчо.
– Точно така, но в горите виждаме и много храсти. Те се отличават с това, че са ниски и се разклоняват още от основата си. Най-разпространените храсти в нашите широколистни гори са леската, дрянът, кучият дрян и този тук, който се надявам, че вие добре го познавате.
– Знаем го. Казва се глог и има малки червени плодове – бързо отговаря Димчо.
Аз се оглеждам трескаво, търся с очи познат храст, да покажа, че и аз знам нещо. Наоколо е пълно с храсти на които не знам имената. Изведнъж ръкавът ми се закачи в нещо, малко ме бодна по ръката, но аз се усмихнах.
– Има и шипки – рекох.
– Вярно. По поляните и в редките дъбови гори често се намират и шипките. Те се нуждаят от повече светлина. Червените им плодове съдържат много витамини и се употребяват за приготвянето на лекарства. И какво още?
– Шипков сок и любимия ми шипков мармалад – добавям засмян до ушите, при споменаването на тези вкусотии.
– Отлично. Храстите в гората образуват нейния подлес. Те растат при по-малка светлина под дърветата.
– Виж този дъб колко е висок, чичо! – соча дървото пред нас.
– Да. Дъбът и букът достигат до 40 метра височина. Клоните и стволът образуват короната на дървото. В гъстите гори, където дъбовете са близко един до друг, като онези там, стъблата израстват високо над останалите дървета, за да ги огрява добре слънцето, защото дъбът е светлолюбиво растение. Вън от гората, дъбовете образуват широка корона. В по-гъстите гори, короните на дъбовете взаимно се допират помежду си и образуват склоп на гората. Тези дървета растат върху плодородни почви и понасят засушаванията и зимните студове. Кореновата им система е силно разклонена и с нея се захващат здраво в почвата. Силните бури не могат да ги повалят.
– Колко години може да живее дъбът?
– Възрастта на някои дървета се причислява от 200 до 500 години, а в редки случаи се твърди, че някои дървета достигат до 1 200 години.
– Цяло хилядолетие!?
– Че и два века отгоре. А сега да не забравяме, че сме тръгнали за гъби. Давайте напред:
– Какви гъби ще берем днес, чичо?
– Манатарки, които спадат към гуглестите гъби, защото освен тях има и водораслоподобни, и торбести. Най-познатата гуглеста гъба е печурката. Среща се по торни места из пасищата и ливадите. Над земята тя образува белезникава гугличка и пънче, които се наричат общо плодно тяло на гъбата. Вие познавате ли манатарките?
– Не.
– Така и предположих, защото ето една в краката на Димчо. Той едва не я настъпи.
Чичо се наведе, отряза с ножче ниско пънчето на гъбата и ни я показа..
– Вижте как пънчето й е издуто като буренце и гугличката й е червеникавокафява, заради което още й викат червенушка. Ще търсите такива гъби. Ти, Димчо, върви от лявата ми страна, а ти от дясната. Ще се разпръснем, за да обхванем по-голяма площ и да напълним по-бързо чантите.
Слънцето се беше вдигнало високо, но в сянката на гората беше приятно. Само едно нещо не ми харесваше – храстите ми пречеха да се движа свободно и дрехите ми се закачаха в тях. Освен това в гората има едни малки, дребни мушици, които постоянно влизат в очите. Има и много паяжини, залепващи неприятно по потните ни лица.
– Ето, аз намерих! – събуди ехото радостният глас на приятеля ми. – И още една!
Чичо Богдан си свиркаше с уста някаква мелодия, после дори запя. След малко подвикна:
– Има ли ги, има ли ги? Берете, че аз напълних половината чанта.
– Има, има! Има много! – отвърна Димчо.
Само аз мълчах. Моята чанта така си стоеше празна. Но най-после и на мене ми излезе късметът, започнах да бера. След като намерих няколко, увлякох се и не усетих кога стигнахме до другия край на гората. Там спряхме с почти пълни чанти. Само на Димчо чантата беше препълнена. Той беше набрал най-много.
– Дайте да видя сега какви гъби сте намерили.
Чичо започна да проверява гъбите на приятеля ми. Бързо оформи две купчинки. Завистливо поглеждах към тях.
– Димчо, не си гледал внимателно манатарката която ви показах. Тази, по-малката купчинка е с отровни гъби, които приличат на нея, но са неин двойник. Нарича се дяволска гъба, която е силно отровна.
Гордостта в очите на Димчо угасна, секна радостта му.
– Затова ги изхвърляме – категорично каза чичо Богдан и върна в чантата само хубавите. Тя остана повече от половината празна.
„ Значи затова той се хвалеше, че има много гъби. Брал е каквито му попаднат пред очите – помислих си. – Такива и аз видях, но ги подминавах.“
– Я да видя твоите – обърна се към мен чичо.
Оказа се, че в моите няма неедливи.
– Браво! Всичките са добри – похвали ме чичо Богдан.
Сега гордостта засия на моето лице, а Димчо гледаше със завист почти пълната ми чанта.
Чичо ни обясни подробно по какво да различаваме двойника на манатарката и тръгнахме назад към село, защото вече наближаваше обед. Докато крачехме по горския път под палещите лъчи на слънцето, той потриваше доволно ръце и обясняваше как е най-добре да се приготвят гъбите.
– Змия! – извика изплашено Димчо и се дръпна рядко назад, в уплахата си.
– Спокойно! – рече чичо Богдан и прикова очи в пълзящото влечуго. – Това е смок-синурник. Той е най-голямата змия у нас, достига до две метра дължина и пет сантиметра дебелина.
Със зигзагообразни извивания на тялото си, смокът бързо се скри в близките храсти, а чичо продължава да разказва:
– Цветът на тялото му е сивожълтеникав или сивокафяв.
– А опасен ли е за човека? – пита посъвзелият се от уплахата си Димчо.
– Смокът се брани от неприятелите, като хапе с острите си зъби, хвърля се като стрела и съска, откъдето идва още името му, смок-стрелец. когато човекът го преследва и той не успее да се скрие, свива се на спирала. Ако посегнем да го хванем, ще се хвърли срещу нас и може да причини сериозна рана, но не е отровен.
– С какво се храни? – питам аз.
– Големият стрелец се храни с мишки и гущери. Изяжда плячката си без да я задушава. Поглъщането на храната се улеснява от обилната слюнка и от еластичната връзка, която съединява двете половини на долната челюст. Устата се отваря широко и затова змиите могат да поглъщат животни по-големи от главата им.
– Имат ли зъби?
– Челюстите са покрити с остри зъби, извити назад, които като се забиват в тялото на жертвата я придвижват навътре към глътката. В зависимост от големината на плячката, гълтането продължава различно време – често пъти няколко часа. Нарастването на смока става, като се съблича от роговата си обвивка. Най-напред тя се пука отпред на главата и постепенно змията се измъква от нея.
– А кои змии у нас са отровни?
– Усойницата и пепелянката.
– Как ще ги познаем?
– Усойницата има на гърба си по цялото тяло тъмна зигзагообразна линия. На главата има тъмно петно под формата на буквата „Х“, а пепелянката има отпред на главата си късо рогче. Усойницата живее във високите части на планините, по каменистите места, обрасли с ниска растителност. Пепелянката предпочита открити места в равнините и горите. Хранят се с мишки, гущери, жаби и яйца на птици, които гнездят на земята. Убиват плячката си с отровните си зъби, разположени на горната челюст. По средата на отровния зъб се намира каналче, което е във връзка с отровна жлеза. При ухапване по каналчето в раната се влива отрова. При затворена уста отровните зъби са завити и заемат почти хоризонтално положение.
– Нападат ли хора? – питам аз.
– Към средата на есента, змиите заспиват зимен сън. зимуват в коренищата на изгнили пънове на дълбочина до два метра. Излизат пролетта, когато времето се затопли. Не нападат човек. При приближаването му те остават спокойно да лежат или пропълзяват и се скриват, но ако ги настъпи или ги преследва, те могат да ухапят.
– Какво трябва да направим тогава? – интересува се Димчо.
– Когато човек бъде ухапан от отровна змия, трябва да му се направи над мястото стегната превръзка. Раничката се разрязва с обгорено ножче, за да изтече с кръвта и отровата. Веднага след това е необходимо да се потърси лекарска помощ. Лечението е със серум, приготвен от змийска отрова.
Докато чичо Богдан ни разказва интересни неща за змиите, неусетно стигаме до селото. Преди да се разделим, той напомни:
– Не забравяйте, че някои едливи и отровни гъби си приличат много. Видяхте вече манатарката и дяволската гъба. Това важи и за печурката и бялата мухоморка, за булката гъба и червената мухоморка. Затова за храна трябва да се използват само добре познати гъби, в които сме напълно сигурни, че не са отровни. Най-добре е да не ги берете сами, а да ходите с опитен гъбар.
След като се разделихме, тръгнахме да си приготвим вкусен обяд с току-що набраните манатарки.

Нагоре

РИБОЛОВЪТ

     Леко начупената повърхност на водата трепти в очите ни и примамва да се потопим в хладната й прегръдка. Високи дървета от насрещния бряг къпят дълги тъмни отражения в блестящата на слънцето язовирна вода. Мястото на което сме спрели ни омагьосва с красотата си.
– Да хвърлим въдиците тук – предлагам, запленен от великолепната гледка.
– Аз сядам да рисувам тук – отсича Захари.
– Може да е красиво, може да е прекрасно за рисуване, но за риболов не е най-доброто – клати отрицателно глава чичо Богдан. – Ще ви заведа където трябва.
Продължаваме напред по крайбрежната ивица, осеяна с камъни и сухи върбови клони. Пътеката забива между стари върбови дървета. Зад тях малко полуостровче навлизаше силно навътре във водата, оградено с висок папур. Няколко жаби наскачаха току изпод краката ни от брега в язовира, стреснати от неочакваното ни появяване.
– Ето подходящо място за риболов. Тук ще хвърлим въдиците.
Оставяме багажа на тревата и избърсваме потните си чела от ходенето в горещината.
– Дали да не се изкъпем първо? – плахо попита Димчо.
– Много сте потни, сега не бива. Нека наловим риба, пък тогава. Водата е най-топла привечер – казва чичо Богдан.
Приготвяме въдиците. Недалече от нас, художникът вече рисуваше.
– Ела тук, ще слънчасаш там на слънцето – виква му чичо.
– Трябва да издържа, защото пейзажът тук много ми харесва – отвръща рисуващият.
– Ти си знаеш. А вие, юнаци, какво още чакате? Мятайте въдиците във водата.
– А твоята къде е? – питам аз.
– Сега ще я приготвя.
След тези думи изпеченият му от слънцето гръб потъна в зеленината на храстите в покрайнините на гората. Скоро той се върна с дълъг прав прът в ръце. Извади от чантата навита корда, завърза я за тънкия край на пръта и я размота. Погледна ни въодушевено и ни рече:
– Ето ме и мене с въдица.
Дотук всичко беше добре, но сега идваше ред на търпеливото чакане, а мене продължителното чакане много ме отегчава. Като ме напече слънцето и се закротих, направо ми се приспа. Погледът ми лениво, с безразличие следеше полюшващите се на малките вълнички плувки. Изведнъж чичо Богдан дръпна рязко пръта нагоре и във въздуха проблесна сребролюспа риба. Тя отхвръкна назад в тревата и ние се спуснахме да я видим.
– Въдицата ми е по-проста от вашите, обаче върши добра работа, нали?
– Ех, че голямо парче! – мъчеше се Димчо да хване мятащата се в тревата риба.
Успя да я докопа, но тя бързо се изплъзна от ръцете му.
- Брей, много е хлъзгава!
Чичо Богдан през смях обяснява:
– Тялото на шарана е покрито с костни люспи, които го предпазват от нараняване. Кожата му отделя слуз, която намалява триенето между водата и тялото и улеснява движението му. От неприятели го предпазва и защитната му окраска. На гръбната страна той е по-тъмен, светлозелен, а коремната му страна е сребърно бяла.
– А тези перки, чичо, за какво му служат?
– Чрез гръдните и коремните перки тялото му стои в нормално положение или се насочва в ляво и дясно, а чрез гръбната, пази равновесие.
– Виж как ме гледа, сякаш ме моли с очи да го върна във водата.
– Очите му са приспособени за гледане във водата на близко разстояние и са без клепачи.
– А дали чува? – пита Димчо.
– Има само вътрешно ухо, което е орган на равновесието. Звука приема чрез костите на черепа. Хайде, бягайте сега на въдиците, че кога ще напълним торбата.
Хвърлихме стръвта и търпеливо зачакахме. Трябваше да мине време, докато хванем първия улов. После отведнъж ни потръгна – вадехме рибите една след друга, което ни доставяше голямо удоволствие. Щом напълнихме торбата, чичо Богдан рече:
– Е, за днес е достатъчно. Сега може да отидем на Дългия вир на реката и да се изкъпем.
– Няма да е лошо, омръзна ми да клеча на брега – зарадвах се на предложението.
Събрахме набързо багажа и тръгнахме. Усамотен на зелената поляна между дърветата, художникът вдъхновено рисуваше. Спряхме да погледнем работата му.
– Чудесна е тази рисунка! – възкликнах аз.
– Я, вижте, и нас ни има нарисувани! – удивява се Димчо. – Ето ме мене тук приведен над въдицата, а този правият си ти.
– А зад върбата се вижда чичо Богдан със запретнати крачоли. Погледни, чичо, познаваш ли се?
– Много хубаво си ни изрисувал, Захари! – споделя възторга ни чичо.
– Тръгваме ли си? – попита художникът.
– Още не. Ще отидем да се къпем на реката.
– Тогава да прибирам акварелите – разбърза се Захари.
Слънцето бе загубило силата си, но надвесено над хоризонта блестеше и заслепяваше с коси лъчи очите. Дочувахме в тишината шуменето на течащата в бързеите вода.
На Дългия вир заварихме двама мъже от село да се къпят. Като видяха да идваме с въдици в ръце, попитаха ни:
– Хванахте ли?
– Много! – побърза да се похвали Димчо и взе торбата да им покаже.
Те одобряват улова и по-приказливият от тях казва:
– Елате да ви покажа пък ние каква сме хванали. Отиваме под върбата където са оставили дрехите си. В рибарския им сак имаше също много риба. Той измъкна една доста по-голяма от нашите шарани, различна.
– Каква е?
– Това е сом.
– Едрак е – преценява приятелят ми.
– Този не е от най-големите. В Дунав има сомове, които достигат на дължина до пет метра.
– Ехе-е! Не мога да си го представя.
– Че колко ли ще тежи една такава риба? – питам, смаян от това което чувам.
– Достигат до триста килограма.
– Наистина ли!?
– Невероятно, но е факт. Обаче такива риби са голяма рядкост.
– И няма люспи като шарана, – забелязва Димчо – и главата му е по-друга.
– Да, сплескана е гръбно коремно – намесва се в разговора и чичо Богдан. Сомът е топлолюбива риба и понася само чистите води.
– А с какво се храни? – любопитствам аз.
– Обикновено стои полузаровен в речното дъно, където причаква жертвите си – рибки, жаби и раци.
– Вижте го, има по-големи мустаци от моите – смее се рибарят, уловил тази чудна риба. – Често примамва рибите, като движи мустаците си, за да заприличат на червеи. Голям хищник е. Позволява си да напада и плуващи във водата птици.
– А други хванали ли сте?
– Хванахме пъстърва. Ето я.
– Леле, каква е шарена по гърба. Заради тези червени петна ли се нарича така.
– Да, заради тях.
Докато разглеждаме тези непознати за нас риби, се приближава другият мъж и казва:
– Елате да видите пък аз каква хванах.
Изтичахме веднага. Тази беше още по интересна.
– Я гледай ти!? Къде я улови? – изненада се чичо Богдан.
– Във вира под трите бряста.
– Тази как се казва, чичо?
– Това е щука. Огледайте я хубаво и ми кажете по какво ще може да я разпознавате от другите риби.
– По издължената сплескана муцуна – отговарям веднага.
– Точно така. Вижте, устата й заема половината от дължината на главата. Погледнете какви остри зъби има. тя е хищник, напада не само другите риби, а изяжда и своите малки.
– Каква жестока риба – възмущава се Димчо.
– За сметка на това плодовитостта й е много голяма, снася от 150 000 до 200 000 яйца. Най-големите екземпляри достигат дължина до един и половина метра, а теглото й до 35 килограма.
– Бива си я и нея.
– Живее средно 10 до 12 години, а при изключителни случаи може да доживее 100, че и повече години.
– Охо, значи може да живее повече от човека!?
– Много рядко.
– Но щом е толкова опасен хищник, който изяжда дори своите малки, ще рече, че е вредна риба – гледа с неприязън щуката Димчо.
– Напротив, смята се за ценна стопанска риба и е подходяща за зарибяване, там където има жаби и водни плъхове, с които се храни. Но стига сме говорили за рибата, ами да влизаме във водата да поплуваме, че слънцето клони към залез – подсеща ни чичо Богдан. – Можете ли да плувате?
– Аз не мога – отвърнах.
– И аз – признава си и приятелят ми.
– Тогава трябва да ви науча. Хайде, след мен!
Чичо се засили и скочи с красив скок надолу с главата, с което предизвика нашето възхищение. Тръгваме към водата. Като изплува на повърхността, той изпръхтя, завъртя глава и косата му разпиля навред пръски. Викна ни:
– Стойте! Тук е дълбоко. Елате в горния край на вира, дето гази в плиткото чичо ви Захари.
– Топла ли е водата?
– Като чай е. Влизайте смело.
Водата наистина беше много топла и ние спокойно се потопихме в нея. Започнахме да се пръскаме и да се гоним с Димчо между камъните. После чичо ни заведе в по-дълбокото и ни показа как се плува бруст, кроул, по гръб. Положихме усилие да се научим, но стана ясно, че няма да стане лесно и с първите опити.
В село се прибрахме по здрач изморени и доволни от добре прекарания ден, в който видяхме и научихме много нови и интересни неща.

  ВЕЧНОЗЕЛЕНИТЕ - четвърти урок

     – Понеже наближава обед, ще се нахраним, малко ще си починем и тогава ще тръгнем към язовира – каза чичо Богдан.
– А въдиците кога ще приготвим? – попита Димчо.
– Лесна работа, не го мисли. Нека първо да хапнем, да дремнем половин час, пък тогава. Ще те извикаме, като станем готови.
– Разбрахме се – отвърна приятелят ми и си тръгна.
Щом се нахранихме, чичо отиде да поспи. Опитах и аз, но без успех. Изгарях от нетърпение да тръгнем за риба. Не толкова заради самия риболов, колкото заради разходката и най-вече заради уроците. Щом ще бъдем цял следобед с чичо ми, сигурно ще научим още много неща. Като се уверих, че няма да заспя, отидох при книгите в другата стая. Взех ученическите тетрадки на чичо с хербариите и с трепет заразлиствах страниците им. В тях имаше много познати и непознати треви и растения, с кратки бележки. „Няма да е никак лошо и аз да си направя хербарии – си помислих. – Като започнем да ги изучаваме в училище, ще ги покажа на учителя си. Едва ли друг ще се е сетил да направи такова нещо. Всичките ми съученици ще се учудят и ще ми завиждат. Пък може и Миглена, която аз тайно харесвам, да се впечатли и да потърси приятелство с мен.“ Такива мисли се въртяха в главата ми, когато зад мен се разнесе дрезгавия сънен глас на чичо Богдан:
– Я да видя кой се рови в книжата ми?
– Много ми харесват хербариите ти – отвърнах притеснено аз.
– Хубави са, нали? Но да ги пазиш, когато ги разглеждаш – те са ми богатството.
– Много ще внимавам.
– Добре. Остави ги сега, друг път ще продължиш. Сега да вървим за риба, според плана ни.
Прибрах с нежелание тетрадките там откъдето ги бях взел. Чичо приглади с длани разрошената си от съня коса, тикна в ръцете ми дълъг бамбуков прът и ме поведе навън.
– Я почакай – спря ме той преди да излезем на улицата. – Слънцето е силно, ще ни трябват шапки. Можеш ли да правиш шапки от вестник?
– Не мога.
– Лесно е, ще те науча.
Изнесе от къщи няколко вестника и започна да ми обяснява как трябва да се сгънат, за да станат на книжни шапки. Моята успях да си направя сам. Не забравихме и Димчо.
Подсвирнахме му и той веднага дотърча при нас. Видя пръта в ръцете ми и плахо попита:
– А за мене?
– Ще се намери и за тебе – отвърна чичо Богдан и ни поведе напред.
Закрачихме по тихата прашна улица. Преди да излезем от селото, спряхме пред къщата на Захари художника. Той не е постоянен жител на селото, идва тук от време на време, а когато дойде трудно можеш да го срещнеш из селото, защото или стои в ателието и рисува, или излиза из полето да прави скици и рисунки.. Появи се целият оплескан с бои, с четка в ръка.
– На къде сте се повели? – попита.
– Отиваме на язовира за риба – отвръща чичо. – Единият от моите рибари е без въдица. Можеш ли да ни дадеш твоята?
– Няма да ви я дам, защото тръгвам с вас.
Художникът прочете изписалото се разочарование по лицето на Димчо и побърза да го успокои:
– Ще дам на този юнак да лови, а аз ще рисувам по брега. Изчакайте ме за минутка, веднага идвам.
– Ето, че работата се уреди – погледна ни победоносно чичо Богдан.
Скоро излязохме в окъпаното от слънце поле. Пътят криволичеше в тревите по неравния терен и се губеше напред в далечината, към синеещите се горски масиви. Навлязохме в гората и усетихме приятна хладина. На малка полянка сред дърветата чичо спря и рече:
– Юнаци, ще се отбием до близкото кладенче да пийнем студена водица. Жадни ли сте?
Отвърнахме, че не сме, защото не искахме да губим време, искахме час по-скоро да стигнем на язовира.
– Ние пък няма да пропуснем да пийнем – рече Захари.
Отбихме от пътеката и прекосихме лъхтящата от смачканите от краката ни билки поляна. Наплискахме лицата си да се освежим. Седнахме под стар клонест бор да си починем. Чичо Богдан погледна мощната корона на дървото и каза:
– Славно дърво е борът. Може да си позволи да расте върху бедна и камениста почва, като тази тук. Издръжлив е на суша, студ и всякакви бури. С дълбоките си разклонени корени, здраво се държи в земята. Кореновата му система изсмуква и най-малкото наличие на влага. Вижте тук, момчета, стъблото е наранено и от раната тече смола. Тя предпазва нараненото място от загниване.
Пипнахме с пръсти гъстата лепкава течност и я помирисахме.
– Мирише хубаво! – казвам аз.
– Смолата се използва за добиването на боров терпентин и терпентиново масло, което художниците използват в работата си, а също така за фиксиране на акварелни и въгленови рисунки, за да не се размазват и зацапват – пояснява майсторът на четката.
– От нея се добиват още колофон, катран и други материали – продължава чичо. – Дървесината на боровете гние мъчно, понеже в нея има от тази смола, затова боровете дават ценен чамов материал за строителството. Употребява се и за мебели.
– А ние, художниците, си правим рамки за картините с този материал, защото освен че не гние е много лек и в него добре се коват пирони.
– Кората на тези дървета пък намира приложение при обработването на кожи. От дървесината се произвежда хартия, получават се и дървени въглища.
- Ехе, за колко много неща може да се използва!? – учудва се Димчо. – Не знаех, че борът е толкова ценно дърво.
– Но това съвсем не е всичко – продължава чичо Богдан. – Иглолистните гори са прекрасно място за почивка и укрепване на здравето. Затова край тях се строят почивни домове и санаториуми., защото въздухът в тези гори е много чист и здравословен, помага за лечението на белодробни, нервни и други заболявания.
– Защо се наричат иглолистни, защото листата им са остри и тънки като игли ли?
- Точно така. При белия бор листенцата са разположени по две, заедно. Устройството и формата на листата са от голямо значение за издържливостта на бора. Тънките като игли листа имат малка повърхност и са устроени така, че изпаряват малко количество вода. Листата на бора живеят три години.
– Искаш да кажеш, че и при него има листопад? – изненадвам се аз.
– Има, само че той е по-различен от този при другите дървета. Погледнете под дървото. Вижте колко много сухи листа са капнали. Всяка година последователно падат тези иглички, които са най-стари, а се развиват нови. Затова борът е вечнозелено дърво.
– А защо онези борове в насрещната гора са с такива малки корони и са изсъхнали, само върховете им се зеленеят? – пита Димчо.
– Защото борът е светлолюбив, за разлика от смърча, който вирее на по-влажни места и върху по-добра почва. Смърчът е сенколюбиво дърво. Всяка година на върха на иглолистните млади дървета израстват нови клончета, които се разполагат в прешлен. По тези прешлени от клони може да се познае възрастта на младото дръвче.
– А как да разпознаваме бора от смърча, те много си приличат?
– Може да го разпознавате по много неща. Вижте онова дръвче пред горичката. Смърчът се разклонява силно още от основата и образува пирамидална гъста корона. Той има единични четириръбести бодливи листа и увиснали шишарки. Цветът на листата му е сивозеленикав и клоните му висят, докато при елите, например, клоните вървят нагоре и листата са още по-ситни от тези на бора и смърча.
– Излиза, че не е толкова лесно да разпознаваме иглолистните дървета, трябва да научим много неща, за да се справим.
– Така е. Знания се трупат с труд и търпение.
– Стига с тези дървета. Да вървим, че нали сме тръгнали за риба – напомни художникът.
Забележката му ни вдига на крак. Напуснахме със съжаление прохладната сянка на бора и прекосихме слънчевата, осеяна с билки поляна отново. Докато крачехме по пътеката след мъжете, ние с Димчо опитвахме да разпознаем в гората край нас кое дърво е бор, кое смърч и кое ела, брояхме кое на колко години е. С това интересно занимание съвсем забравихме за риболова.
Но боровата горичка е малка, изкуствено залесена и скоро излязохме от нея. През клоните на младата дъбова гора пред нас проблесна язовирната вода и ние нетърпеливо стиснахме бамбуковите пръти на въдиците в ръцете си.






 СТРЪВТА- трети урок
  
     По време на закуската чичо Богдан попита кой е забравил през нощта включена външната лампа. Казах му, че никой не я е забравил, а че съм я включил аз и защо съм го направил. Той ме погали по главата и ми рече:
– С това не можеш им помогна много. Резултатът е нищожен и затова няма смисъл повече да го правиш.
– Така ми се искаше да помогна на растенията. Те как ни помагат, като ни отделят кислород.
– Ти вече го направи по много по-добър и ефикасен начин с окопаването и поливането. Това не е никак малко
и за тях е най-резултатното.
От улицата прозвуча пронизително изсвирване – Димчо ме викаше на игра. Изтичах бързо при него.
Докато се чудехме какво да предприемем, пред нас застана чичо Богдан. Той сякаш прочете в очите ни, че се чудим с какво да се захванем и каза:
– Защо не дойдете с мен за стръв, вместо да обирате паяжините в двора? Ако ми помогнете, ще ви взема следобед на язовира на риболов.
С приятеля ми се споглеждаме многозначително.
– Е, идвате ли?
– Ами ние нямаме въдици – тихо отвърна Димчо.
– Не го мислете, аз имам и за вас.
– Тогава да вървим – кимаме в съгласие ние.
– Вземете си по една кутийка от нещо, за да слагате вътре червеите.
– За червеи ли ще ходим? – попитах разочарован, защото се гнуся от тях.
– Да. Рибите много ги обичат.
– А къде ще ги търсим? – пита Димчо.
– Ще разкопаем почвата в градината, там ги има.
– Не съм забелязал – рекох аз.
– Защото те излизат само денем след силен дъжд. Затова се наричат дъждовни. Иначе живеят в дупките си в почвата. Понякога тези дупки достигат до осем метра дълбочина.
– Толкова много!? – възкликвам удивено.
– А са толкова малки. Как успяват? – чуди се приятелят ми.
– Ще ви разкажа, като отидем в градината.
Копаем търпеливо и търсим да открием дъждовните червеи. Но от тях няма и следа.
– Ще отидем в долния край, където под дърветата е сенчесто и по-влажно. Те обичат влажната почва – повежда ни чичо.
Не ни провървява и там. За да намали разочарованието ни, той обяснява:
– През деня червеят напуска дупката си само след силен дъжд, когато водата я напълни. Ето защо ние го виждаме на повърхността на почвата денем само в дъждовно време.
– И да има тук, как ще ги вадим щом проходите им достигат до такава дълбочина? – попитах.
– Дъждовният червей обикновено се задържа в горния слой на почвата. При суша, той запушва дупката си с буци пръст, като по този начин запазва в нея постоянна температура и влажност. През зимата, както и през големите летни засушавания, червеите отиват по-надълбоко в земята. Там те остават неподвижни, докато настъпят благоприятни условия за живот.
– А с какво се хранят? – интересува се Димчо.
– Нощем излизат на повърхността на почвата и вмъкват в дупките си окапали листа, треви, части от растения с които се хранят. Внесените в почвата растителни части се разлагат и я обогатяват с хумус. По такъв начин те я разрохкват, преобръщат и наторяват, и то на такава дълбочина, до която не може да се достигне при оране.
– Излиза, че те са много полезни – вметнах аз.
– И още как. Хайде да разкопаем сега и да открием някои от тези наши земеделски помощници.
– Чичо, ами щом са ни толкова добри помощници, не е ли по-добре да не ги вадим, а да ги оставим в градината?
– Не се притеснявайте. Понякога в един кубически метър пръст се намират от сто, до триста червея.
Успокоени от думите му започваме да копаем твърдата, спечена от сушата почва. Още при първите копки откриваме прокараните от дъждовните червеи отвори. Чичо Богдан копае по-дълбоко и извади първия червей. Приклекна над него, като ни прикани да го последваме.
– Вгледайте се в тялото. Състои се от много еднакви прешленчета. Предният му край е в по-силен допир с дразненията и е по-тъмен от задния. Гръбната му страна е по-изпъкнала и по-тъмно оцветена от коремната, която е по-сплескана и по-светла.
– А как се движи? – пита приятелят ми.
– На всяко членче се намират по четири двойки четинки, които се опират в почвата и могат да се обръщат назад и напред, затова той се движи еднакво лесно и напред и назад. Има също така клетки, които отделят слуз, улесняваща плъзгането между частиците на почвата, предпазват кожата му от наранявания и я поддържат постоянно влажна. През сбитата почва червеят се движи, като я прояжда, поема я през устата и я изхвърля през ануса, след като е преминала през целия му хранопровод. Дъждовният червей се движи чрез последователно свиване и удължаване на тялото си. Предимно в предния край на кожата се намират много светлочувствителни клетки, чрез които той може да разпознава светло от тъмно. През деня, дъждовният червей остава в почвата.
– А как си търси храна?
– Чрез добре развития си мирис. Може да различава вкуса на листата на различните растения. Освен това той усеща и най-малките разтърсвания на почвата и се скрива в нея.
Докато чичо Богдан разпалено ни разказва всичко това, ние внимателно слушаме, опитваме се да го запомним. С последните думи той замахна и разсече дъждовния червей на две. Двете половини се сгърчиха, изцапани в червенината на кръвта.
– Защо го уби? – възмутих се аз.
– Не съм го убил – засмя се чичо. – Щом частиците са по-големи, те продължават да живеят самостоятелно и възстановяват липсващите им органи.
– Удивително!
– Я стига сме умували, копайте да намерим още, че вижте слънцето къде отиде.
Оказа се, че в почвата наистина се крият много червеи. Скоро напълнихме кутийките. Чичо Богдан ги пъхна в чантата си и рече:
– До тук, добра работа свършихме. Сега да вървим да приготвим въдиците.
И той забърза с широката си крачка по градинската пътечка, а ние заситнихме с късите си крачета след него.




 


РАСТЕНИЯТА ДИШАТ - втори разказ

     На другия ден чичо Богдан ме повика да окопаем младите дръвчета в градината. Докато копаехме, той говореше:
– Най-важните условия за живота на всяко растение са светлината, въздухът, водата, минералните соли и топлината. Защо фиданката, която окопаваме в момента не расте право нагоре, а малко се е изкривила?
– Защо?
– Причината е, че е близко до короната на тази стара череша. Черешата прави сянка, отнема светлината и въздуха, необходим за растежа на младото дръвче. То се стреми да я избегне, стреми се към повече въздух и светлина, затова се е изкривило така. С участието на светлината, зелените растения извършват фотосинтеза – един от най-важните за тях процеси, чрез които изграждат органични вещества, с които се хранят.
– А въздухът защо им е необходим?
– От него приемат въглероден двуокис и кислород. При фотосинтезата чрез въглеродния двуокис изграждат органични вещества, скорбяла, белтъчини и мазнини.
– И мазнини!? – учудвам се аз.
– Да. И мазнини. Зелените растения приемат въглеродния двуокис през деня, когато са на светло, като същевременно отделят кислород. За нас въглеродният двуокис не е полезен. Ние, хората, живеем чрез кислорода.
– Значи растенията са ни помощници, като ни дават кислород?
– Нещо повече, момчето ми – ние не можем да живеем без тях. Те поемат вредните за нас вещества от въздуха, а отделят кислород, без който ние не можем да живеем.
– На тях кислородът не им ли е необходим?
– Необходим е за дишането им, но те отделят много от излишния им.
– Значи и растенията дишат, като нас?
– И още как. При дишането част от органичните вещества се разрушават и се освобождава енергия за поддържането на живота на растенията.
Изпитах известно недоверие в думите на чичо Богдан. Как може растенията да дишат? Нито ги чувах, нито виждах подобно нещо.
– Но те нямат бели дробове – рекох му.
– Нямат, защото дишат с всичките си органи. Защо, според теб, окопаваме около тях?
– За да не расте тревата и да се увива около стъблата им – отговарям бързо.
– Не само затова. Когато почвата е окопана, рохкава, в нея има по-голямо количество въздух и дишането чрез корените им е по ефективно, освен това, така те по-добре задържат водата. Като говорим за вода, тъкмо се сещам, че следващото нещо, което ще трябва да направим, е какво?
– Да ги полеем – отвръщам.
– Браво! Точно така. Да грабваме кофите тогава.
Пълним кофите с вода – тя шумно се разлива, бисерни пръски летят встрани, падат по запретнатите крачоли на чичовия панталон, мокрят ги, но той не обръща внимание и продължава да ми обяснява:
– Във водата се разтварят минералните соли и хранителните вещества. Част от нея се използва и при фотосинтезата. Растенията я поемат от почвата с кореновите власинки и я препращат нагоре по стъблата и листата. В горещината през лятото, изпарението й от листата допринася за охлаждането на растенията. Грабваме кофите и ги понасяме към младите дръвчета.
Гледам широкия гръб пред мен на чичо Богдан, набъбналите му мускули и се питам кога ли ще стана голям като него, и най-важното, дали ще мога да науча толкова много неща, колкото знае той?
Спираме до първите дръвчета. Аз нетърпеливо плисвам водата от кофата, тя се разлива на голяма, широка локва, бяга встрани от стъблото, залива върховете на обувките ми.
– Не така. Така не се прави – смъмря ме чичо, изправен пред фиданката до която е спрял. – Изливай бавно, по малко вода, за да може да попие в окопаната почва. Иначе водата изтича встрани от корените и няма никаква полза от такова поливане.
И чичо Богдан ми показва нагледно как трябва да се прави. Следващото дръвче поливам вече внимателно.
Вечерта, като си легнах изморен, мислех, че ще заспя веднага, но се излъгах. Въртях се дълго в креватчето си и се опитвах да си представя как сега, в тъмното, растенията ще живеят без да дишат. Аз трудно издържам половин минута, а те ще трябва да карат така до сутринта. „А може би ще дишат само с коренчетата си въздух от почвата!? Сигурно ще е така, как иначе ще живеят без да дишат? Я, за всеки случай, да изляза аз и да им светна външната лампа.“
И доволен, че съм им помогнал с нещо, бързо се мушвам обратно под завивката. Успокоен от тази мисъл съм заспал.

ГЛУХАРЧЕТАТА - първи разказ

     Меката слънчева светлина щедро облива свежата зеленина в ливадата. Пчелите с тихо жужене прелитат от цвят на цвят. До мене се е излегнал в тревата чичо Богдан, загледан унесено в нежният бял цветец пред лицата ни, поклащащ се на тънкото си стъбълце от лекия ветрец.
- Знаеш ли името на това растение? – пита ме той.
- Не.
- Овчарска торбичка се казва. Погледни листенцата му колко гъсто са разположени в кръг и образуват розетка. А това тук, с триъгълната форма, е плодът.  На какво ти прилича?
- Не ми напомня нищо – отвръщам.
- Прилича на торбичка, откъдето растението е получило името си. Всъщност ти откъде да знаеш, няма вече овчарчета, които да носят овчарски торбички – с някаква лека тъга в гласа говори чичо Богдан. – Вътре в торбичката има много семенца и когато плодът узрее, разпуква се и семенцата се разпръсват. Скоро след това, растението загива. Семенцата призимуват в почвата и поникват следващата пролет.
Чичо Богдан замълча, присви очи срещу слънцето и се замисли за нещо. После добави:
- Когато човек живее сред природата, може да научи много неща.
Посочи друга трева и ме попита за името й. Не познавах и нея.
- Абе, на какво ви учат в училище, като не знаеш дори кое е глухарче?
- На много други неща, но да познаваме тревите, не.
- Когато тези жълти цветове цъфтят, - продължава урока си чичо, - от всяко цветче се образува по едно плодче. Плодчетата узряват и от тях се появява пухеста главичка. Всяко от тях има малко чадърче. Духне ли вятър, плодчетата се откъсват и литват, като малки парашутчета и отлитат надалече. Прави ли ти впечатление, колко сочни са листата на глухарчето. От тях може да си направим салата, много полезна за здравето. А от цветовете може да приготвим чудесен мед.
- Шегуваш се, нали? – поглеждам го недоверчиво.
- Ни най-малко.
- Наистина ли?
- Да. Варят се, подслаждат се и става истински мед. Опиташ ли го, пръстите си ще оближеш.
- Да си направим тогава. Искам да го опитам.
- Добре. Първо ще наберем един чувал с листа за гъските. Те много ги обичат, а след това и цвят за нас.
- Да започваме – скочих аз.
Докато работехме, слънцето се люшна към хоризонта и лъчите му заляха с привечерна светлина ливадата. Откъм Балкана полъхна хладният дъх на вечерник и ние, отхвърлили работата, спряхме да отдъхнем.
- А знаеш ли, че от стъблото на глухарчето става свирка? – продължи да ме учудва с познанията си чичо.
- Не ми се вярва – отвърнах.
Той откъсна едно стъбълце и за моя изненада, в тишината легнала над ливадата, се разнесе писклив звук, като от панаирджийска свирка. Чичо откъсна още едно стъбълце и два звука подгониха тишината, после се обади и трети. Слушах тази невероятна тромба и не можех да повярвам на ушите си. От стъблата на глухарчетата наистина ставаха чудесни свирки. Опитах и аз да засвиря, но не се получи, колкото и да се стараех.
- Не е лесно, трябва доста да се упражняваш – потупа ме снизходително по рамото чичо.
Като се прибрахме си приготвихме за вечерята салата от листата на глухарчетата. Не ми се видя много вкусна, но щом била толкова полезна за здравето, ядох.
На другия ден си направихме и мед. Наистина се оказа чудесен. Когато съседчето Димчо дойде да играем, го почерпихме. Той също го хареса. Разказах му колко много неща бях научил от чичо Богдан.
После отидохме в градината двама и набрахме трева за гъските. Само че, като им я дадохме, те дори не я погледнаха. Попитахме чичо защо не я искат.
- Защото с такава не се хранят – засмя се той. – Май ще трябва да ви уча на много неща. Хайде бягайте да играете сега. Утре ще се заема с вас.
Зарадвани от думите му, изтичахме бързо на улицата.






ПРОЛЕТНА ИМПРЕСИЯ

     Усмихната е планината днес – приветства своя пръв цъфтеж. На дансинга на подмладената ливада танцува крушата облечена в зелената си нова рокля. Дърветата в съседство аплодират красивия й танц. Смълчана гледа планината и селото от ниското, прехласнато и скупчено в дланта на долината, изпраща радостните свои възгласи. В далечината сини хълмове й ръкопляскат и пращат своя благослов за новите й първи стъпки. От връх до връх се носи пролетна ефирна музика и ехото я преповтаря, разпраща я по цялата земя. Без слънце, слънчев е денят под този поглед благ но дълго чаканата пролет.

ВОЛЯТА
четиридесет и шести разговор с Ведрина

Двама работници разтоварват кашони в един склад. Изглежда, че ще да са доста тежки, защото по едно време спират да си починат. Единият вади кутия с цигари и запалва.
- Нали ги беше отказал? Пак ли пропуши? – пита го другият работник.
- Пак. Вече трети път се мъча да ги спра и все не успявам. Нямам воля за това.
Думите на пушача ме карат да се замисля за волята.
- Само чакаш някаква дума да ти се набие в съзнанието и веднага започваш да чоплиш в нея – бързо идва мисъл от Ведрина.
- А не трябва ли?
- Всички знаят, че тя е една от най-важните черти на характера. Какво толкова има да му мислиш?
- Този мъж каза, че нямал воля за това, да откаже цигарите.
- Е?!
- Запитах се дали човек ако няма воля за едно нещо, няма да има и за каквото и да било? Ти как мислиш?
- Според мене, за едни неща може да има, а за други не. Твоето мнение по този въпрос какво е?
- На мен пък ми се струва, че ако човек е безволев, то той си остава такъв за всяка една работа, ще проявява чертите на характера си с каквото и да се захване.
- Как би формулирал това понятие? – пита ме Ведрина.
- Волята е способност на човека съзнателно да управлява своите постъпки, да ги насочва към съзнателно поставени цели и да преодолява външни и вътрешни трудности и препятствия.
- Какво е отношението ти към хора, които нямат силна воля?
- Съжалявам ги. Мисля че се нуждаят от помощ. Човекът без воля е играчка в ръцете на случая.
- Раждаме ли се с нея или я придобиваме ?
- И едното е вярно, и другото. Всеки от нас сам поставя цената на своята личност – голяма или малка, зависи от нашата воля. Човекът е като градина, пълен с много богатства и възможности, но всичко в живота ни ще зависи от градинаря, който е нашата воля.
В това време пушачът хвърля угарката на земята и завъртваподметка върху нея да я изгаси. Двамата отново вземат от кашоните и ги понасят към зейналата врата на склада. Загледан в гърбовете им казвам на Ведрина:
- Мнозина може да имат желание да направят нещо, но малцина измежду тях имат воля да го сторят.
- Както се казва, който няма воля, всичко му е неволя – допълва разсъжденията ми моята събеседничка.
В това време се сещам, че трябва да отида на заплануваната тренировка във фитнес залата, а аз определено имам воля за това. Кимвам на Ведрина за довиждане и се отдалечавам бързо от мястото на нашия разговор.




 


ДА ПРЕБОРЯ СЕБЕ СИ
четиридесет и пети разговор с Ведрина.

     Днес работата ми по картината не върви. Бях понаправил някои неща сполучливо, но в стремежа си да й предам завършен вид оплесках работата. Закалях тоновете и се загуби настроението, загуби се лекотата с която светлината изграждаше всяка форма. Унищожих най-хубавите неща, постигнати в предходния сеанс. Затова оставям четките и отпускам безпомощно ръце. „ Защо не взема да се откажа, ами бера ядове с това рисуване?“ – си рекох.
През отворения прозорец на ателието нахълтва Ведрина, застава до статива и казва:
- Защото рисуването ти носи надежди.
- Надежди ли!? За какво? Нито се купуват картините ми, нито се интересува някой от тях.
- Подсъзнателно в тебе живее надеждата, че може пък да се хареса на някого и да я купи, че може пък и да те забележат.
- Как, като престанах вече дори да си показвам нещата? По-добре ми посочи по-основателна причина.
- А какво друго би могъл да правиш, като през целия си досегашен живот си правил само това?
- Не знам. Може би трябва да ида да ора земята, да сея картофи, да работя на някоя машина…
- Да не мислиш, че там е по-лесно?
- Права си, никъде не е лесно.
- Ако ставаше въпрос за някой друг художник, бих изтъкнала мотива за славата, но знам, че тебе тя не те вълнува особено. Макар, че малко слава, не би ти навредила, а по-скоро би ти помогнала.
- Пътят към славата е дълъг и не е застлан с цветя и рози, Ведрина – отвръщам. – Скъпо се плаща за славата и тя после трудно се запазва.
- Тук си прав, мимолетната слава не етрува.
Минава ми през ума една мисъл и предизвиква усмивката ми. Ведрина въпросително ме гледа.
- Имам чувството, че живея на необитаем остров. А на необитаем остров няма как да се прославиш.
– Добре де, щом нямаш материални успехи, не гониш и слава, тогава вероятно работиш за удоволствие? – казва Ведрина.
- Би трябвало да е така, но нали виждаш сама, че понякога е удоволствие, понякога е ядове и неудовлетворение.
- От какво идват трудностите?
- От много неща. Ту идеята отстъпва на формата, ту става точно обратното. Често пъти лошото качество на материалите с които рисувам създават допълнителни затруднения. Материята се съпротивлява и не се подчинява на изискванията на духа, не приема лесно желаната от него форма, не иска да облече идеята в прекрасна дреха.
Вземам шпаклата и започвам да изстъргвам последния слой боя от платното, с намерението по-късно да опитам пак. Ведрина ме наблюдава внимателно и ме атакува отново:
- Не рисуваш за пари, не рисуваш за слава, днес не е и за удоволствие. Тогава, защо?
Лесно ли е да й отговоря? След кратка пауза отвръщам:
- За да преборя в себе си съмненията в собствените сили и възможности, за да се усъвършенствам.
Приятелката ми кима с глава в знак на разбиране.
Несполучливо нанесените бои са отстранени. Оставям шпаклата и изчиствам изцапаните си ръце с терпентин. Ведрина не е свикнала с острата му миризма и побързва да изчезне през отворения прозорец. Аз събличам престилката с която работя и хуквам след нея навън да охладя неудовлетвореността си на чист въздух.






ПОД ЕЛХАТА
четиридесет и четвърти разговор с Ведрина

     Елхата която и тази година украсиха в центъра на града е великолепна. Това е секвоята пред сградата на общинския съвет. Всяка година я нагиздват богато с разноцветни лампички и гирлянди и я превръщат в най-високата и най-красивата елха в града. Присъствието й на площада създава празнично настроение и мнозина от гражданите спират да й се любуват. Разбира се, сред тях, най-многобройни са децата. Пред мен, с повдигнати към върха на елхата глави, стоят баща и момченце.
- Татко вярно ли е, че на Коледа се случват чудеса? – пита детето.
Бащата не бърза да отговори. Сваля поглед от блестящото в празничното си великолепие дърво и казва:
- Разбира се, че е вярно.
- С всекиго ли се случват чудеса? – пак пита малчуганът.
- Не, не с всекиго.
- На мене дали ще ми се случи чудо?
- Виж сега как стоят нещата – отвръща бащата. – Те се случват само на хора, които вярват в тях.
- Тогава ще се ми случат със сигурност! – усмихва се щастливо момченцето.
- Да се надяваме! – казва таткото и повежда сина си в магията на предпразничната вечер.
- А ти вярваш ли в чудеса? – скача Ведрина при мене с въпроса си от грейналата звезда на върха на елхата.
- Вярвам, но не мога да се надявам, като момченцето, че непременно ще ми се случат.
- А трябва. Колкото човек повече вярва в едно нещо, толкова по-голям е шансът то да се случи.
- Да вярата е нещо много важно в живота на човека – съгласявам се аз. – Обезвереният човек е лишен от щастие, от възможността да се наслаждава на красотата, защото е загубил способността да я забелязва.
Ведрина вижда, че проследявам с очи отдалечаването на бащата и момченцето от елхата.
- Може би си спомняш нещо от детството си?
- Не, но се зарадвах на радостта на това дете от елхата, от идващия празник, от очакването му за подаръци и за случването на Коледното чудо.
- Съжаляваш ли, че си пораснал? – продължава да ме разпитва моята приятелка.
- Няма защо да съжалявам. Имах хубаво детство. Освен това си мисля, че съм успял, въпреки годините, да съхраня детето в себе си.
- Това е чудесно. Добре е повечето хора да успяват да го сторят. Тогава светът би бил доста по-добър.
- А защо не вярващ, както каза преди малко, че не е задължително да ти се случи чудо? Нали чу бащата какво каза, на който вярва в тях, те му се случват.
- Ако се случваха всеки ден, щяха ли да бъдат чудеса? –отговарям на въпроса на събеседничката си с въпрос.
- И да са истински, не бихме ги възприели като такива при това положение.
- Точно така.
- Случвали ли са се с тебе чудеса досега?
- Случват се всеки ден – отвръщам ухилен до ушите, защото осъзнавам, че изпадам в противоречие с казаното преди миг.
- Как да те разбирам? Кое е най- голямото чудо което ти се е случвало?
- Ще ти отговоря на двата въпроса едновременно. Най-голямото чудо е, че всеки ден се събуждам жив. От живота по-голямо чудо няма.
- Като се замисля, наистина излиза, че си прав.
- Разбира се, че съм. И затова трябва да го ценим, да му се радваме и винаги да му се наслаждаваме.
Весел детски смях неудържимо избухна до мен под блестящата елха и стресната от него, Ведрина подскочи, и се озова отново в звездата на върха на елхата.
- Весели празници! – помаха ми с ръка за довиждане.
Отговорих със същото, повдигнах яката на шубата си и тръгнах под затанцувалите специално за празника снежинки от току-що завалелия коледен празничен сняг.







ИНТЕРВЮТО
четиридесет и трети разговор с Ведрина

     Пътувам с автобуса към центъра на града. Леко поклащам глава, на не заради друсането по копките на асфалтовата настилка, а по повод изслушаното интервю с една млада певица по националното радио. Това не остава незабелязано от Ведрина и тя ме пита:
- Сега пък какво има?
- Подразних се от интервюто тази сутрин.
- С какво те подразни толкова?
- Ами с някои от зададените въпроси и с получените отговори.
- И по-точно?
- Въпросите не бяха като за 16 годишно момиче.
- Например?
- Каква е твоята формула на успеха?
- Че какво му е на въпроса?
- Нищо не му е, ама си мисля доколко на едно младо момиче, едва тръгнало по пътя на изкуството, може да се говори за успех. За да се прецени нещо като успешно, то трябва да се докаже във времето. А такова време за тази певица още не е имало. Иначе всичко е шум и суета човешка. Не мислиш ли,че съм прав?
- Прав си, как да не си? – съгласява се Ведрина.
На поредната спирка в автобуса се качват още хора.
- Може ли да седна до Вас? – пита възрастна дама.
- Заповядайте! – отвръщам аз, защото от опит знам, че присъствието й няма да попречи на диалога с моята мнима събеседничка.
- И как отговори певицата? – пита нетърпеливо Ведрина.
- Че трябвало да се работи много здраво. Не си позволявала никога да се отпуска, да работи все повече и да гледа да стигне по-нагоре.
- Ами, че това е валидно за всяка една работа, с която човек се захване.
- Така е, но не ти ли се струва малко тъжно, когато един млад човек говори, че трябва да работи все повече и повече?
- А според тебе за какво трябва де говори?
- За любов, за радост от живота и за удоволствието си от работата, за хобитата си в свободното време и приятелите. Ако е концентриран в работата си и в трудностите й, то този човек според мене е предварително остарял.
- Но нали е хубаво да се изкачваш нагоре, към върха.
- Връх в изкуството няма, Ведрина. То е като изкачване в планината, когато се изкачиш на заветния връх, виждаш, че пред тебе изниква друг, още по висок и още по-трудно достъпен.
- Но в крайна сметка, всяка планина все някъде свършва с най-високия си връх.
- Да, права си. Но за това ми беше и думата. Трябва търпение, любов към планината, време, спускане и изкачване по стръмните пътеки на хребетите към върха на планината, за да се озовеш там. А после от височината виждаш, че някъде в далечината се извисява друга планина, още по-висока. Често казваме, че трябва да се работи много, но без да имаме в предвид, че преди всичко трябва да се съзерцава и да се мисли много, за да дойде оригиналната идея. Когато имаме оригинално хрумване, другото върви лесно и бързо. Защото многото работа, без продължително обмисляне, без оценка на ситуацията, без вложени чувства в нея е гола вода, до нищо значително няма да доведе, а само до умора, отегчение и посредствени резултати.
Добре, така е. А какво още каза момичето?
- Каза, че един артист никога не бива да си позволява да разочарова своите фенове. Може ли да се мисли, че на тези години, изпяла две, три свои песни, тя представлява вече един завършен артист?
- Разбира се, че не може – отвръща Ведрина.
- И аз така мисля. Момичето каза и друго много тъжно нещо.
- Какво?
- Че музиката е всичко за него.
- Това толкова лошо ли е?
- Когато си на 16 години и животът с цялото си богатство и многообразие е пред теб, а за тебе музиката е всичко, нещо ми подсказва, че нещата не са наред. Човек трябва да е отворен за света, да се вглежда в много и различни неща, да се впуска в тях, да трупа знания и опит.
- Тогава това ще му помогне и в музиката – прозорливо допълва мисълта ми моята приятелка.
- Както винаги, четеш мислите ми и изпреварваш думите ми – казвам усмихнат аз. – Така опознаваме света и себе си и чрез различни неща, по различен начин изразяваме себе си.
- Което пък от своя страна дава възможност на другите по-добре и по-дълбоко да вникнат в същността ни, да се приобщят към нашия богат, сложен и разнолик свят – добавя Ведрина.
- Чудесно се допълваме в разсъжденията си – казвам аз.
В това време осъзнавам, че вече сме на централната спирка и за да не я подмина, скачам бързо от мястото си, като оставям вратичката в разговора ни отворена за неговото бъдещо продължение.




 



ЗА МИНАЛОТО И МАЛКО ЗА БЪДЕЩЕТО
четиридесет и втори разговор с Ведрина

     Две млади жени разговарят. Едната се оплаква на другата:
- Просто не знам вече какво да правя. Толкова време мина откакто се разделихме, а аз така и не мога да го забравя.
- Когато обичаш силно, така става – отвръща другата.
- Толкова ми липсва. Не мога да си намеря място от мъка.
- Знам, не е лесно.
- Изпадала ли си в моето положение?
- Изпитвала съм го. Седем години страдах. Ходех ни жива, ни умряла. Особено тежко беше първите години. Животът сякаш загуби всякакъв смисъл – загубих интерес към всичко. Едва не ме изгониха от работа.
- И как излезе от това положение? – пита потърпевшата.
- Опитах с друга връзка, нали казват, че клин клина избива. Но не се получи, не можеш по поръчка и по желание да се влюбиш. После опитах да намеря утеха при врачки и гледачки, накрая прибягнах до лекарства, но не те съветвам – не ми помогнаха и те.
- Ами как се справи тогава?
- Времето лекува всичко, но понякога трябва да мине много време и да проявим голямо търпение. Но трябва да ти кажа, че раната заздравява, но оставя дълбок белег.
В това време до двете жени спира автомобил и те се качват бързо в него. А аз оставам замислен над думите им.
- Понякога раницата на миналото е тежка и трудно я носим – усещам присъствието на Ведрина, като мисъл в мислите си.
- Да, но трябва да направим всичко възможно, за да се отърсим от бремето на нежеланото си минало – отвръщам.
- Негативни взаимоотношения и стари грешки могат не само да тровят настоящето, но да ти провалят и бъдещето.
- Права си, Ведрина, но нали чу разговора на жените. Не е достатъчно само да го пожелаеш – иска време и усилия.
- Колкото и да е драгоценно нещото, което не си успял да го задържиш, обърни му гръб, за да не те наранява. Често пъти сами го предизвикваме да навлиза отново и отново в живота ни. Тогава борбата става продължителна и много мъчителна.
- Право казваш – съгласявам се аз. – Ако позволяваш но някого или на нещо да наднича в дните ти и да се натрапва, това ще означава, че продължаваш да даваш част от живота си на нещо, което вече не съществува.
- И може да стане така, че щастието да мине покрай тебе, а ти загледан назад, така и да не го забележиш.
- Белезите, които остават в душата от проваленото ни минало са знак за това, къде сме били, какво сме преживели, какво сме надживели, а не за това накъде отиваме – заключавам аз.
- От миналите поражения, обаче, можем да извлечем все пак и някаква полза, защото те могат да ни предпазят от повторение на стари грешки.
- И не бива да забравяме че в него има и много хубави неща – тях трябва грижливо да пазим, защото те могат да бъдат опора в бъдните ни дни. Без минало сме никои, нали?
- Така е. Трябва да трием само отрицателните страни на миналото си, защото без минало няма и бъдеще.
- Правилно. Иначе мостът на настоящето няма да има какво да свързва – казвам важно аз.
- Винаги сме с единия крак в миналото, а с другия в бъдещето, а истински всъщност сме само в мига на настоящето – заключава философски Ведрина.
И припомнил си нещо важно от миналото, докато мисля за бъдещето, някак си се отдалечавам и оставям Ведрина далече от мене, застанала на прага между двете времеви измерения.






ЗА ХАРАКТЕРА И МЪДРОСТТА
четиридесет и първи разговор с Ведрина

     Весело слънчево утро. Подбудени от свежестта му, лицата на хората са ведри и усмихнати, излъчват оптимизъм, изпълнени с надежда за успех в новия ден. На автобусната спирка тази сутрин чакащите са по-малко от обикновено. Сред нетърпеливите пътници забелязвам една майка да изпраща детето си. То изглежда малко смутено от нещо предстоящо. Дочувам думите на майката:
- Не се притеснявай, всичко ще мине успешно. Изпълнявай напътствията на учителя си. Той знае какво и как трябва да се направи, има богат опит и е много мъдър човек.
- Добре, мамо – отвръща детето.
В това време автобусът пристига, всички се качват в него и той отминава с ръмжене по стръмнината. Почувствах се самотен и изоставен на спирката. Аз няма сега накъде да заминавам. И може би затова се замислих над думите на майката.
- Отвори ти се повод за размисъл, нали? – сякаш от дима на автобусния ауспух дойде въпросът на Ведрина към мен?
- Така става, когато всички заминават, а ти оставаш.
- Питаш се какво са мъдростта и опитът?
- След чутото, няма как да не се запитам.
- И как си отговаряш?
- Отговарям си, че изграждането на характера и постигането на мъдростта са постоянно в незавършен процес. Изисква се време.
- Тогава излиза, че не може да си поставяме за цел постигането им?
- Мисля, че не можем. Те не са с ограничени параметри.
- Но можем да кажем, че човек винаги има определен характер – заключава Ведрина.
- Има, да.
- Защо тогава чувам често за някого да казват, че е безхарактерен?
- Няма човек без характер. Въпросът доколко той е добър или лош. Сигурно си чувала да казват още, че на някого характерът му е лош, нали?
- Чувала съм, да. И какво представлява характерът, всъщност?
- Трудно е да ти отговоря. Не съм специалист в тази област.
- Но все имаш някакво мнение по въпроса? – настоява Ведрина.
- Разбира се, че имам.
- Искам да го чуя.
- Според мен, характерът представлява взаимодействието, приспособимостта и реакцията на вътрешния ни свят, на егото, към външния. Но мене повече ме занимава въпросът за мъдростта.
- Тогава изкажи виждането си за нея – не ме оставя на мира Ведрина, сякаш аз бих могъл да дам точни определения на тези толкова сложни понятия.
- Мъдростта е едно от достойнствата на човешката личност, подобно на героизма. Мъдростта се явява съчетание на жизнения опит и интуицията.
- А знанието за това, кое е добро и правилно, спада ли към характеристиката на мъдростта? – пита събеседничката ми.
- Естествено. Има разпространено мнение, че в основата на мъдростта лежат определени качества на характера, между които съчувствието, състраданието, себепознанието, емоционалната стабилност и определено ниво на социализация.
- Навлязохме в доста сложна материя.
Докато събеседваме се събират нови пътници за следващия автобус. Те изобщо не пречат на разговора ми с моята приятелка и тя пак ме пита:
- Как се постига мъдростта?
- Не може да се каже кога е постигната и как точно да я постигнем. Тя се натрупва в знанията ни и в житейския ни опит. Мъдрите достигат до нея по различен начин, всеки по свой път. Характерът и мъдростта се формират с времето. Достигаме до тях чрез загуби, уроци, триумфи и падения, след поредици от съмнения, колебания и преминаване през много неизвестности.
- И аз си мисля, че няма точно определен път към нея. Иначе, всеки щеше да върви по пътя на успеха, нали?
- Съвършено права си, Ведрина. Семената на успехите са посети в миналите ни провали.
Пристигна и следващия автобус, и побрал този път многото чакащи, той шумно се отправя по своя маршрут. Не съм забелязал кога и Ведрина се е качила в него. Отново се виждам сам на спирката и за да не дочакам и идването на трети, тръгвам към близката закусвалня, следвайки повелята на мъдростта, че балансираната закуската е полезно и добро начало за започването на новия ден.

ТОВАРЪТ
четиридесети разговор с Ведрина

      Дядо Христофор е вече доста възрастен. Знам, че го измъчват не една и две болести. Много е видял и чул, много е препатила побелялата му глава, но той не се предава. Чудя се откъде намира сили в изнемощялото си тяло да се бори с несгодите. Ето го и сега, станал рано, напазарувал, подпирайки се на неизменния си бастун, вече се прибира в къщи.
- Жилав старец, нали? – проследява погледа ми Ведрина.
- Да. Той може да бъде пример за мнозина. Толкова болести го измъчват, но не пада духом.
- Така трябва да се справя всеки с проблемите си – съгласява се приятелката ми.
- Трябва, но не е така.
- Какво имаш пред вид?
- Познавам неколцина в махалата, които са в доста по-завидно положение от него, но са се предали.
- И аз познавам такива, които само се оплакват и мърморят, а не правят нищо, за да облекчат състоянието си.
- Да не ги корим, Ведрина. Понякога товарът е непосилен и краката не могат да издържат, подгъват се.
- Наистина, понякога е трудно, при лошо стеклите се обстоятелства да си повярваш, че е възможно да промениш нещата, но все пак трябва да се опита, с повече вяра в собствените сили.
- Познавам хора, които не губят кураж и тогава, когато всички казват, че е невъзможно нещата да се променят към добро, да си казват: „Няма да се дам. Ще успея.“ Такъв човек е именно дядо Христофор.
След малка пауза, Ведрина казва:
- Животът често поставя на плещите ни такъв товар, който трябва с усилие и търпение да носим на плещите си, който е даден само за нас и няма как някой да поеме час от него и да ни облекчи.
Над близките дървета в насрещната градинка се носят, подтиквани от вятъра, малки ефирни облаци. Те сякаш носят на крехките си рамене, цялото това огромно многопластово небе, търпеливо и без ропот. Загледан в бавния им полет, казвам:
- Мисля си Ведрина, че не товарът събаря човека, а по-скоро начинът по който го носи.
- Няма как да не се съглася с тебе – усмихва се събеседничката ми. – Мисля, че тези ти думи са достоен финал за този наш разговор. До скоро.
Останал сам, загледан в приведената фигура на отдалечаващия се старец, взел пример от него, се опитвам да се изправя леко и да понеса своя товар без ропот и с надежда по пътя на новия си ден, с онова търпение и упоритост, с която онези малки, крехки облачета носят над мен огромния тежък син казан на небето.




 


НЕГАТИВИЗМЪТ
тридесет и девети разговор с Ведрина

      Пред мене вървят две жени и разпалено си говорят:
- Ама ти общуваш ли с тази черногледка? – пита едната.
- Няма как, всеки ден се срещаме в работата.
- А-а, аз я отбягвам. Не, че е лош човек, но … Изпълнена е цялата с негативизъм. Все е начумерена, недоволна, не съм я виждала усмихната.
- Обаче от работата си разбира – вметва другата жена. – Всички й захвалят.
- Виж какво, не мога да преценя, като специалист може и да е добра, но излъчва отрицателна енергия и общуването с нея ме натоварва.
- Мене не ме притеснява, макар, че не бих казала, че ми е особено приятно да събеседваме. Контактите ни са почти изцяло служебни.
- Усетя ли проява на песимизъм в дадена персона, бягам далече.
Мислех да ги задмина, но без да искам, се заслушах в думите им и разговорът ме заинтригува.
- Е, да не мислиш да се намесиш в него? – веднага ме спохожда с упрек Ведрина.
- Изкушавам се, но ще се въздържа.
- И какво толкова те изкушава?
- Ами тази, която твърди, че бяга от негативизма, самата тя го излъчва.
- Познаваш ли я?
- Слава богу, не.
- А защо тогава само от няколко случайно дочути думи си правиш такива заключения? – напада ме открито Ведрина.
- Хайде сега – женска солидарност. Сами по себе си думите говорят, но още повече говори и това, как са казани, с какви намерения, с каква интонация, по какъв повод. Говори и цялостното поведение на жената, стойката, та ако щеш и дрехите.
- Е, вярно, ти като художник си и психолог, четец на човешката душа.
- Опитвам се да бъда такъв.
- Всички тези доводи наистина са основателни, ако са правилно изтълкувани – съгласява се моята опонентка.
- Има нещо, което определено ме кара да мисля, че нещата относно тази жена стоят точно така.
- И какво е то?
- Самото обсъждане на друг човек, опитът да го покажеш в отрицателна светлина, когато той отсъства в момента и не може да се защити е проява на негативизъм и на лошо възпитание. Не си ли съгласна с мен по този въпрос?
- Не мога да не се съглася – отвръща Ведрина.
Увлечен в диалога с моята приятелка, губя нишката в разговора на двете непознати жени. Те влизат в близкия магазин, а аз продължавам по пътя си, замислена над чутото и споделеното с Ведрина.
- Като, че искаш да ми кажеш още нещо?
- Да. Има какво още да ти кажа. Нали чу, жената спомена, че натъкне ли се на хора с негативно мислене и излъчване, бягала далече.
- Ами всички мислят, че това е най-доброто, което можеш да направиш в такъв момент – отвръща събеседничката ми.
- И ти ли мислиш така?
- Да. И аз не правя изключение.
Замълчаваме. Край мене минувачите се озадачават от разсеяния ми вид, от това, че давам вид, че говоря сам на себе си. А не знаят, дори не могат да допуснат с колко интелигентна и остроумна събеседничка разговарям по толкова важни въпроси аз сега. Тук, на улицата, в движение, сред шума на преминаващите хора и автомобили.
- А ти какво мислиш по въпроса? – пита Ведрина с нескрито любопитство, защото добре знае, че ако мисля точно като всички останали, това ще значи, че изобщо не мисля.
- Бих казал, че бягството не решава проблема. Отлага го във времето и го задълбочава. Не трябва да се бяга в такъв случай, а трябва да се направи така, че нещата да се променят в правилната посока.
- А именно?
- Да се помогне на човека, без да влагаме дидактизъм и назидателност. Леко, ако е възможно, по заобиколен начин, да му внушим противоположното мнение, да му вдъхнем вяра и оптимизъм, надежда, да го подтикнем към промяна, към това, да погледне нещата от друг ъгъл, не от сенчестата им страна, а от към слънчевата и тогава те ще изглеждат различно. Това е нужно да положим усилие да направим, а не да бягаме. Да го направим деликатно, без груба намеса. Да внушим на човека срещу нас, че не ние му влияем и искаме да го променяме, а в резултат на общуването ни, той сам е стигнал до необходимостта от това.
- Да се направи това е истинско изкуство! – възкликва Ведрина.
- Така е. И като в изкуството за тази цел е нужно време, старание, знание, опит, желание, талант, любов към ближния и какво ли още не. Ако беше лесно, всички щяха да го правят – заключавам аз.
- Знаеш ли, след този ни разговор и да е имало някакъв негативизъм стаен дълбоко в мен, то вярвам, че вече се е изпарил – казва приятелката ми. И си тръгва доволна от събеседването ни.
И аз нямам основание да бъда недоволен. Още повече, че съвсем приближавам до дома си, където ме чака затоплената от жена ми стая с току-що приготвената топла вечеря.

ЩАСТИЕТО
тридесет и осми разговор с Ведрина
     Понякога спя дълбоко, понякога се будя и от най-малкия шум. Тази сутрин се събудих от шумното преминаване на някакъв автомобил по улицата. Беше още много рано, но повече така и не успях да заспя. Като разбрах, че усилията ми са напразни, станах. Излязох на терасата и започнах да си приготвям закуската. Долу, съседът се прибираше с колата си. Беше ходил да изпрати сина си. Синът му заминава в Италия да работи.
- Мисля, че е прав, като отива на гурбет. Тук няма работа, няма нормален живот – внушава ми мислите си Ведрина, излязла сякаш от парата на ароматния ми билков чай.
- Така е, няма. Но не може всички да избягаме в чужбина.
- Всеки е прав да си търси прехраната където и както сметне за добре.
- Разбира се, когато се касае за прехраната, нещата стоят така. Но той има всичко. Погледни му къщата, автомобила, баща му получи добро наследство, всички са здрави в семейството. Не е тръгнал заради прехраната.
- Търси си щастието момчето – оправдава го Ведрина.
- Ако в родината си, в дома си, сред близките и приятелите си, ако в красивата природа на родния Балкан не го намериш, дълбоко се съмнявам, че въобще ще го намериш някъде.
- А според тебе, защо заминава? – пита Ведрина.
- Може би защото съседите му заминаха. Да не остане назад. Пък и лакомията е нещо много досадно, заболееш ли веднъж от нея, няма отърване.
- Дали човек не я получава по наследство или после я придобива в общуването със себеподобните?
- На този въпрос е трудно да се отговори, Ведрина. При всекиго е различно. Може би причината е едното и другото, вероятно има и трето, и четвърто. Ако съдя по баща му, при него не е по наследство.
- А може пък и да има нужда от промяна, може да е авантюрист, търсач на нови предизвикателства.
- Да, толкова различни са нещата, които правят хората щастливи. Щастието не може да бъде постигнато завинаги. Идва и си отива, като хубавото време. Обречени сме да го губим и намираме, вечно да го търсим.
- Съгласна съм с тебе. Ти къде търсиш своето, когато го загубиш?
- Къде ли и в какво ли не. Но съм достигнал в личния си опит до извода, че трябва да го търсим в себе си, то не е във външните неща.
- Но и те не са без значение. Могат да го провокират, нали?
- Точно така, те могат само да спомогнат, да му дадат тласък.
- Не винаги е лесно да намериш щастието в себе си, нали?
- Вярно е, но е невъзможно да го намерим другаде . То е заключено вътре в нас и там трябва да го търсим. Хайде сега, приятелко, да оставим щастието да поспи в оазиса на духа и да помислим за тялото, че чаят и закуската ми започват да изстиват.
Забелязвам, че от чашата ми не излиза вече ароматна пара и разбирам, че Ведрина я няма вече. Топлата напитка на приятна вълна се разлива по цялото ми тяло и ме кара да си кажа, че понякога много дребни и на пръв поглед незначителни неща, могат да прокарат пътека за щастието към нас.






НАТРУПВАНЕТО
тридесет и седми разговор с Ведрина

      Реших в края на лятото да прекарам няколко дни на село в бащината къща. Обедното слънце блести ослепително, горещо е и аз работя върху една от книгите си в сянката на стария орех. Оставаше ми още малко работа по книгата, мислех да я завърша. Но ето че по улицата се зададе един от съседите, с тежка раница на гърба.
- Здравей, комшо – викна ми той, като ме видя.
Отвърнах сдържано на поздрава му, за да не се разконцентрирам. Той явно обаче искаше да се поразговори, спря се и като избърса стичащата се пот по челото му, попита:
- Трудим ли се?
Не че го интересуваше, а колкото да подхване приказката.
- Трудим се – отвърнах и усетих, че ще трябва да довърша работата си по-после.
- Твоята поне е под сянката, няма да се потиш, като мене – намекна съседът, че то това моето изобщо не може да се нарече работа, за разлика от неговото.
- Кажи му, че на тебе ти се потят мислите и чувствата – побутна ме интуитивно Ведрина.
За да не изпадаме в полемика със съседа, направих се на разсеян и предпочетох да сменя темата:
- Моята е лесна, а ми ти къде си ходил в тази горещина?
- За круши – ухили се той и побутна пълната си раница.
- Че нали вчера набра? – учудих се аз. – Какво ще правиш с толкова плодове?
- Родили се, няма да ги оставя, я. Като ги има, ще намерим какво да ги правим. Ще ги ядем, ще направим компоти, сладко ще сварим.
- Нали вчера направихте!?
- Пак ще направим, да има. Както се казва, от имане глава не боли. Пък мога и на прасето да ги дам.
Като не отговорих нищо, той рече:
- Е, аз да вървя, че работа ме чака. Твоята е лесна, тебе не те мисля аз.
- Така е – отвърнах аз и се наведох да събера разпилените листи с разказите.
Не му връзвам кусури на човека, той гледа на света от своята камбанария, но ме хвана яд, че ме отклони от работата ми. Повече нямаше да мога да свърша нищо.
- Не се сети поне да ти даде две, три круши – промърмори Ведрина.
- Не искам да подяждам прасето – отвърнах. – Питам се защо ли някои хора стават пленници на лакомията си? Този човек не знае мярка в трупането. Мерилото за човешкия живот не е в това какво си натрупал, а какво си раздал. Не е ли така?
- Но нали, за да има какво да раздадеш, трябва да си натрупал. Може би въпросът е не защо трупаме, а какво натрупваме в себе си?
- Съвършено права си, както обикновено – отвръщам. – После, човек получава в по-голямата си част това, което е вложил.
- Много добре го каза – съгласява се събеседничката ми. – Вещественото раздаване е много важно, но не само то е от значение. Често пъти благотворителността може да бъде под формата на усмивка, на добра дума, на подадена в труден момент ръка.
- Така е. Ако искаме да получаваме, трябва да даваме, за да сме доволни и щастливи, трябва да помагаме на другите да бъдат такива.
- Право казваш – щастливите ще ти помогнат и ти да си щастлив, а нещастните ще те накарат да се почувстваш нещастен – допълва думите ми моята приятелка.
Поглеждам към слънцето. Вдигнало се е в зенита и сенките са станали възможно най-къси, което подсказва, че е дошло време за обяд.

Нагоре

СТРАХЪТ
тридесет и шести разговор с Ведрина

Край мен минава един възрастен съсед с найлонова чантичка с покупки. Върви си той бавно и спокойно, лицето му е приветливо, с разцъфнала на него всеопрощаваща усмивка. Свирука си мелодия, за мене непозната, останала навярно в него от далечната му младост. Мисля си колко е хубаво да можеш в трудното време в което живеем, на тази възраст да запазваш жизнеността си и благоразположението си към света. Но изведнъж от ъгъла излезе едно голямо бездомно куче, спусна се към него и яростно се разлая. Човекът се изненада, стресна се и в уплахата си изпусна торбичката си. Разпиляха се покупките, той отстъпи назад. Скочих да му помогна, прогоних кучето с една сопа и събрах разпилените провизии в торбичката. Той ми благодари с променено лице, изкривено и пребледняло от страха. Когато се отдалечи, аз се замислих за това, че страхът е чест гост в живота ни и непрекъснато се налага да го преодоляваме. Ведрина, сякаш беше чакала повод за появата си и веднага ме попита:
- Чак и аз се уплаших от това свирепо огромно куче.
- Всички си имаме своите страхове – отвръщам.
- Какво според тебе е страхът?
- Инстинктивна реакция при опасност.
- Защитна функция на организма, нали?
- Правилно, така е. Базира се предимно на предишния ни опит.
- Защо предимно?
- Защото може да възникне и без да сме попадали в ситуация която го предизвиква, а са плод на нашата фантазия.
- Да фантазиите ни понякога много ни тревожат – казва Ведрина.
- Само че за разлика от тревожността, в която има някаква неопределеност, страхът е предметно обвързан, предизвикан от нещо конкретно.
- Имам една приятелка, която много лесно изпада в паника. Какво е паниката?
- Внезапен страх, който надделява над трезвата мисъл. Става особено опасен при групово проявление. Паническите реакции на хора в кризисна ситуация при природни бедствия могат да доведат до тежки последствия.
- Видях как кучето побягна, като видя пръчката в ръцете ти. И животните се страхуват.
- Да. И те като нас изпадат и в паника в особено опасните ситуации. При нас, хората, важното е да не допускаме да превърнем страха си във фобия.
- Какво е пък фобията?
- Безпричинен страх, превърнат в натрапчиво състояние, причиняващ вече психично отклонение.
Замълчаваме. Кучето пак се появява отнякъде, но като вижда сопата в ръката ми, подвластно на страха си, отдалече ни заобикаля.
- Лошо нещо са страховете ни – въздъхва Ведрина.
- Не чак толкова – казвам аз.
- Нали ни носят отрицателни емоции, защо мислиш, че не са чак толкова лошо нещо?
- Защото понякога ни възпират от безумства. Принуждават ни да спазваме правила на поведението си и реда. Поддържат инстинкта ни за самосъхранение буден.
- Като се замисля, ще излезе, че имаш право.
- Разбира се, че имам. Освен това, когато животът не срещне с нещо, което ни кара да се страхуваме, той ни дава шанс да го преодолеем. А преодолеем ли го, значи ставаме по-силни, по-смели и се усъвършенстваме, за да продължим напред.
Съседът вече си е в тях, кучето избяга от улицата и аз захвърлям пръчката. Ведрина, олекнала без страховете си си тръгва усмихната. Време е и за мене, без страхове, да вляза в новия си ден.






СТРАСТТА
тридесет и четвърти разговор с Ведрина


       Розовобузо и свежо, утрото с любопитство наднича в прозореца ми. Зарадван от него, пускам радиото и правя сутрешните си гимнастически упражнения за раздвижване. Зазвучава една от любимите ми песни, която от няколко дни разучавам да я пея. Гласът ми, още не събуден, е малко тих и дрезгав. Но като се разпях, зазвуча уверено и вярно. Сякаш някой тихичко започна да приглася.
- Не знаех, че и ти обичаш да пееш – усещам присъствието на Ведрина.
- Много неща не знаеш още за мене – отвръщам.
- Значи, ще има с какво да ме изненадваш и в бъдеще?
- И още как. Пеенето напоследък е голямата ми страст.
- Да не си намислил да ставаш певец? – иронизира ме гостенката ми.
- Знае ли човек докъде може да го отведе страстта?
- Не е ли вече късно за това.
- Никога не е късно. Ако днес е късно, утре ще бъде още по-късно – отвръщам ухилен до ушите аз.
- Много голямо значение придаваш но страстите тази сутрин.
- Не само тази сутрин. Винаги съм им придавал.
- Защо?
- Защото човек без страсти е мъртъв човек.
- Не преувеличаваш ли значението им?
Разбирам, че Ведрина няма да ме остави да си довърша гимнастическия комплекс, спирам радиото и се впускам всеотдайно в разговора ни.
- Та нали страстите го пришпорват, преследването им и удовлетворяването им го правят деен, динамичен и целеустремен, изграждат търпение и упоритост в характера.
- А знаеш ли колко души са погубили страстите?
- Много. В тях трябва да се влага и разум. Рискът трябва да е добре премерен, за да не се наредим в редицата на погубените. Те са като един буен жребец, когото трябва с търпение и сила, но и с любов да го обяздим.
- Конят често хвърля ездача си.
- Добре де. Заради това, че някой е изгорял в огъня, не бива да отричаме голямата полза от него. Като загиват хора от автомобилни катастрофи, трябва ли да се откажем от автомобилите?
- Не трябва, прав си – съгласява се Ведрина. – Да разбирам ли, че ти препоръчваш на хората да се отдават на страстите си.
- Да, но на тези, с които виждаме че се усъвършенстваме, които ни водят напред. Всеки трябва да намери своята страст. Страст може да бъде пиенето, пушенето, хазарта, но също така и изкуството, науката, спорта.
- Значи стигаме до извода, че има добри, има и лоши страсти.
- Лоши стават, когато се прехвърли границата на разумното. Оставим ли ги те да ни командват, става лошо. Ако се слее човек със страстта, която го изгражда като личност, велики неща ще се случат с него, Ведрина.
- Понякога те стават причина човек да загуби ценно време от живота си, не си ли съгласен? - не се предава събеседничката ми.
- Мисля, че никога нещо, в което влагаш страст, не е губене на време, независимо какво се получава. Между другото, това важи и за любовта, но това е вече друга тема – отвръщам.
- Можем да поспорим още, но този разговор започва да ме изморява. Не е ли по-добре да се подчиним на страстта ти и да попеем.
- С удоволствие – казвам аз и пускам песента по касетофона.
Запяваме тихо в прохождащия ден. Сега слънцето се е вдигнало над покрива на съседната къща и заслушано в песента, с любопитство наднича да види кои са тези вдъхновени певци, които влагат толкова страст и любов в песента си.





ПО НЕУТЪПКАНАТА ПЪТЕКА
тридесет и трети разговор с Ведрина
 
Облегнат на перилата на терасата наблюдавам как животът тече. Усещам как се влива и изтича от мен. Животът, наказание или награда? И както често се случва напоследък, запитам ли се за нещо важно, веднага усещам присъствието на Ведрина до себе си.
- Ти да не мислиш, че можеш да дадеш отговор на този въпрос? Мнозина и преди теб са се питали това – припомня ми тя.
- Да. И навярно мнозина и след мен ще си го задават.
- Тогава не го мисли.
- Все пак, щом е дошъл, трябва по някакъв начин да си отговоря – казвам й.
- Тогава ми кажи, какъв е смисълът на живота?
- Едва ли може да се формулира точно.
- Не бягай от отговор.
- Един от аспектите се заключава в това, че може би идваме на земята, за да открием живота за себе си. Един експеримент на същността му за постигане на щастие и успех, по един от многото възможни начини.
- Тоест, животът на всеки един човек е една възможност, една неутъпкана пътека, която да ни доведе до целта. Така ли да те разбирам?
- Много добре си ме разбрала.
- Но как да се освободим от влиянието на другите, когато вървим по избрания си или предначертания за нас път?
- Като не се опитваме да съдим за себе си, през погледа на другите за нас.
Под терасата вървят баща и момче. Чувам бащата да казва на сина си:
- Ти си голям глупак. Защо се оставяш да те водят другите за носа?
Тези му думи дават основание на Ведрина да ме попита:
- Все пак не може да не се интересуваме и не може да ни бъде безразлично какво мислят другите за нас, нали?
- Да, така е. Другите могат да ни отворят очите за много неща, могат да ни спестят много грешки. Точно това се опитва да направи този баща, като говори на така на сина си. Но те също така могат да ни хвърлят в заблуждения, да ни отклонят от пътя.
- Тогава!?
- Тогава е добре да помним, че не трябва да се притесняваме толкова много за това, какво мислят другите за нас. Преди всичко по-важното е какво мислим ние за самите себе си, как се чувстваме в света и в своя вътрешен свят.
Замълчаваме загледани в играещите деца на детската площадка. Под терасата се появява мой приятел на когото съм обещал да помогна в една важна за него работа.
- Иване, трябва да тръгваме, за да не закъснеем – виква ми той.
Мълчаливо му кимвам и казвам на Ведрина:
- Ето, виждаш ли? Той се опитва да ми каже какво трябва. А според мене, трябва да довършим диалога си.
- Върви, няма да те задържам. Този разговор може да бъде безкраен.
- Така е. Но не винаги е възможно да се върнем към него, защото той възниква само при определени обстоятелства и нагласи.
Кимвам и за довиждане, грабвам дрехата си и и хуквам навън, където приятелят ми ме чака.





МНОГООБРАЗИЕТО
тридесет и втори разговор с Ведрина

     Седя на пейката на любимото си място в градския парк и наблюдавам дърветата насреща. Толкова различни са те – едни са високи, други ниски и с разперени корони, с различна структура на клоните, стволовете им коренно се различават по кора и цвят, листата им също не си приличат, гъстотата на клоните и листата е различна. По различен начин ги е обагрила и есента.
- Наслаждаваш се на есенните краски, нали? – усещам мисълта на Ведрина като побутване.
- По-скоро на многообразието в природата – отвръщам. – Толкова дървета, а едно с едно не си приличат. Така е и при хората. Уж имаме еднакви неща, но сме толкова различни и като външност, и като душевност.
- Но и по много неща си приличаме – казва Ведрина.
- Така е, но всеки от нас е неповторим. Носи нещо уникално в себе си.
- Това мислиш ли, че е достатъчно за да изпита удовлетворение от живота си? – пита моята събеседничка.
- Не. На човек нищо никога не му е достатъчно. Иначе би загубил интерес към живота.
- Достатъчно ли уважаваме своята индивидуалност?
- Всеки в различна степен осъзнава, че тя е предпоставка за щастие и успехи. Мисля, че човек трябва да се гордее със себе си не заради това, което е придобил и с това което прави, а с това, което е.
Слънцето се скрива зад облак и пожарите в короните на есенните дървета угасват. Пейзажът се променя, както и настроението което ни внушава. Ведрина следи погледа ми отгатва за какво си мисля. Затова тя казва:
- Кажи ми, трябва ли според тебе човек всеки ден да се променя, както се мени природата, която наблюдаваш.
- Ако може да е към по-добро, да. Но не е задължително.
- Защо?
- Защото сме невероятни и такива каквито сме си.
- Всичко това не е ли твърде отвлечено, за да мислим за него?
- Може би да, може би не – отвръщам доста уклончиво на ясния й въпрос аз.
А слънцето, междувременно, е излязло иззад облака и пейзажът добива предишния си вид. Това дава повод на събеседничката ми да се оттегли и да ме остави спокойно и блажено да съзерцавам бликащата наоколо красота.

ПАМЕТНИЦИТЕ
тридесет и първи разговор с Ведрина

Разхождам се в малката градинка близо до дома ми. В ранния час няма хора още тук и в тишината мислите ми са необезпокоявани от звуци – текат като река извън населено място, спокойно и свободно. И като се замислих за свободата им, спирам пред паметника на една местна партизанка, отдала живота си за народни правдини в младежката си възраст.
- Прекланяш ли се пред нейната саможертва, сепва ме с вътрешния ми глас Ведрина.
- Прекланям се пред всяка саможертва в името на по-доброто бъдеще на народа ми – отвръщам. – Но в друга посока върви мисълта ми, като гледам този паметник.
- В каква?
- Как още се е опазил от посегателства, не е нацапан с бои , не е съборен. Ако беше отлят от бронз, отдавна да са го задигнали и претопили. Добре, че е от мрамор.
- Да, много паметници станаха жертва на промените – заключава моята приятелка.
- Струва ми се, че когато отдаваш живота си за другите, преди да си навършил и двадесет години, няма място за идеологически щампи. Виж някой е намерил смисъл и цвете да постави, независимо от всичко.
- Това впечатлява ли те?
- И още как! Радвам се, че се намират и такива хора, които не заливат труда и паметта на хората с бои, а полагат цвете. Но аз за друго си мисля сега. Представяш ли си колко много такива паметници на партизани има в цялата страна?
- Това лошо ли е? Достойни хора е имало навсякъде.
- Не, не е лошо, макар че не бива да се прекалява.
- В смисъл?
- Достойни са били не само хора измежду партизаните.
- Ти, например на кого би издигнал паметник, ако зависеше от тебе?
Замислям се. Няколко птички се сборичкаха в клоните на ореха под който е издигнат бюст-паметникът на партизанката и разсейват за миг вниманието ми, отклоняват ме от разговора.
- Трябва да се абстрахираме от идеологемите си, да надскочим боричканията си за надмощие и да погледнем нещата откъм общочовещкото им значение. Да преценим заслугите и достойнствата на дадена личност в този аспект.
- Все пак, конкретизирай се.
- Може би, преди всичко на Орфей, Спартак. Не мислиш ли, че обществото ни е длъжник в това отношение – особено към Спартак. Колко паметника има в държавата ни на Спартак, знаеш ли?
Ведрина повдига рамене в знак на пълно неведение по въпроса.
- Не знам, но сигурно ще ги изброя на пръстите на едната си ръка.
- И аз не знам, но вероятно си права. А нима този световен символ на свободата, роден и откърмен в земята на Тракия, не заслужава повече от някой партизанин?
- Да, Спартак е знаме на свободата.
- Но ние сме забравили за това знаме. То е ушито тук, в нашите земи и би трябвало да се гордеем. Представи си каква сила воля и дух трябва да е имал този човек, за да извърши всичко това. Рим, господарят на света е трябвало да вдигне всичко с което е разполагал на крак, за да се пребори с него, с презрения, с роба. И не за чест и слава, за власт и за пари се е вдигнал той, а с едничката мисъл да се завърне в родната Тракия, и да умре спокойно в бащината си земя.
- Има защо да си спомняме за него.
- И то по-често. А паметниците са за това, да не забравяме! Още повече, че срещу елитната световна армия, Спартак се изправя с със събрани от кол и въже войни, повечето от които необучени добре и лошо въоръжени. Под знамената му на бунт се сбират всички недоволни, преследващи различни цели – старци, жени, деца. И освен за битките, той трябва да мисли и за оцеляването им, за обоза на многобройната си разнородна армия. Но надарен с гениалност, с физическа и умствена сила той прави невъзможното, ненадминат пълководец и стратег, излиза победител от всяка ситуация.
- Но накрая рухва пред мощта на световната империя.
- Знаел е, че ще стане така. Но започнал веднъж, нямало е как да спре и да се откаже, заради другите. Той своята основна цел постига бързо, но какво е трябвало да прави с огромната маса от хора тръгнали след него, които в никакъв случай не искат да се откажат от борбата и в наивността си са си мислили, че могат да унищожат Рим, гнездото на всяко зло, според тях? Великият войн умира по начин, който е единствено достоен за него – с оръжие в ръка, за свободата. И не за своята, а на всички роби. Това е достойно за преклонение.
- Цял свят коленичи пред подвига му, а ние като че ли най-малко. Дори италианците, че даже и американците. Колко филми, книги, паметници са посветени на неговата борба.
- Личности като Спартак, принадлежат на света, наистина, но най-малко приляга да ги забравят в техните земи. В древна Гърция, Ведрина, скулптурите не са смогвали да изваят статуите на всички свои герои, реални и митологични, на победителите в Олимпийските игри, на учените си и философите си. Това е въздействало и много възпитателно и насърчително на подрастващите, съхранявало е миналото и настоящето на народа им. А къде са нашите скулптури на обществените места и в личните имоти? А доколкото ги има, какви са те? Възлагат ли се поръчки на майсторите от държавата, от общините? Погледни онази пластика в тревната площ насреща.
Ведрина я гледа с безразличие и очаква да продължа да говоря.
- Какво чувство ти внушава тя? Предизвиква ли патриотична гордост, естетическа наслада, като я гледаш?
- Не бих казала – клати отрицателно глава Ведрина.
- И в мене всява само объркване и недоумение. Свързвам я със сюрреалистичните бълнувания и наркосънищата в главата на безидейния й създател. Но повече спирам да мисля, за да не се ядосвам.
- Как така, спираш? – възпира ме събеседничката ми. – Няма ли да кажеш нещо и за Орфей?
- Друг път. Там нещата са по-сложни. Трябва да отида сега до клуба на писателите, че съм обещал да свърша една неотложна работа.
До мене без да усетя е спряла една възрастна дама и като вижда, че обръщам гръб на паметника, ми казва.
- Интересно говорите…
- Тя съвсем не ми прилича на Ведрина и аз й отвръщам кратко:
- Ами до там ни докараха управниците, сами да си говорим – и отминавам, без да се подам на изкушението да вляза в нов диалог.

 В ГАЛЕРИЯТА
тридесети разговор с Ведрина

    В картинната галерия сме сами, аз и Ведрина. Галеристката е пуснала тиха музика, която допълнително подсилва въздействието от картините. От двама ни, счита се, че аз съм по-навътре в познанието за изобразителното изкуство и приятелката ми внимателно следи по изражението на лицето впечатлението ми от изложените картини. Застанал съм в средата на залата и обхождам с поглед цялата експозиция.
- Като че ли не си много във възторг от това, което виждаш?
- Има нещо такова.
- Нищо ли не ти харесва?
- Напротив! Доста от нещата са превъзходни. Мога с часове да се наслаждавам от богатия им колорит, от оригиналността на композициите, на вложените в тях идеи, от техниката на изпълнение, от новаторския дух и смелостта на експеримента.
- Тогава какво те притеснява? – поглежда ме учудено Ведрина.
- Притеснява ме разнопосочността на въздействието. Всяка картина те води по различен път на различно място.
- И така не можеш да стигнеш до никъде!? – досетливо вметва събеседничката ми.
- Много точно го каза.
- В една такава обща изложба се сблъскват много стилове, подходи към натурата, естетически възгледи, някои от които напълно изключващи се.
- Това не е ли добре?
- Добре е, но да не са заедно.
- Защо?
- Не е добре, когато се отричат, когато взаимно не се допълват, а напротив, дори си пречат, защото тогава в мисленето и в чувствата става една каша от смесването им.
- Посочи ми пример – казва Ведрина.
- Това не е никак трудно. Погледни онзи пейзаж със старите къщи. Изпълнен е добре, картината никак не е лоша, направена е по изискванията на класическото изкуство, но звучи анахронично. Днес хората не възприемат света по този начин. Още повече, че картината до нея е направена в по модерен стил, звучи съвременно и я отрича напълно, като естетика.
- Искаш да кажеш, че двете картини сами за себе си са добри, но една до друга се отхвърлят.
- Радвам се, че така добре ме разбираш. Освен това, забелязват се и компромиси с някои не съвсем добри картини, вероятно за да се получи масовост и демократичност в художническата гилдия.
- И когато тези картини не са една и две, започват да разводняват доброто впечатление – клати разбиращо глава Ведрина.
- И човек си тръгва от тук със смесени чувства.
След малка пауза, питам Ведрина:
- На тебе коя картина най-много ти хареса?
Преди да отговори, Ведрина внимателно проследява с поглед картините, после посочва една от тях:
.- Ето, тази! Какво ще кажеш за нея?
Не бързам да отговоря.
- Хубава е наистина. В нея има всичко. Но едно нещо определено не ми харесва.
- Какво не ти харесва?
- Подражанието. Художникът подражава на Салвадор Дали. Човек трябва да показва себе си, това което е вътре в него, да разкрива своя духовен свят по свой си начин, индивидуален и неповторим, защото всички ние сме неповторими.
- Взаимно незаменяеми и несъвместими – допълва думите ми Ведрина.
- Точно така – отвръщам и поглеждам часовника. – Тук можем да седим и си говорим за картините до сутринта, но дали не е време вече да си вървим?
- Време е. Изморих се от толкова впечатления.
Правим един бърз последен обход на картините, благодарим на галеристката за предоставеното ни удоволствие и излизаме в студената прегръдка на зимния ден.

 ГОЛЕМИЯТ ПРОБЛЕМ
двадесет и осми разговор с Ведрина

     Слънце, светлина, птици пеят в клоните – ден за пълна радост от живота. В улицата се чува бръмченето на битието, като вретено в ръцете на града, запрел къделята на своето летящо време. Над покривите в синкавата си далечност планината подхвърля с върховете си пухкави облачета, захарен памук за техните мечти. Лови ги слънцето засмяно и силно киха от гъделичкането в ноздрите. В такова време няма как да не изскочиш вън. Вървя и тихо тананикам своята любима песен. В крачката ми влиза Ведрина и не се стърпява да попита:
- Какво си се развеселил толкова?
- От хубавото време.
- Да не отиваш на среща?
- Как позна?
- Един мъж изглежда така само когато отива на среща. Само едно нещо ти липсва?
- И какво е то? – питам аз.
- Букет с цветя? И с коя е срещата, мога ли да попитам?
- Не с коя, а с кого, ще бъде по-точният въпрос.
- Добре де, с кого?
- С живота! – отговарям ухилен до ушите. – А букетът, който му нося, е от добрите ми помисли.
Докато разговаряме, влизаме в кварталната градинка. Група работници разваляха детската площадка до алеята по която вървяхме. Попитах ги:
- Нова ли ще правите?
- Не, приятелю, заведение ще правим тук.
- Заведение!? – не повярвах на ушите си и мигом доброто настроение ме напусна.
Докато отминаваме, Ведрина забелязва промяната в него и пита:
- Защо се намръщи пък сега?
- Не всяка среща завършва така, както очакваме и както ни се иска.
- Какво искаш да кажеш?
- Говоря за срещата с живота.
- Не те разбирам!?
- Помисли. Толкова заведения има наоколо и само една детска площадка. Къде ще играят сега децата? Помня с каква любов и ентусиазъм я правихме тази площадка. Всеки помагаше с каквото може. А сега с лека ръка се разваля направеното с толкова труд и желание…
- Хайде, не се ядосвай! Нищо не зависи от тебе – решили са, разрешили са им, ще я направят.
- Не си права. Зависи от мен, от теб, от всички, защото позволяваме да се вършат тези безобразия.
- И какво можем да направим срещу това? Нас никой не ни пита.
- Трябва да протестираме.
- Ами хайде, протестирай!
- Не така. Така не може. Трябва организирано. Докато съм сам никой няма да ме чуе. Но вдигнем ли се всички…
- Ти какво? Докато пееше, сега те избива на революция.
- Знаеш ли, Ведрина, кой е един от големите ни проблеми на нас, българите.
- Кажи го, кой е.
- Че сме царе на развалянето. Дай ни на нас да разваляме с лека ръка това, което друг е съградил. А после се чудим защо у нас нещата не вървят както трябва. Нужно е не да се събаря, а да се надгражда върху това, което вече е добре направено преди нас.
Минаваме известно разстояние, сменяме темата на разговора, но доброто ми настроение вече не се връща. Ведрина, винаги внимателно следяща реакциите ми, забелязва това и казва:
- Виждам, че светлината в теб помръкна. Ще дойда друг път да си поговорим.
Кимвам й в знак на съгласие. Дори планината в далечината загуби романтичния си облик и слънцето сконфузено поглежда към уморената от човешкото късогледство земя.






НАТУРАТА
двадесет и седми разговор с Ведрина

     Пейзажът който рисувах от натура в покрайнините на града добиваше бавно, но уверено, завършения си вид. Преди да прекратя работата си по него се отдалечих от платното да погледна отдалече получения резултат. Да, можех да кажа, че няма какво повече да добавя, без да наруша целостта на изображението. В същия миг усетих дишането на Ведрина зад врата ми, явно надничаше с любопитство през рамото ми към картината ми.
- Виждала съм те и друг път да рисуваш тук – подхваща разговор с мене тя. – Не мога да разбера с какво те привлича толкова това място?
Извръщам очи от платното и казвам:
- Не съм се замислял. Трудно е да се каже. Много са причините. Все едно да започна да ти отговарям защо обичам шоколад.
- Все пак, не ти ли омръзва многократно да изобразяваш все тази гледка?
- Не ми омръзва, защото всеки път си поставям различни задачи.
- Дай ми пример, каква е задачата ти днес?
- Предния път исках да придам на пейзажа характера на планината тук чрез обобщение на многоплановото наслагване на хребетите един над друг в дълбочината на пространството. Рисунъкът на терена погледнат от това място е много специфичен.
- А днес!?
- Днес исках да изразя типичното чрез многообразието на детайлите и антагонизма на контрастите в тонално и пластично отношение, да се опитам да ги помиря, да ги вплета в единството на цялото.
- Не мога да разбера за какво точно говориш, твърде професионално е.
- Така е. Има куп задачи за разрешаване, докато се потя под палещите лъчи на слънцето в битка със съпротивлението на материята за изразяването на идеята. За да разреша основната си задача, трябва да премина през разрешението на редица по-дребни и второстепенни задачи, които в процеса на рисуването възникват постоянно една след друга. Трудно е да се получи това, към което се стремя. Нужна е концентрация, вдъхновение, знание и опит. Но това важи и за всяка една друга работа, не само за рисуването.
- Какво ти пречи да се концентрираш? Тук е тихо, спокойно, сам си сред природата.
- Силното слънце и горещината, мухите които кацат по лицето и ръцете ми, стоенето прав на едно място с часове и още някои дребни на пръв поглед неща.
- Защо не рисуваш тогава в ателието? Направи си скици и рисувай после по тях. Опри се зрителната си памет.
- Защото натурата ти подсказва неща, които в затвореното помещение на ателието няма да ти хрумнат никога. Дава ти някои готови решения и те предпазва от повторения и еднообразие, предпазва те от клиширане и стереотипен подход към композицията и детайлите. Освен това съм убеден, че докато работиш в контакт с природата, тя ти отдава от енергията си. Тази енергия по необясним начин се запечатва на платното и се предава после и на гледащия картината.
- Разбирам. Това при рисуване по памет няма как да се случи – казва Ведрина.
- Рисуването по памет може да ти помогне, но може и да ти навреди.
- Как така!? – изненадва се тя.
- Помага, защото тя запечатва главните, особените, типичните неща, обхваща общото, но се губят детайлите, губи се откривателството на необичайното в тях, на изследователското и любопитното. Но когато рисуваш от натура пък можеш буквално да се удавиш в многообразието им. Те увличат и те карат да забравиш за основното, за общото. Разсейват те със съмненията кои да предпочетеш и кои да пренебрегнеш, а това пречи върху концентрирането в главното. В природата всичко крещи с еднаква сила и и ска да видиш и чуеш него. Майсторството се заключава в това, да можеш да прецениш кое колко и как да се вижда и чува.
- Значи тук е като в голям симфоничен оркестър, където не може всички инструменти да свирят с еднаква сила. За да има хармония едни ще са водещи, други тихо ще пригласят.
- Чудесно го каза! – възкликвам аз.
- И за да има движение и развитие, в определен момент тези, които са звучали тихо, ще трябва да зазвучат с пълна сила, а другите да отстъпят и да затихнат.
- Виждам, че си ме разбрала правилно. Това важи и за изобразителното изкуство. Тук тоновете, линиите и петната са инструментите в симфоничния оркестър на живописта.
- Та ти ми изнесе цяла лекция по живопис!
- Мисля, че трябва да спрем до тук, защото не бива да прекалявам.
Обръщам се да погледна събеседничката си в очите, но с изненада виждам, че нея вече я няма. Питам се дали пък не съм водил този разговор със самия себе си, изправен пред новонарисуваната картина? И понеже предвижването на слънцето към залез промени изцяло светлосянката в пейзажа, не ми оставаше вече нищо друго, освен да събера нещата си и да се прибера в къщи.

 МОЯТА ПЛАНИНА
двадесет и шести разговор с Ведрина

     Затварям книгата с репродукции от картините на Николай Рьорих и погледа ми мечтателно потъва в далечния хоризонт на планината. С неподражаемостта на гения си, големият художник успява да увековечи в несравнимите си живописни платна красотата и величието на Хималаите.
Като сянка от птица до мен се спуска едва доловимото присъствие на Ведрина.
- Мечтаем, а?
- Творчеството на великия художник наистина събужда в мен мечтите.
- Иска ли ти се да видиш с очите си тези върхове, покрити с вечни снегове?
- Иска ми се, но съм реалист и за невъзможни неща аз не мечтая. По скоро ми се иска да имам достатъчно свободно време и да отида да поскитам горе по билото на Стара планина.
- Нали вече толкова пъти си бил там? – казва Ведрина.
- Бил съм, вярно, но нашата планина, макар и не толкова голяма като Хималаите, също предлага много възможности и не можеш да я обходиш навсякъде. Иска ми се да надникна по нови, невидени още места из многобройните й гънки и да направя поредните красиви снимки, за да мога в мрачни и дъждовни дни, отново да се пренасям сред удивителните гледки.
- Какво толкова ти дава планината, че така я обичаш?
- Дава почти всичко от каквото имам нужда. Освен естетическа наслада от великолепните гледки, тя ми дава тишина и спокойствие. Уча се от нея на хармония, търпение, устойчивост. Планината ме дарява с чистия си въздух, студените си изворни води, плодовете си, учи ме да живея в хармония с всичко около мен, изчиства мислите, чувствата, душата от наслоените шлаки в еднообразието и сивотата на ежедневието. Подхранва въображението и е мой неизменен вдъхновител, дава ми идеи и подтиква към творческото им осъществяване. Трудно е да изброя всичко…
Ведрина остава замислена върху думите ми. И двамата гледаме към Старопланинското било. После дочувам леката й въздишка, последвана от тихите й думи:
- И все пак, Хималаите са си Хималаи…
- Аз им се възхищавам, но това не пречи да си мечтая повече за моята планина.
- Можеш ли да я наречеш „моята“?
- Спокойно. Защото всеки ден я посещавам, а в редките случаи когато не мога, я виждам през прозореца и мислено съм пак с нея. Обичам да ходя и в по-ниските части, в подстъпите на върховете, когато нямам възможност да съм горе. Но почти всекидневно се разхождам по нейните стръмни пътеки. Затова мога да си позволя да я нарека „моята планина“, така както мога да нарека града в който живея „моят град“.
- Думите ти ми напомнят за Езоповата басня за лисицата и гроздето, която като не можела да го достигне, казвала, че не си заслужава усилието, защото то е кисело.
- Това, че очакванията и надеждите ми са свързани със Стара планина, не ми пречи да мечтая и за Хималаите, но тези мечти имат минимален шанс да се случат. Все пак е хубаво да опознаем добре своето, преди да погледнем към чуждото.
- Няма как да не се съглася с думите ти – отвръща Ведрина.
- Освен това Хималаите са величествена планина, която те смазва с размерите си. Трудно достъпна, изисква подготовка и не е въобще за всекиго. Осемхилядниците респектират и те дистанцират от себе си, карат те да се прекланяш пред красотата й величието им дори с образите си от картините и снимките. Внушават ти да мислиш за величието на Създателя, да им се възхищаваш отдалече и да се чувстваш малък и нищожен. Докато нашата планина е скроена по мярката на човека. Достъпна е и не те плаши, а предизвиква желание да се впуснеш из нея, приема те майчински.
- Убедително говориш. Личи си, че връзката ти с нея е нерушима и явно, когато си там, се чувстваш като част от планината.
- Да, правилно си усетила как стоят нещата – съгласявам се с думите й аз.
Усещам отъркването на съседския котарак в краката ми и това става като че ли причина Ведрина тихичко да се оттегли от разговора, задоволила донякъде любопитството си. Погалвам мъркащия котарак, хвърлям му бучка сиренце от закуската си. Отмествам поглед от планината, вземам книгата с картините на Рьорих и се прибирам в къщи да напиша този разказ.






ЗА КИЛОГРАМИТЕ
двадесет и пети разговор с Ведрина

     Утрото е прекрасно. Птици пеят в разлистените корони на дърветата, от отворения прозорец на близката къща се носи игрива весела музика. Лъчите на утринното слънце приятно галят лицата ни. Наслаждаваме се на меката им топлина и на кипящия живот около нас. Този път сме решили да съзерцаваме красотата на утрото и да помълчим. Край нас преминава млада, с вкус облечена жена, с елегантна напета походка. Стегнатото й добре оформено тяло излъчва здраве и сила. Забелязвам завистливия поглед на Ведрина, отправен след хубавицата и не се стърпявам да не отворя дума за това.
- Всеки харесва добре сложените хора, нали?
- И мечтае да е като тях – отвръща малко тъжно Ведрина. – Кажи ми честно, не съм ли понатрупала излишни килограми? Дебела ли съм?
- Хайде сега, да ни създадеш комплекс, като гледаш този жена как изглежда?!
- Това не е отговор.
- По-скоро си приятно закръглена.
- Боиш се да не се засегна и не ми казваш истината.
- Напротив, казвам ти това, което виждам. Ти да не мислиш, че да си кльощав е много привлекателно?
- Не, но тази жена…
- Остави тази жена – прекъсвам я аз. – Познавам я тази жена добре. Живее през няколко къщи от дома ми.
Жената спира на пешеходната пътека и изчаква да преминат автомобилите, за да пресече улицата. Сега, като не се движи, красивите извивки на изваяната й спортна фигура, показват цялата й прелест.
- Не мога да я оставя, тя изглежда направо фантастично. Неотразима е.
- Чуй ме, Ведрина. Казах ти, че я познавам. Повярвай ми, платила е много висока цена, за да изглежда така. Ти готова ли са да платиш нейната цена, като искаш да си като нея?
- Вярно, шивачка, фризьор, козметик, хранителни добавки, фитнес, масажи…
- Не говоря за това. Тя е гимнастичка, по цял ден тренира. Всяка сутрин става рано, прави изтощителни кросове в градинката, спазва строг режим. Ляга под час, става под час, спазва строг хранителен режим и не си позволява никакви глезотии за тялото си. То е нейният инструмент, с който си изкарва хляба. Би ли се подложила на всичко това, за да изглеждаш така?
- Не бих издържала на такъв строг режим – поклаща глава събеседничката ми.
- Нали ти казах. Забрави я.
- А така ми се иска… Кажи ми, защо едни хора се раждат дебели, а други елегантни. Ще се съгласиш, че има много дами, които съвсем не водят толкова аскетичен живот и изглеждат не по-зле от тази хубавица.
- Така е, има. Природна даденост.
- Такъв им е генът, нали?
- Наследственият фактор е много важно нещо , но не зависи единствено от него. Има хора при които обмяната на веществата е по-бавна, отделителните процеси в организма са затруднени, при някои нарушения на функциите на щитовидната жлеза също се получава напълняване, ако се наруши хормоналния баланс на организма.
- А мнозина си мислят, че това зависи изцяло от храненето.
- Не изцяло, но от това как и с какво се храним също много зависи как ще се чувстваме и как ще изглеждаме. Трябва да се храним здравословно, но не бива да забравяме за значението на метаболизма, хормоните на щитовидната жлеза и поддържането на нормално ниво на кръвната захар от панкреаса.
Красивата жена отдавна се загуби от погледите ни, но не можехме да се освободим от впечатлението, което беше оставила в нас стегнатата й гъвкава фигура. Намерението ни да помълчим пропадна.
- Сега ще трябва да споменем и за нуждата от движение, нали?
- Дори нещо повече от движение – трябва да спортуваме. Така че при много от хората, за да изглеждат добре е наложително да се промени начина на живот – да бъде той здравословен. Няма да ти изреждам, защото ти знаеш какво се разбира под здравословен начин на живот.
- Да, движение спортуване, хранене, режим, сън, почивка, активна почивка, хигиена на ума и тялото и т. н.
- Чудесно го каза. Но ти изглеждаш добре и няма нужда да се справяш с многото неща, които изисква от нас здравословният начин на живот.
- Все пак си мисля, че няма да е никак зле да сваля, два, три килограма от теглото си.
- Няма да е зле.
- Тогава идвам с тебе да побягаме в парка. Знам, че обичаш всеки ден да правиш това.
- Радвам се да го чуя. Да вървим тогава, докато не е станало горещо и е приятно за утринен крос.
Хващаме се за ръцете и се затичваме към близките алеи на градския парк, вдъхновени от вида на съседката гимнастичка.

 

ЛЮБОПИТСТВОТО
двадесет и четвърти разговор с Ведрина

     Утрото разцъфна неудържимо, като майски мак, над недосъбудените покриви на къщите. Иззад фасадата на най-високата от тях надникна слънцето с нетърпеливото любопитство на новия ден. Потрепква светлината му по озарените лица на младеж и момиче, които прегърнати вървят до мен.
- Изгарям от любопитство да видя какъв подарък си ми донесъл! – казва със звънкия си глас момичето.
- Потрай малко, скоро ще разбереш – отвръща момчето и бързо изтичват напред.
В този миг усещам докосването на ръката на Ведрина. Прочела мислите ми и дочула разговора на влюбените, тя казва:
- При това положение, няма как да избегнем разговора за любопитството.
- Няма как – съгласявам се аз.
- Замислял ли си се какво всъщност представлява то и какво място заема в живота ни?
- Да си призная, не съм, но сега ще го направя, като стана дума за това.
- Какво е първото нещо, което ти хрумва?
- Че от другата страна на везната стои отегчението. Капацитетът на мозъка е огромен и когато той не е ангажиран с оцеляването, за да не бездейства и да не скучаем, за да запълним отчасти този неизползван огромен негов капацитет, проявяваме любопитство.
- Не мислиш ли, че то често проявява двойствената си същност в нас, защото като всеки човешки мотив, може да служи и за постигането на низки цели? – пита приятелката ми.
- Наистина е така, но то е и стремеж към познание. Този стремеж намира на първо място израз в познание за задоволяване на насъщните всекидневни нужди. Но когато тези нужди бъдат задоволени, какво следва? – питам на свой ред Ведрина.
- Тогава стремежът към познание води към по-широки и по-сложни дейности – отговаря веднага тя.
- Тогава идва ред на заниманието с изящните изкуства.
- Чувала съм и съм чела твърдението, че изкуството идва за да задоволи нуждите ни от красота. Ти как мислиш?
- Мисля, че не е точно така. Да приемем това твърдение за истина означава да поставим каруцата пред коня.
- И какво ти дава основание за този извод?
- За мене изкуството предхожда необходимостта за полза от него, защото цели да ангажира колкото се може повече съзнанието. Процесът на създаването на художествените произведения, освен творческо удовлетворение води до съзерцателност и оценка на красотата от зрителите на тези произведения. Художествените творби съдържат достатъчно информация и емоция в тях, за да подмамят и поведат съзнанието извън всекидневните нужди.
- Това решава ли проблема с досадата и отегчението? – съмнява се събеседничката ми.
- Донякъде решава проблема как да запълним свободното си време.
- И аз така мисля, защото освен активно творческо мислене, изкуството изисква и определена вродена сръчност. Тогава?
- Тогава идва на помощ умствената дейност, която изисква участие само на мисълта, без да се налага да пристъпваме към действие.
- Познание, заради самото познание – вмъква Ведрина.
- Точно така. Като изкуство за изкуството.
- Това води до въпроси като: “Колко дълбоко е нищото? Колко високо е небето? Защо облаците не стоят на мястото си? Защо изгрява слънцето и защо птицата пее?
- Да, това е илюстрация на чистото любопитство.
- Има ли мислене, има и любопитство, нали?
- Да и има и търсене на потвърждение или отхвърляне на абстрактните заключения от практиката.
Замълчаваме. Слънцето вече се е вдигнало високо и огрява голяма част от улицата по която вървим. От близката баничарница се носи приятна миризма, която предизвиква проявлението на усещането за глад. Затова казвам на спътничката си:
- Мислиш ли, че е възможно бързо и лесно да изчерпим огромната тема за любопитството, кое то не е характерно само за човека, но съществува и при голяма част от животните?
- Не, не можем.
- Затова аз мисля да прекратим разговора си до тук и да отида в баничарницата да закуся, защото много огладнях.
- Добре, ще продължим друг път. От личен опит знам, че гладният не може да мисли за нищо друго, освен за ядене.
Разделяме се и сега моето любопитство ме отвежда до витрината с изложените закуски, за да видя какво предлагат тук за закуска тази сутрин.

КАРТИНАТА
двадесет и трети разговор с Ведрина

        Поглеждам картината си отдалече. Успял съм да направя бледо копие на красотата, която природата разгръща пред мен. Но има настроение и колорит в работата ми, има правдивост, което ме кара да оставя палитрата и четките настрана.
      - Готова ли е вече? – любопитства зад гърба ми Ведрина.
      - Една картина никога не може да се каже, че е завършена. Винаги може нещо по нея да се доизкусури.
      - Ами защо се отказваш тогава? Продължавай.
     - Защото задълбавайки навътре в проблематиката, може да се развали експресивността, първичното впечатление и непринудеността й. Може да загуби от нерва, от емоционалността, с която е нарисувана.
      - В такъв случай може ли да се каже, че не е много добре картините продължително да се рисуват?
     - Не може. Всичко зависи от това, какво точно иска да постигне художникът. Когато се рисува от натура навън, при бързата промяна на осветлението и на движението на облаците в небето, трябва да се действа бързо, със замах, да оставим чувството и емоцията да ни водят.
      - А ти какво искаше с този етюд да постигнеш? – не спира да задава въпроси приятелката ми.
    - Да запечатам тържеството на есенните багри и да придам на платното характера на пейзажа пред мен, да уловя мимолетната игра на светлината и сянката по нагънатия терен на планината.
      Замълчаваме за малко и двамата, за да съберем мислите си. Провокиран от предните съждения, аз продължавам:
  - С картините е същото като и с литературните произведения.
      - В смисъл!?
    - Те не бива да бъдат прекалено завършени. Важно е да постигнем добър ефект в определен аспект, независимо от това как е получен. В едно произведение не можем да изчерпим голямата проблематика на жанра, можем да се докоснем само до някоя от неговите страни.
  - Не бях мислила досега за това – признава си чистосърдечно събеседничката ми.
  - Знаеш ли, докато художникът изобразява, било то живописец или поет, той комбинира форми и представи с въображението си, с оглед на целта, която иска да постигне, на внушението което преследва мисълта му.
      - Интересно говориш.
    - Интересен и необхватен е творческият процес. В него непрекъснато се спазват и нарушават правила, за да се получи нещо ново и интересно като виждане.
    - От гореказаното можем да заключим, че светът на едно произведение е своеобразна симбиоза на действителния и въображаемия образ – философски заключава Ведрина.
   - Не бих могъл по-добре от тебе да го кажа – усмихвам се на думите й аз.
     В този момент слънцето потъва зад челото на хълма и над долината падат дълбоките виолетови сенки на вечерта. Откъм гората подухва лек хладен ветрец и ме подсеща, че е време да събера нещата си и да се прибера в къщи с новата си картина.
    Казвам на събеседничката си, че можем да продължим разговора си в ателието и поемам доволен от свършената работа към дома.

ЗА ВЪЗВИШЕНОТО И КРАСИВОТО
двадесет и втори разговор с Ведрина

   Недалеч от мен един клошар ровеше настървено в контейнера за боклук и вадеше от него неща, които ми беше трудно да си представя, че могат отново да послужат на някого за нещо. Дрехите му, миризмата която идваше от контейнера, както и цялата обстановка около мен, рязко контрастираха с възвишения свят на изкуството, в който бях потопен с мислите и сетивата си. В този момент почувствах докосване по рамото от приятелска ръка. Беше Ведрина.
    - Усещам, че тази гледка смущава душевния ти комфорт, нали?
   - Няма как да не е така.
     - И какви мисли ти минават сега през главата, като гледаш всичко това? – пита тя.
   - Питам се има ли място за възвишени неща и изкуство в едно упадащо общество, пък и в която и да било друга област?
      - Отговорът е ясен, няма защо да си отговаряш.
    - Затова в нашата държава в момента, обхваната от икономическа криза, от корупция, безработица и упадък на нравствеността все по-трудно е да се мисли и говори за възвишеност, наука и изкуство.
    - Така е. Когато хората са обзети от мисълта да оцеляват, когато са отдадени на дребни страсти и жалки удоволствия, трудно е да ги приобщиш към каузата на изкуството – добавя Ведрина.
   - В такива условия красивото може да бъде само случайност.
     - И тази случайност не заема такова място, че да може да промени към добро общия вкус и да накара повечето хора да се обърнат с лице към красотата – продължава мисълта ми моята приятелка.
   Докато събеседваме, бездомникът е преровил изцяло контейнера, извлякъл е от него всичките си възможни съкровища и метнал на гръб мръсния си чувал пълен с тях бавно се отдалечава в мръсната, сякаш извадена от контейнера улица.
     В противоположната посока тръгвам и аз, като помахвам с ръка на Ведрина за довиждане.
    А есенният вятър тъжно просвирва в ушите ми и насмел окапалите листа по тротоара, равнодушен към проблемите на възвишеното и красивото ги понася към близкия прашен, пълен с отпадъци ъгъл.

  КРАТЪК РАЗГОВОР ЗА ИЗКУСТВОТО
двадесет и първи разговор с Ведрина

   - Искаш ли да поговорим за изкуството? – попитах Ведрина, когато усетих присъствието й до себе си.
    - Добре, да поговорим, макар да знам, че този разговор няма да е лесен, а аз имам малко свободно време – съгласява се тя. - За какво по-точно искаш да беседваме?
      - Искам да ми кажеш от какво най-вече, според теб, трябва да се пази един творец при работата си върху художественото произведение?
    - Първото нещо за което се сещам е, че трябва да има мярка в обема и да не разводнява излишно сюжета. Иначе има опасност да досади на публиката. Краткостта е белег на ясна мисъл.
      - Как да се предпази от подобна грешка?
      - Като не го претрупва с излишни детайли и подробности.
   - Какви слабости напоследък най-често откриваш в художествените произведения?
   - В стремежа си да харесат на широката публика - сладникавост и безвкусица.
      - Какво друго те дразни?
     - Една голяма част от творбите звучат архаично, в друга се използват прекалено много клишета. Забелязва се анахронизъм, няма стремеж към нов израз. Еднообразието в стила отблъсква.
      - В този смисъл, кое е най-трудното?
     - Да имаш свой стил и да си различен всеки път. Стилът трябва да бъде естествен, не самоцелен умозрителен, натрапчив и бъбрив.
      Замълчавам за миг, замислен над думите й. После казвам:
    - Високи изисквания имаш към творците. Трудно е да се постигне това за което говориш.
    - Не аз ги имам, а изкуството. А че е трудно, трудно е. Иначе всеки щеше да умее да го създава с лекота и то нямаше да има толкова силно въздействие върху душите и сърцата на хората – отвръща Ведрина.
      - Мисля, че ще има върху какво да помисля сериозно след нашата беседа, преди да посегна към перото или четката – добавям.
    - Това е само една малка част от всичко за което бихме могли да разсъждаваме. Като за начало е достатъчно. Доволен ли си от разговора ни?
      - Доволен съм и си мисля, че беше много полезен за мен и работата ми.
    - Тогава, до нови срещи – казва събеседничката ми и тихо се оттегля в покоите си.

РАЗГОВОР ЗА ПОЕЗИЯТА
двадесети разговор с Ведрина

    Оставям разтворената книга до главата си във високата трева. Погледът ми мечтателно потъва в дълбокото синьо небе над мене. В него бавно, но властно изплува кълбест облак, приел образа на последното поетично внушение от книгата. Надвесен над лицето ми той докосва плахо с хладните устни на безкрайността челото ми. По мириса на смачканата мащерка усещам, че Ведрина присяда тихо до мен, сякаш слязла от небеплавателя-облак. Проницателният й поглед спира върху корицата на стихосбирката. След като се уверява, че потънал някъде дълбоко в дебрите на поетичния свят нямам намерение да подхвана разговор, тя пита:
      - Харесваш ли тази книга?
      - Има нещо интригуващо в нея.
      - Кой е авторът?
      - Аз – отвръщам кратко.
      - Четеш себе си!? – изненадва се тя.
      - Друг я ме прочел, я не. Поне аз да си я прочета – смея се на думите си.
      После казвам сериозно:
   - Трябва от време на време да се връщаме към творенията си, за да ги преосмисляме.
      - И защо е нужно това? Не е ли по-добре да се освободим от тях, да ги забравим?
     - И да и не. Все пак, за да продължим напред, трябва да си припомняме в какво сме вярвали, към какво сме се стремили, какво ни е вълнувало; да преценим къде доколко сме успели и в какво не. Така може да се предпазим от излишно повтаряне и от дистанцията на времето да погледнем това, за което сме писали от друг ъгъл, да го развием, да го обогатим, да коригираме някои от допуснатите слабости.
Ведрина кима с глава в знак на разбиране и съгласие с казаното от мене. После пита:
      - Какво е за тебе поезията?
      - Трудно ми е да се отговоря еднозначно на този въпрос. С нея изобразявам чрез думи своя вътрешен свят в неговата целокупност и се опитвам да дам възможност на този, който желае, да почувства моето вълнение, да му дам възможност да погледне света през моите очи, да усети пулса на моето сърце.
      .- В творчески аспект, какво искаш да постигнеш?
      - Може би да създам вълнуващи, пълнокръвни образи и внушения. Иска ми се да бъдат общи и все пак своеобразни, определени, но достатъчно свободни, ясни и все пак тайнствени, реални но облечени в приказното…
      - Това може ли да се постигне? – прекъсва ме нетърпеливо моята събеседничка.
      - Едва ли, но си струва да опитам.
      Ведрина поглежда в бистротата на небето, там където облакът загадъчно се усмихва на видението си за това, в което би желал да се превърне, насърчаван от тихия ветрец прошумолял в тревата. После с далечен глас ме пита:
      - Тишината и самотата в мълчанието ли са царството на поета?
    - Едно от възможните царства. Царството на поета е светът, съсредоточен във фокуса на неговото време. Поетът може да си послужи с всичко, което го заобикаля, но трябва да придаде от своя дух на всеки използван от живота и природата детайл. Трябва или изобразяваната природа да бъде носител на идеи или идеята да бъде облечена в прекрасната дреха на природата.
      - Какво определяш като най-трудно постижимо в поетичното творчество?
      - Ти как мислиш? – отвръщам на въпроса й с въпрос.
      Тя се усмихва и многозначително повдига рамене.
      - Трудно е да се каже. Няма нищо лесно в поезията, както и във всяко друго нещо, когато искаш да го направиш добре. И все пак, едно от най-трудните неща, според мене, е поетът да бъде явление за самия себе си. Светът на поета е един от възможните умалени модели на необхватната всеобхватна вселена.
      Правим отново дълга пауза в разговора си, след което аз казвам:
    - Не е ли по-добре в този хубав ден да престанем да философстваме и да се поразходим из полето, нагазили в тревата сред омайния аромат на цветята и билките, които растат в нея?
      - Наистина ще е по-добре.
   Ставам, затварям книгата, хващам Ведрина за ръката и я повеждам след избързалата напред сянка на кълбестия пухкав облак. Напред, към синеещия се в далечината хоризонт, където акостират реалните безплътни образи на моя поетичен свят.

В ИЗГОРЕНАТА ЛИВАДА

       Вървях повече от час в притихналата сенчеста есенна гора. От ниското към мен пълзяха студените сенки на недружелюбните оврази. В този сушав, бездъждовен месец, те бяха глътнали гласеца на обичайно бъбривия поток в ниското, източващ сребърната си дълга нишка между големите камъни, отронени като въздишки от мощната гръд на планината. Ярката златна светлина на слънцето мамеше погледа ми между плетеницата на стволовете на дърветата и ме подтикваше да бързам към откритото, откъдето ме очакваха красиви гледки и топлината на слънцето.
      Когато най-после излязох на широката ливада въздъхнах с облекчение. Но гледката която се разкри пред мен ме накара да свъся вежди и да намръщя поглед. Някой беше идвал тук и запалил сухата трева, на която и без друго бе нужна само дори искра от поглед лош, за да лумне и да предизвика големия пожар. Краката ми нагазиха в овъглената трева, в ноздрите ме блъсна тежкия неприятен мирис на изгоряло. Мислех да отида под самотния дъб в горния край на ливадата и да полегна върху дебелия килим на полегналата трева, да се порадвам на красотата на планината, но уви – нямаше я тревата. Клоните на дъба бяха опърлени и сгърчената шума по тях представляваше много печална и отблъскваща гледка. Питах се изправен в почернения пейзаж на кого беше нужно това. Много от дърветата в края на гората бяха унищожени от разразилия се пожар. Замислих се и за това, колко цветя, билки, насекоми и животинки са погинали в огнената стихия. И дълбоко се натъжих. Едва ли пожарът е бил запален за да израсне по-лесно младата трева, защото тази ливада от години вече никой не я коси. Едва ли е заради пашата, защото отдавна медените гласове на хлопките са замлъкнали може би завинаги по тези места. Станало или от нехайство или от глупост. Обгорените корони на дърветата стърчаха безпомощно, ненамерили пощада от огъня. Този път дори насрещните хребети изглеждаха унили, сгушени в дебелите все още яки на горските си шуби.
        Само утринното небе, в противовес на грозната гледка, блестеше ярко и приветливо, но в него слънцето сякаш се силеше да се усмихне. Черна врана с грак продран разкъса дълбоката тишина легнала в поразената ливада, като черна прокоба за бъдещето на земята и планетата в резултат на неразумната човешка дейност.
        Не можех да остана тук на това място, от което до сега много пъти съм се наслаждавал на многоплановия приказно красив пейзаж. Болката и възмущението ми ме накараха бързо да потърся обратния път. Прибрах се в къщи, както никой друг път след разходка, изморен и без настроение.

И С ОЩЕ НЕЩО ДРУГО

     На самотата ми, с пътека лунна, водата се присмива. На пейката в алеята крайбрежна, глава облакътил на коленете, аз вяло гледам празника й весел, играта й с вълнички бляскави и закачливи. Край мен, на крачка само, минават хората така далечни. Затворил нежния си цветен свят под щорите на тежките клепачи на очите, сега се взирам в чуждия пред себе си и никак той не ме вълнува, дори не ме и натъжава. Преглътнал думите си, като камък млъкнал, сред всичкото това стоя и само ярката луна единствена ме забелязва. Но тя за мен не иска и да знае.
      Насреща ми, подпрян на парапета аз забелязвам, че друг несретник е обвесил нос. Сред тази суетня шумяща, изглежда по-ненужен и от мене. Ако се съди по вида му, навярно не е ял от много дни насам, защото дрехите му, станали съвсем широки, висят на раменете, като на закачалка. На анорексията манекен същински, с очи на единак той хората поглежда – те може би са нещото, което единствено останало е живо в него – два въглена горящи, прогарящи самодоволството на този самовлюбен, бликащ свят околовръст. Дори далечната луна отмества погледа от него и скрива своя лик зад малък облак – на хилавите кой се радва?
      Изглежда, че за него и за мен е този свят лъжовен. Лъжовен, да. Но знае гладният човек, че гладно гърло с нищо не се лъже – то хляба си насъщен иска.
        И докато го гледам, не мога да не се запитам, каква е тази нощ: измамница лъжовна, самотна, гладна или много, много тъжна? А може би е тя една безвкусна каша от всичкото това, примесено и с още нещо друго!?

ДЕНЯТ НА АВГУСТ

     Денят на август – спукан пъпеш, ухае, аромати пръска и апетитите събужда. В бостана на деня сега е празник, там лятото дори не може себе си само да се познае – слънца безброй в тревата греят и всяко е едно премигване на светлината му лъчиста. Кое от всичките е най-красивото? Кое да избереш? Това, което най-ухае или което най-кънти на кухина в сърцето, където сладостта се е сгъстила в мечтата си да потече навън и да зарадва всички.
      И тук, в огряната от слънце нива, сред този панаир на лятото, като жълтици разпилени от кесията на времето лежат в тревата тънкокорите и вкусни пъпеши, и чакат някой всичкото това имане да открие. А шапка килнало на уволнение насреща хили се предизвикателно, обрулено от ветровете и от дъждовете, бостанското плашило. То може ли с ръцете си безпръсти да опази тази вкусотия от бързите внезапни набези на дните диви, августовски, бързотечни? Да имаше в устата зъби, самото то от себе си не би успяло да я пази.
      Денят на август е стопанин тука. Той с гордост крачи през бостана и гледа да не стъпи върху ухаещите жълти топки, сладост медена налели. Като ги гледа с топла обич, гали ги с очи, в устата му прелива слюнката, а по небцето му сладни, дори при мисълта за хапка малка от дъхавия резен лято, от еликсира слънчев на мечтата си.
      Денят на август – пъпеш зрял, търкулнат за късмет в краката ми от градинаря-лято, дар за мен.